На 9 ноември 1989 г. падна Стената в Берлин, която беше построена през 1961 г.
Преди 26 години падането на Берлинската стена символизираше края на Студената война. Но това не беше заслуга на никаква “Солидарност” или Йоан Павел II и никакъв пражки драматург от “Луцерна” Вацлав Хавел, никакви дисиденти в ГЕСП, ПОРП, ЧКП или БКП, никакви артисти като Рейгън или “цереушници” като Буш-старши. Нищо подобно.
Стената беше свалена от един човек – Михаил Горбачов, който с това постави началото на разгрома на СССР, на социализма в Източна Европа и на трайното глобално дестабилизиране. Нарекоха го “най-добрият немец”.
Намерението на Горбачов да приключи със съпротивата срещу него и перестройката му на източногерманската партия ГЕСП може да бъде доказано от края на 1986 г. и началото на 1987 г.
Ерих Хонекер, както преди това Валтер Улбрихт, се чувстваше до средата на 80-те години напълно сигурен благодарение на стратегическото положение на ГДР, без която цялата съветска империя и Варшавският договор можеха да рухнат. Да се посегне на Хонекер означаваше да се срине и без това крехкото равновесие на силите между Изтока и Запада в Европа. Но плиткият Горбачов, който се бореше за собственото оцеляване, не можеше да допусне някакъв Хонекер да излезе пред работниците и да заяви: “Въпреки Горбачов и неговата перестройка, СССР, слава богу, остава велика държава.”
Конфликтът беше неизбежен. Той стана фатален не само за Хонекер и ГДР, но и за СССР, върху който с рикошет беше нанесен удар, по-силен, отколкото в Москва или другаде, можеха да си представят.
Маркус Волф, ползващ се с пълната подкрепа на Първо управление на КГБ (външното разузнаване) и на Крючков, отново стана необходим на Горбачов. Волф (с прозвището Миша) водеше в течение на 34 години шпионажа на ГДР. Син на еврейски лекар, те живееха в СССР по време на войната и се върнаха в Германия през 1945 г., като Волф беше включен в разузнаването.
Кога започна преходът към действие? Вече има абсолютна сигурност, че това беше зимата на 1988-1989 г., когато някакъв неизвестен активист на Съюза на свободната немска младеж – Бьоме, който реално беше майор на Щази, съобщи за съществуването на “Социалдемократическата партия на ГДР”. Този акт беше насочен към легализиране на партия, представяща се като конструктивна опозиция, контролирана от властите, но обръщаща се за помощ към събрата си от Западна Германия.
Операцията стана първият етап на битката. Органите повече не се подчиняваха на Хонекер и на Милке, а направо на Крючков в КГБ, който пък дължеше кариерата си от времето на контрареволюцията в Унгария през 1956 г., когато работеше с Юрий Андропов в Будапеща и след това беше теглен от него нагоре.
Главният идеолог Александър Яковлев и външният министър Едуард Шеварднадзе бяха основните действащи лица около Горбачов. Оръжието на тази група стана Вячеслав Дашичев от Института по икономиката на Руската академия на науките, избран от Шеварднадзе за ръководител на целия източноевропейски сектор (през 2009 г. същият Дашичев беше награден със златния медал на Бисмарк за извънредни заслуги в обединяването на Германия).
Докладът на Дашичев беше секретен и най-напред беше предоставен само на политическото ръководство на СССР. Но няколко месеца по-късно по неизвестен начин стигна до “Шпигел”. В него се съдържаше идеята, че съществуването на ГДР пречи на намеренията на Горбачов да създаде “единен европейски дом”. Разбира се, добавяше този научен сътрудник, сътресението от изчезването на ГДР ще бъде сензационно, но реформираните Полша и Чехословакия ще се сближат с Москва, защото ще трябва да балансират резкия подем на обединените немци, от които ще се страхуват. Същевременно Франция и Англия, оставени на своята участ след неизбежното извеждане на войските на САЩ от Германия, ще бъдат принудени да търсят в Москва дипломатическо балансиране на новото германско присъствие в европейските дела. С една дума печеливша ситуация за Горбачов по всички линии. Пълна глупост.
След първия етап на разрушението на ГДР би трябвало да започне германското конфедериране с начално уважение на суверенитета на двете държави и техните международни задължения. Паралелно с това трябваше да бъдат разпуснати НАТО и Варшавския договор, което щеше да доведе до падането на Хелмут Кол и триумф на концепцията за неутралитет на социалдемократите, обединени със “зелените” на техния съюзник Лафонтен.
В края на пролетта на 1989 г. се появиха и два нови фактора.
На първо място бяха все по-тревожните новини за реалната икономическа ситуация на СССР при Горбачов. От началото на 1988 г. той предизвика истинска икономическа катастрофа – самоуправляващите се предприятия не плащаха данъци и не желаеха да преориентират своето производство; Горбачов тръгна да проси от Запада; Хелмут Кол, който имаше добър съветник от прибалтийски произход, говорещ руски, Андреас Майер-Ландруг, бързо съобщи на Горбачов, че ФРГ е готова да му отпусне кредит, ако ситуацията в ГДР се развива в малко по-различна насока. Тази позиция повлия върху паникьосания Горбачов и неговото обкръжение. САЩ вече разбираха, че могат да доведат до историческата промяна и СССР, и Източна Европа и до отстраняването на Горбачов-Яковлев-Крючков-Шеварднадзе.
Стената символизираше разделението на следвоенна Германия. Тя беше най-важната последица от Студената война. В ГДР пребиваваше 400-хилядната съветска Западна групировка.
Но в началото на 1989 г. нито един политик на Запад не можеше и да мечтае, че Стената ще падне. Имаше размразяване, нови очаквания, либерализиране на контактите и пътуванията между ГДР и ФРГ. Но падането на Стената никой не очакваше. Напротив. Режимът в ГДР беше най-малко застрашен в цяла Европа, не само защото СССР и САЩ не можеха да позволят той да падне, а защото най-горещи поддръжници ГДР имаше във… ФРГ, където цялата политическа класа от десетилетия живееше от новата “източна политика”, започната от Вили Брандт, и се бяха пожизнено ангажирали със “стабилизирането” на отношенията между двете държави. Не само Егон Бар, бившият сив кардинал на всички поредни кабинети на социалдемократите, но и Хелмут Кол, разчитаха на трайното разделение на Германия. Срещу нейното обединяване бяха и лидерите на Франция и Англия, страхувайки се, че след евентуалното обединяване на тази страна нейната политическа и икономическа сила ще стане доминираща в Европа (както се случи).
Статуквото отговаряше на всички с изключение на Горбачов, който трябваше да спасява себе си и искаше да разтури ръководството на ГДР, което не му харесваше. Взаимно.
Събитията на Тянанмън в Пекин бяха оценени от всички противници на перестройката в СССР и в Източна Европа като възпиращ удар срещу предателството на Горбачов. В Източен Берлин Хонекер гръмко заяви своята солидарност с китайското ръководство и изрази намерение също да се използва сила при подобни безредици в ГДР. С това той окончателно подписа своята присъда, тъй като повторението на Тянанмън в Източен Берлин по принцип не можеше да се случи в тогавашния контекст на събитията. Горбачов, КГБ и Щази ускориха операцията по неговото отстраняване заради опасността, която представляваше за перестройката.
През есента на 1988 г. Крючков направи тайно посещение в ГДР да се срещне там с представители на “гражданското общество”, които заедно с Маркус Волф, трябваше да създадат временно правителство, което фактически да приключи с миналото.
Постепенно Хонекер започнаха да изоставят и неговите най-близки хора, вторият човек на партията Егон Кренц, Хари Тиш и връзката със съветското посолство Гюнтер Шабовски, които сами се предложиха на съветския посланик по онова време в Източен Берлин Кочемасов да управляват ставащите в ГДР промени.
Но тези хора не бяха включени от КГБ в заговора, тъй като там ги считаха за амортизирани заедно с Хонекер. Постепенно се оформи съюза на Горбачов и Шеверднадзе с най-спорния реформатор в Берлин Егон Кренц. Горбачов бързаше и нямаше време да чака сценария, подготвен от Крючков и Волф. Необходим му беше бърз резултат. От друга страна и Хелмут Кол натискаше Горбачов да ускори своите действия.
Внезапно целият сценарий, измислен от КГБ и Щази, се превърна в политически цирк, съпровождан от случайности, които се срещаха само в една точка – опортюнизмът на Горбачов и Кренц. Участниците в началния заговор Ханс Модроу и младият Грегор Гизи бяха изплашени от събитията и от съперниците си.
Началото на октомври 1989 г. Горбачов имаше голям проблем. Дали да отиде за тържествата за 40-та годишнина на ГДР. Ако отиде, това означаваше да не забележи масовото бягство на източногерманците през Прага и Унгария на Запад. Ако не отиде – още по-лошо, защото именно той беше забъркал тази каша.
Замина. От летището Шьонефелд до центъра на Берлин тълпите крещяха Горби”. Хонекер с каменно лице наблюдаваше шпалира от лимузината заедно с ненавиждания от него перестройчик. На следващия ден се състоя армейският парад, след който Горбачов един час обясняваше на германците перестройката си. Завърши с думите: “Който късно пристига, животът го наказва”.
Хонекер беше бесен. В своя тост отговори, че преди няколко месеца е бил в Магнитогорск, където е разбрал, че в магазините няма нито сол, нито кибрит. Въпреки това този, който “вкара страната си в тази пропаст сега е дошъл тук да ни учи”.
Тези негови думи нито една телеграфна агенция на социалистическите страни не посмя да разпространи. Нямаше ги и в секретните бюлетини за членовете на тогавашните политбюра.
В залата настъпи гробна тишина.
На следващия ден Горбачов каза на своите сътрудници: “Трябва да се приготвим за най-лошото. Направихме каквото можахме, но няма да има подкрепа за Хонекер”.
Прощаването беше ледено.
Хонекер даже не отиде да изпрати Горбачов до летището. Всичко беше ясно.
Горбачов жертваше ГДР, за да спаси своя неудържим провал и крах.
Думите на Горбачов обаче стигнаха до западните централи много по-бързо, отколкото до източноевропейските столици.
На 8 октомври жителите на Берлин и Лайпциг продължаваха да демонстрират. На улиците имаше полиция, бронирани коли, политически митинги. На 9 октомври в Лайпциг се състоя поредната демонстрация. Никой не беше сигурен дали няма да се стигне до събития като на площада Тянанмън в Пекин. Оръжието беше раздадено, болниците бяха готови, списъците – разпратени. Но в Берлин нямаше кой да вземе решението. Хонекер изчезна от полезрението, а заедно с него и шефът на сигурността Милке. Ръководството на Лайпциг трябваше да решава само. Започнаха преговори с демонстрантите.
Десет дни по-късно Хонекер падна. Източногерманските перестройчици имаха три седмици преустроена държава. Събрания, митинги, думи, сред които обаче нямаше нито една за обединяване със Западна Германия.
Как тогава стана отварянето на Берлинската стена на 9 ноември 1989 г.? Какво беше това – най-голямата бюрократична грешка в историята на Европа през XX век? На пресконференция Гюнтер Шабовски, член на Политбюро на ЦК на ГЕСП, прочете от листче решението, че партийното ръководство разрешава пътуванията до Западен Берлин. На въпроса “от кога”, отговори несигурно “от сега”.
Само след няколко часа източноберлинчани започнаха да се тълпят на граничните пунктове. Охраната нямаше никакви указания. Решиха да вдигнат бариерите. Източна Германия тръгна по най-легалния и най-прост начин на Запад. Германците се обединяваха, но двете Германии още бяха отделени. Само след 4-5 години 98 на сто от източногерманците щяха да окачествят това като най-голямата грешка в своя живот.
В средата на ноември стената беше отворена, но още не се знаеше докога. Около двете държави продължаваше дипломатическата игра. Появиха се термините германско-германска договорна общност, конфедерация, федерация, но никой не споменаваше за обединяване.
Пръв това направи Горбачов. На 21 ноември в Бон пристигна Николай Португалов, един от германистите, който цял живот формулираше съветската политика спрямо двете германски държави. Трябваше да сондира по поръчка на Валентин Фалин, съветника на Кол – Хорст Телчик, за мнението му за обединяването на Германия.
Португалов показа на Телчик листче с някакви записки и заяви, че са съгласували с Горбачов, който си “давал сметка за последиците от своята политика спрямо ГДР, която била само в първата си фаза”. На друго листче Португалов подаде съображенията в случай, че “положението в ГДР излезе извън контрол”. Телчик не можеше да повярва. Даде си сметка, че Горбачов изоставя ГДР, че се отказва от нея, че това всъщност е предложение за обединяване на Германия, отиващо много по-далеч, отколкото който и да било в Бон си е мислил. И хукна към своя шеф Кол.
Кол обаче не бързаше. Искаше да говори с Горбачов. Но на 23 ноември и той трябваше да се включи в дискусията за бъдещето на Германия – федерация, конфедерация, каквото и да било, само и само да излезе с някаква инициатива. През уикенда бяха набързо съчинени 10-те точки. От бързане Кол забрави даже за границата на Одер и Ниса.
Няколко дни по-късно в Малта започна срещата между Горбачов и президента на САЩ Джордж Буш. Времето беше ужасно. Ураган на морето. Моторниците с президентите не можеха да стигнат до съветския крайцер “Слава”. Горбачов и Буш трябваше да се качат на пътническия кораб “Максим Горки”. Разговаряха за целия свят.
Горбачов и неговите съветници вече не можаха да поемат инициативата. Отстъпваха крачка след крачка, без да разполагат с нито един коз. Буш и Кол по секретните си канали окачествиха Горбачов като огромен дилетант, който не знае какво върши щом се е съгласил с оставането на цяла Германия в НАТО.
Но никой не знаеше какво ставаше в Москва и какъв хаос цареше там няколко дни преди 9 ноември.
Какво ставаше? Горбачов реално беше пътник. На 3 ноември на секретно заседание на Политбюро на ЦК на КПСС той и Крючков бяха в паника. Ето част от записките направени по неизвестен начин за това секретно заседание.
Владимир Крючков (тогава шеф на КГБ): Утре 500 000 души ще излязат на улиците на Берлин и други градове.
Горбачов: Дали Кренц ще запази властта. Няма да можем да обясним на нашите хора и на съюзниците, ако загубим ГДР. Не можем да запазим ГДР без помощта на ФРГ.
Едуард Шеварднадзе (тогавашен министър на външните работи на СССР): По-добре сами да свалим тази стена.
Крючков: Ще им създадем огромни проблеми, ако сами я свалим.
Горбачов: Западът съвсем не иска обединяването на Германия и иска да го торпилира с нашите ръце. Иска да доведе до конфронтация между ФРГ и СССР и в бъдеще да изключи “заговора” между СССР и немците.
На същото заседание при същия суперсекретен режим беше докладвана и подготовката на превратите в другите социалистически страни – ЧССР, Полша, Унгария, България.
Половин година по-късно Горбачов отново се изяви като “най-добрия немец”. След няколкомесечно двоумене за конфедериране на двете държави, ФРГ предложи обединяване. Съгласи се и на валутен съюз, което позволи на източногерманците да обменят своите марки на западни 1:1.
Но немците още нямаха пълен суверенитет. За обединяването им беше необходимо съгласието на победителите във Втората световна война. Нямаше и мирен договор. Съседите на Германия, в това число Чехословакия и Полша, мечтаеха за многостранна мирна конференция, като онази от 1919 г. Но “силните на деня” кооптираха само Франция. Варшава и Прага получиха “утешителна награда”. Изслушаха ги на едно от заседанията.
Но и между “големите” имаше противоречия. САЩ искаха бързо обединяване на ФРГ и ГДР.Франция и Англия искаха да изчакат.
Кол замина да се види с Горбачов. Срещата беше в интимна обстановка в хижа до Ставропол. И тук Горбачов поднесе най-големият подарък на Кол. Съгласи се с всичко, в това число и с изтеглянето на могъщата Западна групировка на Съветската армия от ГДР. Поиска само ФРГ да го финансира.
Това предопредели резултатите от конференцията 4+2 в Париж. Мирният договор “За окончателно регулиране на проблема с Германия” беше подписан през септември 1990 г. в Москва. На Горбачов междувременно бяха обещали, че Германия ще излезе от НАТО, че НАТО ще се разпусне едновременно с Варшавския договор, че СССР ще спечели от обединяването на Германия най-малко 100 милиарда долара. Горбачов се съгласи с… 8 милиарда.
Кол обещаваше и други неща. Че в нова Германия ще обкръжат със специални грижи няколкодесетки хиляди хора от ГДР, които знаеха руски език и ще ги използват за бъдещото сътрудничество със СССР. Удържа на думата си само по отношение на бившата източногерманска комсомолка Ангела Меркел, която днес е канцлер на Германия и разговаря с Путин на двата езика.
Но след разпадането на СССР от тези обещания останаха само думите. Германия остана в НАТО. Пактът стигна до границите на Русия. Резултатите от Втората световна война, Ялта и Потсдам бяха зачерквани въпреки десетките милиони жертви, дадени от народите на СССР, и Източна Европа.
Едно нещо е сигурно. Никога, никъде – и на Изток и на Запад, нямаше никакви планове и надежди за обединяването на двете Германии. Нямаше никакви планове да се “дава” ГДР на ФРГ, въпреки че при Горбачов започнаха да се публикуват “анализи за драматичната ситуация на икономиката на ГДР”. Според тогавашния министър на вътрешните работи Едуард Шеварднадзе съветското ръководство още през 1989 г. е било “отписало” ГДР. Но беше обратното. Хонекер беше разбрал, че Горбачов е една марионетка и още по-голям политически игнорант.
След обединяването на Германия съветските политолози обвиниха вече открито Горбачов в предателство. Борис Олейник, написа за него памфлета “Князът на тъмнината”. Егор Лигачов написа в “Предателството на Горбачов” за “лумпена, който предаде и партията и народа”. Същото написа и Николай Рижков в книгата “Перестройката. Пътят на предателството”. Валентин Фалин, съветският германист унищожи Шеварднадзе и Горбачов и тяхната “германска политика”.
Самият Горбачов, който написа 1200 страници “мемоари”, на своя провал с ГДР предназначи само няколко. 30 страници бяха за контактите му с Кол и само 12 странички – за Хонекер. Според него обединяването на Германия е било “поврат в немско-американските отношения и резултат на горбачовската визия за общия дом Европа, в която трябвало да има и място за Русия”.
Времето даде отговори на тези въпроси. Обединяването на Германия не беше нито обективен процес, нито резултат на някаква вътрешна германска революция, нито заговор, нито дипломация или политика на “големите”, а само последица на безкрайната глупост на Горбачов.
Историята тръгна по нов път, в чието начало беше предателството на най-жалката фигура на XX век Горбачов.
