Държавата – това е Митьо Очите. Фактите говорят красноречиво. Близо 350 публикации са посветени на Димитър Желязков, с партизанско име Очите само за 10 дена. Това налага извода, че две очи – тези на Димитър Желязков – са естественото лого на България. Министър Ангелкова да си го запише… където трябва.
Нещата са много сериозни: 10 дни – 243 публикации за здравословното състояние на бизнесмена силовак от Несебър и още около 110 текста, в които Митьо е герой, а повод за дописките е предалия се Марчо Марков – участник в екшъна в Слънчев бряг. Всичко това в навечерието на 7 септември, рождения ден на Тодор Живков и Девети септември – социалистическата революция, известна от 26 години и като преврат, подкрепен от Съветската армия.
За Тодор Живков публикациите са значително по-малко, което не е характерно за посткомунистическите настроения сред населението. Дори когато е на власт и в апогея си през 1985 г. той е герой на статии, репортажи и дописки едва 124 пъти. Това показва проучване на стари издания. Вярно, че тогава няма интернет, но пък вестниците са повече от сега и всички са под контрола на БКП, както днес са под контрола на Делян Пеевски.
Популярността на Очите държи високо летвата и дори съперничи с тази на медийния любимец – премиерът Бойко Борисов. С риск да разочароваме социологическата агенция Маркет Линкс (на вътрешния министър Румяна Бъчварова), която преди дни оповести триумф в доверието към Борисов, но името му „замесено” едва в 339 публикации. По този показател Очите измества министър-председателя. Борисов обаче има своя пик – по време на просташкия скандал в с. Черниче, Симитлийско, където боса на „Агромах” Методи Бачев се изцепи нецензурно по адрес на премиера. Тогава само за един ден Борисов е „обгрижен” от 410 публикации! Дори изявите му по повод строителството на газовия хъб „Балкан” са по-малко, което води до шокиращ извод относно българските ценности и българските медии. Борисов обаче има подръка и агенция Пик, което дава възможност за бързи реакции в желаната посока… Дори без да е помолена.
В периода 1980 – 1985 година, в навечерието на 9 септември медиите са раказвали най-често за героичните подвизи на партизанската бригада „Чавдар”. Съюзът на българските журналисти е организирал конкурс под надслов: „Моят Девети”, в който са участвали стотици представители на тогавашните медии. Втората по значимост тема по онова време е била победният поход на Червената армия през България.
Описвани са братските целувки и посрещания на съветските воини, всенародните тържества и победата на комунистите над монархо-фашистите. Тодор Живков се превръща в голямата фигура едва след Априлския пленум през 1956 г. Вярната му художествено-творческа и партийна аристокрация го превръщат в „човека от народа”, „големия ръководител”, „любимия партиен и народен вожд”. В ценностната система на българите е прокаран широк коридор за комунстическите идеали и техните носители – авангарда на БКП в лицето на Централния комитет и най-вече на Политбюро.
Днес нацията трудно може да се похвали с ценности, които изповядва и спазва. Което води до няколко логични въпроса. Мутрите ли са новите партизани, щом ползват закрилата на властта и привилегиите на активни борци? Те ли носят белезите на бунтарския дух, щом се млатят дето заварят? Олигарсите ли са новото Политбюро щом думата им е със силята на решение на пленум от онова време? Как се връзва атлантика Бойко Борисов с покланящия се Бойко Борисов пред паметника на Живков в Правец?
Как медиите стигнаха до извода, че за населението новините за Митьо Очите са по-важни от тези да състоянието на банковата ни система, смъртоносната корупция, безпомощността на МВР и службите, фалшивите реформи в здравеопазването и изборите за президент?
Знаете ли, че за концерта на световната оперна прима Монсерат Кабайе у нас през октомври са написани всичко на всичко 7 публикации, а за концерта на епичните симфони/металисти Nightwish – 11? Знаете ли какво означава това в цивилизования свят?
И ако Бай Тошо трябваше да бъде провъзгласен три пъти за „Герой на НРБългария” официално преди да бъде свален от измисления пиедестал, колко пъти трябва да произведем Митьо Очите в национален герой, за да си намери най-накрая полагащото му се място? Смешно ли ви е?
На 9 септември немалко възрастни българи ще въздишат по отминалата младост, благините на соца, Ладите и бригадирското движение. Ще попеят „Катюша” и „Хей поле широко”… Други ще помълчат за избитите и пратените по затворите и лагери от Народния съд. Ще се намерят и такива, които ще се сетят, че на 9 септември е родена Надежда Алилуева, втората жена на Сталин, която му ражда дъщеря – Светлана Алилуева, която пък в своите мемоари описва най-страшните черти от характера на баща си. Малцина знаят също, че по време на парада в чест на 9 септември през 1976 г. в приветственото си слово др. Живков споменава за „голямата загуба” – смъртта на др. Мао Цзедун, генерален секретар на ККП с усмивка на лицето. Тогава китайският лидер не е на почит у нас, по заръка на Кремъл…
Но не тъгувайте, о фенове на Очите, че навръх 9 септември вашият апостол, ще бъде мъничко пренебрегнат за сметка на революционното припомняне. На 19 септември ще получите реванш: тогава Димитър Желязков, този титан на новото време, има рожден ден. Привържениците му – в и извън медиите – ще имат възможност да вдигнат тост за подобряване на поразклатеното му здраве след партизанското сражение на 8 юни 2016 г. Добрата новина е, че след 5-дневен престой в истанбулската болница „Джон Хопкинс”, който съвпадна с историческата визита на премиера Борисов в Турция, Митьо отново е на родна земя. Лечението му продължава в балнеоцентъра към петзвездния Гранд хотел Поморие. Може би ще е израз на зряло политическо поведение, ако Народното събрание обяви 19 септември за национален празник. Така по естествен начин ще се хванат за ръчички история и настояще: Съединението на 6 септември, Митьо и Независимостта на 22 септември.
Две хубави Очи…
Борис Петков
П.П. Любимата фраза на Митьо Очите е: Циркът свърши! Хайде да си ходим!… Любимецът на медии и примитиви обаче дълбоко греши. Циркът не е свършил и честно би било той и тези като него да си ходят, а не ние.
