Все още не е ясно как ще изглежда Турция, но вече е ясно, че съвременна Турция има огромни амбиции, което подсказва дългосрочен план за възраждане на Отоманската империя.
Турция на Ататюрк и неговите наследници по времето на Студената война имаха относително неамбициозна външна политика. Страната остана извън Втората световна война, въпреки че имаше договор с Хитлер. Тя стана периферен, но важен член на НАТО и не се включи в многобройните конфликти в Близкия изток. Все пак първите признаци на промяна беше кризата и военните сблъсъци с Гърция, които доведоха до инвазията на Кипър през 1974 г., където турското присъствие продължава и до днес. По същото време турското разузнаване започна и операцията по дестабилизиране на българите – мохамедани и терористичните провокации, довели до така наречения възродителен процес. От перспективата на времето можем само да си представим какво щеше да се случи с това население в някоя друга държава според днешните критерии за тероризъм.
През споменатия по-горе период турската националистическа вътрешна политика се охраняваше от турската военна машина, която не се двоумеше да извършва и военни преврати, и да отстранява държавни глави, които имаха намерение да се отклонят от пътя на Ататюрк. Всичко това ставаше под контрола на САЩ. Турция беше стабилен южен фронт на НАТО срещу СССР и НР България, а поредните режими нямаха потенциала да излязат извън контрола на Вашингтон на международната арена. Друг фактор за ограничаване на прекалените амбиции на Анкара беше дългата съвместна граница със СССР.
Всичко това се промени след края на Студената война и разпадането на СССР и Варшавския договор. САЩ вече не се интересуваха от вътрешната политика на Турция. Тя вече нямаше обща граница със СССР и започна експанзия в неговите бивши кавказки републики. И контролът на турските военни над политиката започна да отслабва, което позволи на страната да започне да се хлъзга обратно към ислямизма, което се изрази в победата на партията на Ердоган.
Преди него обаче турските лидери, като президентът Тургут Йозал, който на върха на преселническата криза в България обяви 21 век за “Век на Турция” или премиерът Сюлейман Демирел, който говореше за “турски свят между Адриатическо море и Великата китайска стена” вече бяха озвучили амбициите на турските елити за неоосмански амбиции.
Турция започна да се откроява от етническия турски национализъм като основополагащ принцип и прегърна исляма като лепилото, което да слепи всички националности в държавата, което имаше потенциала да разшири турските граници и да погълне много от нейните съседи.
Това най-добре се прояви, когато Ердоган нарече кюрдите кюрди вместо “планински турци”, какъвто беше терминът още от времето на Ататюрк.
До неотдавна днешният ред на пантуранизма се преследваше предимно с използването на “мека сила” или по пътя на Тюркския съвет, създаден през 2009 г. и включващ Турция, Казахстан, Киргизстан и Азербайджан, както и по пътя на двустранните икономически отношения. Турското проникване в пост съветските територии се подпомагаше от турския бизнес.
Но провалът на САЩ при дестабилизирането на Ирак, революциите на арабската пролет разшириха полето за действие на Турция, което сега включваше почти цяла Северна Африка /Турция поддържа тесни връзки с Мюсюлмански братя в Египет/ и други части на Близкия Изток, особено Сирия и Ирак.
Оттеглянето на САЩ от Близкия Изток създава вакуум и цял океан от нестабилност и хаос, които Турция активно иска да запълни със свое присъствие.
Кризата между Запада и Русия в резултат на извършения от Запада преврат в Киев, въвеждането на хунтата в Киев, налагането на санкции срещу Русия след връщането на Крим, може би бяха възприети в Анкара като сигнал, че ситуацията е оптимална за експанзията, с прозорец на възможности, който няма да бъде отворен дълго време, имайки предвид бързото възстановяване на мощта на Русия.
Интересът към държавите, които не са населени от турско говорещо население, подсказваше, че пантурският дневен ред сега се попълва от неоотомански амбиции и, че Турция има намерение да разширява своето влияние във всички посоки, в това число Балканите, Централна Азия, Близкия Изток, Северна Африка. Вече реализираха политика не само с “мека сила”, но и с нови армии, като Ислямска държава – ДАЕШ, за да разшири влиянието си в района или пък и с пряко използване на военна сила.
По този начин неоосманизмът наруши не само интересите на Русия и Иран, но и на Саудитска Арабия и ЕС, който все пак е заинтересован в стабилността на Балканите, и даже на Израел, въпреки задкулисните връзки Анкара – Тел Авив. Заради това Анкара би трябвало да търси договорености за своя сфера на влияние със съответните държави преди да предприема военни операции. Но това не се случи, имайки предвид дълбокото разцепление в така наречената коалиция “анти Асад”.
На този фон не само Русия може да се счита предадена. Плановете на Турция да установи военна база в Катар със сигурност няма да зарадват Саудитска Арабия и Иран, които не искат да виждат ще една външна сила в техния заден двор.
Даже САЩ изглеждат смутени от амбициите на Турция, въпреки че именно това им беше целта – да върнат Ердоган в техните планове за тотално дестабилизиране на Близкия Изток. Да не говорим за Европа, която беше залята от бежанската вълна, контролирана от Ердоган. В ЕС вече никой не счита Ердоган за отговорен партньор.
Но конфликтите показаха, че Ердоган не е в състояние да установи чиста и фокусирана политика, което в резултат унищожи напълно турската международна позиция в почти всички части на света и го въвлече в безкрайни и скъпи конфликти, от които едва ли ще успее да излезе със запазена физиономия.
От друга страна Москва счете, че именно сега е моментът да нанесе корекция при “турския фактор”, т.е. безкрайните отстъпки, които Кремъл правеше на Турция, през последните години и за възстановяването на позициите си в Азербайджан, Киргизстан, Казахстан. САЩ и ЕС /даже Израел/ нямат нищо против Русия да ограничи международния авантюризъм на Ердоган. Заради това неоотоманските амбиции вече регистрират сериозно съпротивление, което нивелира постигнатия през последните две десетилетия прогрес в тази насока.
