Жан-Тиери Шейру не помни лицето на майка си. Не си спомня и името на улицата, на която е живял като дете.
В момента, в който забелязва върховете на вулканите от прозореца на самолета, обаче усеща, че си е у дома.
Шейру се връща на родния си остров Реюнион след няколко десетилетия отсъствие. Последния път, в който вижда родината си, е през 1967 г., когато е едва на 7 години. Тогава полетът е в обратна посока – от острова към Франция.
Той и двете му сестри са сред групата от 2000 деца, принудени да напуснат тропическия остров между 1963 и 1982 г. Те са част от френската правителствена програма за възраждане на обезлюдените селски региони на Франция след Втората световна война.
Майка им Мари-Терез Абрус ражда три извънбрачни деца и се мъчи да ги отгледа в бедняшкия квартал Кьор Сейнян.
“Тя чистеше къщите на белите хора на острова. Имаше тъмна кожа и бадемови очи. Беше много потайна, много изстрадала”, спомня си порасналата й дъщеря Джеси.
Населението на Реюнион е съставено от наследници на робите, отведени от френските колонизатори на острова, за да работят на плантациите от захарна тръстика. Островът се води “департамент” – задморска територия на Франция.
През 60-те години депутатът от Реюнион Мишел Дебре измисля схемата за прехвърляне на деца от острова към метрополията Франция.
Правителството обещава на островитяните, че децата им ще бъдат изпратени в най-добрите училища и ще бъдат осиновени от любящи заможни френски семейства, които ще се грижат за тях така, както креолските им родители не биха могли да си позволят.
“Спомням си как ме качиха на самолета, бях толкова уплашен, че се разплаках. Стюардесата трябваше да ме заведе до пилотската кабина, за да ме успокои”, разказва Жан-Тиери Шейру, докато се разхожда в столицата Сен Дени.
По-голямата му сестра Джеси Мьоне добавя: “Плачеше и крещеше, че иска да скочи от самолета. Не искаше да ходи във Франция”.
Жителите на Реюнион си спомнят как държавните служители се движат с червени камиони по улиците, които се оглеждат за подходящи деца. Родителите са принудени от властите да дадат одобрението си за раздялата с децата, като поставят инициали или пръстов отпечатък върху договор, който не могат да прочетат.
Преди 1,5 г. приемната майка на Шейру умира. Смъртта й го предизвиква да тръгне по следите на изгубеното си детство. След като пристига на Реюнион, той използва местните медии за нестандартна кампания – призовава всеки, който го е познавал като дете, да се свръже с него.
“Исках да открия досието си в архивите на Реюнион, което би трябвало да съдъжа административните подробности за депортацията във Франция и осиновяването. До момента обаче не мога да го намеря. Искам да разбера защо родната ми майка ме е изоставила. Искам да знам дали имам живи роднини или приятели. Искам да преоткрия усещанията, ароматите, емоциите от Реюнион”, споделя Жан-Тиери.
Децата от Реюнион се прехвърлят във Франция на групи по 30 души. Най-напред ги настаняват във временно общежитие на острова, където учат френски. Не се допускат разговори на родния им креолски език.
Оттам ги изпращат към различни райони на Франция, където ги посрещат приемни семейства. Шейру и сестрите му попадат на двойка от Ош – селище в югозападната част на страната. Те са единствените деца с тъмна кожа в квартала. Местните хлапета непрекъснато им се подиграват и се закачат с тях.
“Наричаха ме “шоколад”, “негро”, “чернилка”, спомня си той.
Обещанията на Дебре за настаняване в гостоприемни домове нямат нищо общо с действителността.
Много от децата са принудени да живеят като роби с безкрайно работно време във фермите. Някои от тях се хранят и спят при добитъка, вместо при приемните си родители. Нямат никаква възможност да избягат или да се свържат със семействата си в Реюнион.
“Някои деца страдат толкова много от новата ситуация, че посягат на живота си. Част от тях са насилвани физически, сексуално и емоционално”, разказва Жан-Филип Жан-Мари, председател на организацията “Rasinn Anler” (“Корени в небето”), която помага на изгубеното поколение да намери близките си на острова.
През последните 10 години десетки креолски “деца” на по 50-60 години се връщат на острова, за да потърсят информация за депортацията си. Жан-Мари е убеден, че някогашните френски власти са фалшифицирали документите или са принуждавали неграмотните родители да подписват формуляри, с които “доброволно” се отказват от правата си върху децата.
“Става дума за съвременна форма на робство. Това е дълбоко травматизиращ период”, казва той.
Шейру и Мьоне имат малко повече късмет в сравнение с останалите деца.
“Приемната ни майка ни обичаше и се опитваше да създаде истинско семейство. Баща ни обаче беше авторитарна личност. Стараеше се да разбие всички семейни връзки помежду ни. Не ни разрешаваше да си играем заедно, дори да си говорим. Имаше строг график, по който можехме да ходим до тоалетна. Не ни беше позволено да се храним на една маса с него. Наричаше ни с думи като “араби” и “негри”. Никога не сме чувствали, че сме част от едно семейство”, споделя Жан-Тиери.
Преживяванията на сестра му са още по-тежки.
“Бях на 11 години, когато дойдох във Франция, и вече имах достатъчно ясни спомени за острова, нямаше как да приема осиновяването си. Повтарях на френските си родители, че един ден ще се върна и ще намеря истинската си майка. Бях сексуално насилена от баща ми, което тотално промени характера ми. Станах агресивна, започнах да спя с нож под леглото”, разказва Джени.
Тя няма да забрави детството си на Реюнион.
“Помня как израснах с баба ми. Тя живееше в оскъдица; докато работеше, аз си стоях сама вкъщи или си играех на улицата. Но това бяха най-щастливите години в живота ми”.
През 1977 г. Мьоне се връща на острова, за да намери родната си майка.
“Обикалях цял ден с едно такси, като говорех само френски, и се опитвах да намеря семейството си. Най-накрая, когато се срещнах с майка ми, паднах в ръцете й. Останах на Реюнион за три години, но в крайна сметка се скарахме. Така и не успях да се сдобря с нея”, казва тя.
Жан-Тиери Шейру никога не се опитва да се свърже с майка им – дори след като по-голямата му сестра я намира. Не говорят дори по телефона. Той се страхува, че майка му ще го отхвърли, че ще признае, че го е изоставила доброволно.
Когато той и сестра му все пак се връщат на острова преди дни, разбират, че майка им е починала още преди 6 години.
“От една страна, го очаквах. От друга – тайно се надявах, че ще мога да я видя. Все пак се запознах с братовчедите ми и с други хора от семейството. Разказаха ни, че са се опитали да ни намерят. Винаги когато са пътували до Франция, са посещавали фестивалите или събиранията на хора от Реюнион с надеждата да попаднат на нас”, казва той.
Завръщането на Шейру съвпада с първата среща на комисията, назначена от френското правителство, за документиране на живота на “изгубеното поколение” на Реюнион.
Тя е създадена близо 15 години след скандала, при който едно от порасналите деца от острова – Жан-Жак Марсиал – заплаши да осъди Франция заради “отвличане и отчуждаване на малолетни лица”. Той и братята му по съдба настояват държавата да поднесе официално извинение и да заплати компенсации за отделянето от семействата им и депортацията във Франция.
Шейру обаче смята, че комисията не може да направи нищо, за да поправи травмата, която той е преживял на 7 години.
“В продължение на години исках да потисна тази част от самоличността ми. Изпитвах вина, чувствах се изоставен. Исках да забравя за миналото си, да гледам напред, да се концентрирам върху кариерата си.
Интересното е, че когато се върнах на Реюнион, моито стари приятели ме разпознаха, спомниха си как сме си играли като деца. Аз обаче не ги помня. Сякаш нямам нищо общо с онова малко момченце”.
