То се възприемаше десетилетия наред като населено място, появило се на географската карта на България едва през 1913 г. Това становище, заедно с отсъствието на атрактивни археологически паметници и типичните за Странджа старовремски къщи, доведе в наши дни и до изключване на селото от широко предлаганите в наше време форми на алтернативен туризъм.
В действителност Визица е от онези населени места, при които дори и от името им лъха на древна история. По ирония
на съдбата, това, което някога е благоприятствало съграждането и замогването на селото, след време улеснило разорението му.
Става дума за местоположението на село Визица – високо, огледно място, през което преминавали важни стопански и военни пътища. В летописната книга е записано: „Визица била център за почивка на турци и разбойници”, т. е. пункт за отсядане и нощувка, далеч от закона.
Първите известни многократни съсипвания на селото са от времето на кърджалийските размирици от края на XVIII и началото на XIX век. Изключително кошмарен обаче се оказал периодът от 1856-1886 г.
Всичко започнало през една обикновена вечер, когато четирима турци замръкнали в селото и помолили за подслон. Визичани ги приели и нагостили. Османлиите обаче злоупотребили с оказаното им гостоприемство, посягайки върху честта на жените домакини.
Тогава мъж на име Велко събрал верни другари и на сутринта устроил засада на самозабравилите се гости. След дни властта потърсила изчезналите турци, но открила само труповете им. Никой не издал Велко, затова гневът на друговерците се излял върху цялото село.
Много невинни минали под ножа, много къщи били опожарени. Оцелелите от сечта потърсили спасение навътре в гората, където съградили ново село, но… страшното не било отминало.
Появила се незнайна болест, от която умирало младо и старо . За да избягат от смъртоносната болест, малкото останали живи се завърнали през 1870 г. в изоставената преди повече от десетилетие Визица.
Въпреки че били заети с осигуряване на покрив над главите си, в следващите няколко години визичани намерили сили и време да възстановят разрушената черква и дори да построят нов параклис в чест на свети Илия.
Но ето че започнала Руско-турската освободителна война. Отстъпващи пред руските войски черкези ограбили и опожарили черквата, после се прехвърлили върху къщи и обори. Беззащитните селяни побягнали към Алан кайряк (дн. с. Ясна поляна). След като казашките части прочистили региона, те отново се завърнали във все още димящото от пожарите село. Радостта от свободата потушила болката от материалните загуби, но съвсем за кратко.
Съгласно Берлинския договор, Визица останала в пределите на Османската империя! И отново, за кой ли път, покрусените визичани напуснали селото си и поели към Източна Румелия.
Две-три години по-късно, водени от силна носталги, се завърнали във Визица, обаче съдбата им поднесла още едно изпитание! След съединението на Източна Румелия с Княжество България турците засилили тормоза над българското население от пограничните селища с цел неговото прогонване. Освен това, българите трябвало да работят ангария (без заплащане) в строителството на турски казарми и застави по границата с България. Затова визичани отново стегнали скромната си покъщнина и в една зимна вечер на 1886 г. преминали на територията на стара България.
През 1913 г. в изоставената Визица се заселили бежанци от Източна Тракия. В пустеещото село заварили само три-четири годни за обитаване къщи и една порутена черква.
Точно тя, черквата „Св. Троица”, със съхранените като по чудо в нея книги и икони, със следите от някогашни погребения край дебелите й каменни зидове и дори с особеностите на архитектурния си стил – се оказа един от най-обективните източници на информация за живота на коренните жители на селото от преди 1886 г.
Опознавайки историята на храм „Света Троица” и намиращите се в околността на селото параклиси и столнини, останах изумен от упоритостта на някогашните визичани, с която са съзиждали и възстановявали след всеки погром и пожар християнските си светини.
Никога обаче не съм предполагал, че в селото е имало още един черковен храм. За неговото съществуване за първи път разбрах наскоро от руска военна петверстова карта на българските земи от 1828-1829 г.
В картата на мястото на Визица (изписана като Выжица) ясно личат топографски знаци, маркиращи наличието на две черкви. Няма съмнение, че първият знак в центъра на селото показва запазения и до днес храм „Св. Троица”, но откъде се е взела втората черква? Отговора потърсих в записките си от преди 30-40 години.
„Жените от селото ходеха да палят свещи за Света Богородица на поляната пред ресторанта. От баба Кера знам, че там някога е имало манастирче” – цитирам това, което ми бе разказал един от някогашните старци. Показаното „там” отстоеше на не повече от 50 – 60 м югоизточно от селския ресторант.
Да видим отново картата и по-точно излизащите от селото пътища. Те съществуват и до днес, като кръстовището им е между ресторанта и руините на римска пътна станция т. е. втората черква е обозначена върху мястото, което ми бе посочено като местонахождение на манастирче, посветено на Света Богородица.
В Странджа под манастир обикновено се разбира параклис, но на картата не са показани най-близките до селото параклиси като „Свети Илия”, „Света Марина” и „Свети Костадин”? Отразен е единствено по-далечният „Света Троица”, но като манастир, какъвто действително е бил през Средновековието. Това не значи ли, че посоченият на картата култов обект в източния край на селото е нещо повече от параклис?
Приемайки че става дума за много стара черква, си задаваме следващия въпрос. Ако тя е съществувала, как в условията на робството е получено разрешение за построяването на втори православен храм?
Съществува предание за убийство на попа и опожаряване на храма от кърджалии. Отразяването му на картата през 1828-1829 г. показва, че той е бил възстановен и дотогава все още се ползва. Със сигурност го е имало, или поне е бил със запазени външни стени, защото и по време на Кримската война (1853-1856), когато е допълвана картата, топографският знак, с който е обозначен, не е премахнат.
Същевременно тогава е добавено другото кръстче, маркиращо местоположението на току-що построената черква „Света Троица” (осветена през 1856 г.)
Старият храм се намирал на кръстопът (в това се убеждаваме и от картата) и винаги е привличал вниманието на всякакъв род грабители. Строен в по-ранно време, той вероятно е носил всички типични белези на християнски молитвен дом, а това изобщо не се нравело на преминаващите през селото мюсюлмани. Затова визичани го изоставили и построили нов храм – този път встрани от пътя и напълно съобразен с изискванията на турската власт – по-нисък от мюсюлманин на кон (полувкопан) и без камбанария.
До тук изяснихме кога и защо е изоставена черквата „Света Богородица”, но все още не знаем кога е строена. Да прочетем какво ни е оставил по въпроса чешкият учен Карел Шкорпил в един от трудовете си от 1891 г. Цитирам дословно: „До село Визица, види се, да се е намирала малка станция на този път. До селото се намират основи на големи „бини” /сгради/, мраморни камъни и др.”.
Преди да продължа със следващия цитат искам да направя следното уточнение: до ХХ век теренът след пътната станция не е застроен /това се вижда и на картата/, затова Шкорпил правилно е определил местонахождението на станцията „до село Визица”. По-нататък той допълва: „Важността на Визица през средновековието се доказва от едно градище /на изток от селото/ и от малките черквици в околността й”.
Написаното от Шкорпил според мен е доста сериозният аргумент да приемем „Света Богородица” за средновековен култов обект. Но защо да се ограничаваме само до този период?
Нека разгледаме старините край Визица в тяхната съвкупност и да ги обвържем с характерни за времето исторически събития. Досегашните археологически находки от селото и неговите околности са предимно от III до V век от н. е., така че да видим какво се е случило в този отрязък от време?
През 330 г. император Константин Велики официално провъзгласява за столица на Източната римска империя град Византион, преименуван след неговата смърт на Константинопол. С този акт нараства военното и стопанско значение на така наречения Понтийски път и неговите разклонения през Странджа. Респективно това засяга и наличните пътни станции, една от които е на мястото на днешна Визица.
Времето на Константин Велики е известно и с това, че християнството става официална религия в управляваните от него земи. В Константинопол сам той издигнал първите храмове в чест на Богородица. Примерът му бил последван из цялата империя. Навсякъде се строяли храмове и манастири в прослава на Божията майка. Хората, обслужващи пътната станция във Визица и живущите около нея явно не са останали настрана от наложената мода и са издигнали свой храм във възхвала на Богородица.
Потвърждаването или отричането на хипотезата за съществуването на раннохристиянска черква в село Визица може да стане единствено след сериозно изследване на предполагаемото й място, успоредно с изучаването на следите от римската пътна станция. Само че над земята вече не е останало нищо.
Всичко годно за повторно използване в строителството е отнесено. Мраморните камъни, споменати от Шкорпил, са отишли за вграждане и за олтарни престоли в други черкви. Много строителен материал поглъща и строежът на турската казарма в м. Хаджийка.
Тук искам да вмъкна, че намеренията за провеждане на археологически разкопки в центъра на село Визица не са от вчера. По време на комплексната експедиция Аполония-Странджа, някъде към 1977-1979 г. повърхностен оглед на терена извърши лично ръководителят на експедицията професор Александър Фол.
По негова препоръка руините бяха оградени с оглед опазването им при предстоящото разширение и асфалтиране на пътя Босна-Папазова нива. Необходимостта от разкопки във Визица бе изтъкната и от бургаския археолог Константин Господинов, ръководил спасителни разкопки на километър от селото, както и от професор Божидар Димитров.
За съжаление, всичко си остана в рамките на едни добри пожелания. Искам да подчертая, че ако се проведат археологически разкопки, те не само ще докажат старинността и предназначението на построеното някога във Визица.
Резултатът от труда на археолозите в съчетание с останалите култови обекти в землището на Визица и разкритият от професор Даниела Агре некропол до параклиса „Св. Илия” несъмнено ще подпомогнат развитието на културно-историческия туризъм в региона. А и защо разкопките в селото да не се обвържат (не само финансово, но и тематично) с проект „Виа Понтика”, по който са предвидени разкопки и реставрация на крепостта Урдовиза? Нали именно от тази крепост тръгва разклонението на древния Понтийски път за Константинопол през Визица?
Нека не изключваме и това, че Визица е приютила най-много жители на Урдовиза при съсипването й от турците.
