Българският войник, видян от големия Димитър Гюдженов. Като военен художник в Щаба на Осма пехотна тунджанска дивизия в Балканската война участва и Димитър Гюдженов. В картините му военните събития присъстват неразделно от живота на обикновените войници.
Защо тъгуваме за мъжете, които бяха войници
Подрънкването на ново оръжие, тържественият марш на огромни военни блокове по армейски конец и вдигащите се почти до раменете добре изпънати крака – не са проява на съвременен вкус вече такива гледки, които да ви вселяват скръб и жалост.
Понеже в наши дни те стигат до вас ретранслирани само от Червения площад в Москва или още по-лошо – от Пхенян. Все дестинации, за които се счита, че никога не са били посетени от Модерността.
И ако издадете дори лека носталгия по грандиозните военни паради, тя ще бъде обяснена с идеологии, с филства и фобства, с невъзможността да вървим нормално напред, защото някои предпочитат да маршируват след архаизма.
А тя, носталгията, всъщност е друга – по простия и предвидим живот.
Тя не е идеологическата тъга за обществен строй, който завинаги се е изпарил в историческото време. Тя е повече тъга за времената, когато мъжете можеха да бъдат само мъже, а жените – жени. Когато се събираха, раждаха си деца, те им раждаха внуци и не се търсеше по-голям житейски смисъл, и никой не се опитваше да живее по-нормално от това.
Простият живот обаче беше отнет от Модерността, която даде нови дефиниции за мъжките и женските роли. И ако дотогава се считаше, че мъжът трябва да бъде войник, иначе е срамна малформация – то от мъжа вече се очаква да бъде преди всичко себе си. А под „да бъдеш себе си” сякаш автоматично се подразбира да прекрати да бъде мъж. Или поне да бъде като стария архимъж със старите му отговорности.
Тази подмяна като време съвпадна със залеза на наборната служба и с изгрева на гей културата. Да бъде обяснявана само с тях, ще да е прекалено лек жанр, но съвпадението го има – колкото по-жалки ставаха военните ни паради, толкова по-цветно беше на гей парадите. И все по-неприемливо ставаше да се съмняваш в нечия мъжественост, като изпускаш на висок глас – ей, педал, да ми се беше паднал новобранец, мамицата ти щях да разгоня от гърч.
Вече не може да се случи това, вече даже не може да се говори така. Което обаче не означава, че лесно се свиква да се живее по новия начин. Затова и някои се опитват да се спасят в носталгията си по стария и прост, но и пределно ясен живот. По времената, когато от жените се очакваше да бъдат майки, а от мъжете да бъдат войници.
Същите съвпадащи времена, когато войниците не можеха просто да кажат – не ме кефи тук, ще си тръгвам. Не ме кефи Денят на победата, ще празнувам Деня на Европа. А ако и той не ме кефи – ще празнувам Международния ден на биокозунака. Защото вече войни няма да има в нашата модерна до съвършеност цивилизация, но дори и случайно да избухнат – тях ще ги водят професионалистите, а останалите ще пием еко чай и ще мезим с кукис от пълнозърнесто тесто.
От мъжа на новото време се очаква да мисли единствено за себе си, за тялото си, за здравето си и по възможност да води природосъобразен начин на живот. И не защото е изнежен гей, а защото така се живее в 21 век.
Грандоманските паради, казармите и досадните спомени за тях – всичките ги оставете в миналия век да почиват в мир, защото са архаизъм. Така ви убеждават преследвачите на носталгия, но спестяват, че в днешните модерни времена всъщност няма нищо ново.
По нашите земи вече са се случвали времената, когато от мъжете не се е очаквало да бъдат войници, дори им е било изрично забранявано, не са можели да притежават оръжие и целенасочено са били лишавани от средства и умения да защитават себе си и семействата си.
Тези времена може да наричате както ви е удобно, но генетичната памет ги нарича робски времена. И те също са част от обяснението за носталгията по мъжете, които бяха войници. Но как да го разберете, ако живеете в 21 век и считано от него броите началото на история.
Лентата
