В момента, в който вижда тялото на ледената улица, Мари Николай знае, че то е на Джаки Амактулик. Той е пил навън, хората казват, че е припаднал. Тя плаче, докато приятели я водят настрана. “Това е брат ми,” казва тя.
Когато бездомните умират в Аляска, това често става именно така: навън, благодарение на смъртоносната комбинация от алкохол и студ.
Доведеният брат на Николай, известен на улицата под името Айзък, умира на 13 декември. Температурата тогава е -14 градуса по Целзий.
42-годишната Николай и нейният доведен брат са израснали сред осем братя и сестри в далечното селце Ню Стюяхок в Юпик, край река Нушагак в западна Аляска. По думите ѝ детството им е било изпълнено с бране на горски плодове, лов на лосове, риболов и посещаване на руска православна църква.
Но вече отдавна пораснали, Николай и Амактулик живеят на улиците на Анкъридж, най-големият град в Аляска. И двамата са хронични алкохолици.
Броят на бездомните и алкохолици в Аляска е сред най-големите в Америка. От октомври до април, когато температурите падат под точката на замръзване в този град с 300 000 жители, е ясно, че навън вече някой е замръзнал. Вкочанените са намирани в коли, свили се, за да се стоплят, до трансформатори, или в импровизирани лагери в многото горски паркове на града.
Напролет, когато снегът се стопи, отново се появяват телата на умрелите, често заобиколени от пластмасови бутилки, някога пълни с алкохол или разтвор за промиване на уста. Най-изложени на риск са тези, които имат недоизлекувани физически или психични заболявания и от години са алкохолици.
Голяма част от умиращите са местни жители на Аляска, коментират полицаи и активисти за правата на бездомните; те са 20% от населението като цяло, но половината от жителите на приютите за бездомни.
В Анкъридж има около 3000-4000 души без постоянен дом, но много от тях живеят в приюти или спят в хола на приятели. При последното преброяване през август, около 450 души са живеели в приюти за кризисни ситуации и в лагери на открито.
Всяка зима градът се опитва да намери достатъчно легла в приютите, за да предотврати смъртни случаи от измръзване. Почти винаги обаче търсенето е по-голямо от предлагането. На моменти през ноември Brother Francis, най-големият приют в града, връща по 50 души на нощ, казва Лиза Калдейра, програмен директор на приюта.
Градът успява да осигури над 100 допълнителни легла в началото на декември, но Brother Francis все още връща хора. “Не е достатъчно,” разказва Калдейра.
Ким Ковол, зам.-директор на най-голямата кухня за бедни в града – Bean’s Cafe, казва, че нейният екип обикаля по улиците всяка сутрин през това време на годината в търсене на хора, които се нуждаят от помощ. “Персоналът ни излиза и събужда всички,” разказва тя. “Молим се постоянно те да не са мъртви.”
Когато някой започне да пие в студа, той придобива измамно усещане за топлина. Според лекарите, продължителното пиене забавя кръвообращението до крайни нива и това води до замръзване. То също води и до дехидратация, която засилва симптомите на хипотермия, включително замайване и нетрезво мислене.
“Хората припадат,” казва Ковол. “Те припадат на улицата, на тротоара, на паркингите.”
Нанси Бърк, координатор по настаняване и работа с бездомните в Анкъридж, казва, че предпочитаният наркотик в града е алкохолът. Нивата на злоупотреба с алкохол сред местните жители на Аляска са много високи сред всички етнически групи, като са наравно с тези на индианците в 48 щата, според федерални статистики.
Николай споделя, че е заминала от селото си с мъж, който е имал дом и работа в града. Когато връзката им приключва, той я изоставя в приюта. Това се случва преди седем години. Доведеният ѝ брат Амактулик е лежал няколко пъти в затвора от 2012 година насам по обвинения в сексуален тормоз над непълнолетна.
Когато Николай спи навън през зимата, тя го прави, защото приютът е пренаселен, или защото иска да пие и спи до своя партньор – 37-годишния Стивън Моузес. (Приютите в Анкъридж забраняват алкохола и разделят двойките.)
За да не замръзнат, Николай и Моузес намират изолирано местенце, слагат картон на земята и го покриват с одеяла. Телесната топлина от другия човек увеличава шансовете за оцеляване, но спането навън все пак е много опасно.
“Членове на семейството ми не са се събуждали,” споделя Моузес. “Моля се… Боже, създателю, пази ни.”
Моузес казва, че наскоро се е разминал за малко със смъртта. Той е припаднал на улица в центъра на града – според него причината е свързана с алкохолна абстиненция. Намира го непознат човек, маха му раницата и му оказва спешна помощ.
“Дойдох на себе си, казах: тук съм, жив съм,” спомня си той. “Той беше там, стоеше над мен, каза: ‘Добре ли сте?’ Отговорих: ‘Да, добре съм.’ Към този момент вече виждах червено-бели светлини с периферното си зрение.”
Калдейра, програмен директор в приюта Brother Francis, казва, че допълнителни легла в зимните приюти са временно решение. Градът не може да разчита на тях, за да реши за постоянно проблема с бездомните. Вместо това трябва да има по-достъпни постоянни жилища, твърди тя, модел на приоритетно настаняване, който да позволява на хората да живеят там, дори и да не са в състояние да спрат алкохола.
Моделът, използван в Сиатъл и Солт Лейк Сити, показва, че осигурява необходимата стабилност за намаляване на алкохола и други вредни навици. Също така има доказателства, че ако постоянното настаняване се превърне в приоритет, това ще намали общите разходи за бездомни в бюджета, защото посещенията в спешното отделение и повикванията на полицията ще станат по-малко.
“Приоритетното настаняване е единственото решение за много хора,” коментира Калдейра.
Градът има 120 легла за приоритетно настаняване, но предизвикателството при намиране на по-големи сгради за бездомни е, че кварталите се съпротивляват. Въпреки това новоизбраният кмет на града Итън Бърковиц заяви, че иска да добави по още 100 приоритетни легла за всяка от трите години на мандата му.
С по-ограничено място в приютите, някои поемат опасни рискове, за да си осигурят легло. Някои бездомни например казват, че ще пият на улицата, докато не са много пияни, с надеждата да бъдат прибрани от полицията или обществените служби, които да ги заведат на топло в приюта. Полицията съобщава, че редовно наблюдава хора, които са с нива на алкохолно съдържание в кръвта, надвишаващи два или три пъти допустимите за шофиране стойности. Николай е правила това преди, споделя тя.
“Събуждам се на сутринта и се питам: ‘Къде съм?’,” казва тя.
Часове след смъртта на доведения ѝ брат, Николай и нейният приятел намират легла в Bean’s Cafe, която наскоро е започнала да предлага подслон за през нощта. Телефонът ѝ не спира да звъни с обаждания от роднини от нейното село, но тя не може да събере сили да разкрие тъжната новина.
Вместо това тя се моли за брат си, като повтаря юпикска дума. “Тя означава ‘Можеш да виждаш, можеш да дишаш, нищо повече не може да ти причини зло’,” казва тя.
Последния път, когато Николай е разговаряла с 62-годишния Амактулик, той е пиел навън с приятели. “Каза ми, че ще си купи двулитрова бутилка,” споделя тя. “Казах му – добре, само се пази.”
Тя споделя, че ѝ се иска да спре да пие. Но се нуждае от лекарска помощ, за да спре, и после от лечение. “Алкохолизмът е болест и искам да спра,” обяснява.
Николай е обмисляла дали да не се върне в селото, където има семейство и място, където да отседне. Може би там би ѝ било по-лесно да остане трезвена. Но пътят дотам – 500 км, с малък самолет – би струвал над $1000 като самолетни билети за нея и Моузес.
Двамата казват, че нямат толкова пари.
Докато Николай говори, под одеялата се подава бутилка уиски Rich & Royal. Един от служителите на приюта я вижда и кара Николай и Моузес да напуснат.
На паркинга отвън, докато държи намачканите си завивки, Николай крещи и псува. Тя и Моузес поемат към автобусната спирка. Те могат да се возят още няколко часа, за да не стоят на студа. После обаче ще трябва да намерят място за спане.
