Тази жена мога просто да я хвана за косата и да измета с нея територията на България! Това ми се завъртя в главата в първия миг, когато видях как треньорката Елена Симеонова хваща това петнайсеткилограмово дете за ушите и го вдига над земята като тенджера с боб.
На насилието – с насилие… Знам – това хич не е по шампионски. И въпреки това, ако бях в бургаската зала на тренировката на тези малки състезателки по художествена гимнастика, и бях свидетел на мутренската истерия на една овластена самозабравила се простачка, личните ми нравствени спирачки нямаше да ме удържат.
Защото става дума за деца, да му се не види!
За едни малки момичета, които още там, в залата, ще приемат за правило да бъдат малтретирани, когато не правят нещо според вкуса на някого.
Ще заживеят с убеждението, че никога не са достатъчно добри и това тяхно непоправимо „несъвършенство” непременно трябва да бъде коригирано, наказвано, публично осмивано. И от него трябва да ги боли – физически и психически.
Тези и без това прозрачни от слабост и лишения, отдадени на спорта деца всеки ден идват на тренировка, очаквайки към тях да се обръщат с „ма” и да бъдат вдигани за ушите.
Даже си знаят кога точно са тези моменти – момиченцето от клипа послушно си прибира топката и си подлага главата между ръцете на този „добър специалист” (както Илиана Раева нарича Елена Симеонова във фейсбук обясненията си по случая).
Не прави и грам усилие да избегне агресията – свикнала е с нея, възприема я за нормален треньорски метод. А и никой около нея не се опитва да реагира, просто защото тук винаги и отдавна е така.
Представете си само колко „ма”-та са отнесли състезателките, и колко пъти телата им са регистрирали „спомени” от треньорското недоволство.
Представете си и какви ще да са и другите такива „педагогически насоки” на бившата спортистка, сега треньор – аз нямам съмнение, че наказателната мярка „стерео издърпване на ушите с вдигане над земята” не е единственият й физически „метод” на обучение.
Както нямам съмнение, че самата тя е била „тренирана” по адекватен начин – с бой и обиди. Все така „като за шампиони”.
Какво се случва по спортните зали вече на всички ни е ясно – те се оказват едни обикновени, институционализирани и легални центрове за насилие!
Умело се крият зад копнежа по онези моменти на национална гордост, когато с навлажнени очи слушаме българския химн и гледаме шампионките си, възкачени на поредните победителските стълбици.
Тогава всичко е красиво – състезатели и треньори се прегръщат, родителите ридаят пред телевизорите и отговарят развълнувано на безкрайните телефонни възхвали на родата, снимки на медалистките се въртят из сайтовете с гръмки заглавия „БРАВО!” и „ПОРЕДНА ГОРДОСТ”.
А онези там „два-три шамара” си остават подплата на казармената максима на генерал Суворов „Повече пот в обучението – по-малко кръв в боя!”. Просто заменете „пот” със „сълзи” и готово! Ежедневен, полиран, лицемерен и оправдан садизъм, нищо друго!
Ако приемем, че тази треньорка сама е нечия жертва и сега мултиплицира модела върху други, зависещи от нея, превръщайки и тях в жертви, мога някъде дълбоко в душата си да изпитам някакво съжаление към нея.
Не да я оправдая – просто да я съжаля! Няма как обаче да схвана логиката на онези миши обществени реакции по случая от типа „какво толкова – то така се става шампион”.
Ако ТОВА е цената на успеха, аз такива победи не искам! Ако ТАКА се формират шампиони, те не са ми нужни!
Защото тези крехки, растящи момичета и момчета, тези деца, със или без шампионските си медали, преди или след така важните си олимпиади и световни първенства, са и ще бъдат хора.
И като такива трябва да знаят и отстояват най-голямото си цивилизационно право – това на човешко достойнство. Затова и изобщо не ми дреме как ще хвърлят във въздуха или подадат проклетата топка! Важно е как ще се научат да се обичат, за да могат да обичат и други хора.
Важно е да се харесват такива каквито са и желанието да бъдат още по-добри да е родено от този вътрешен, личен стремеж към съвършенство. Важно е да живеят спокойно и удобно в телата и умовете си.
Защото само така биха могли през целия си живот, ден след ден, да ги изпълват с красиво и смислено съдържание.
Това вече е шампионско.
