За да се ожениш трябва да си луд, пиян или влюбен, като особено в деня на сватбата ще са ти нужни и трите състояния наведнъж.
Когато обаче един 6 май в полите на планината на Берковица той извади един пръстен и ме попита: “Искаш ли да се оженим?”, нямах реална представа в какво се забърквам.
И тъй като вече беше май, нямаше как същата година да се оженим през пролетта и решихме сватбата да е септември месец. Нещо скромно, с най-близките роднини и приятелите, без излишни нерви и пръскане на бол пари.
Организирахме среща с препатили младоженци, които ни изпратиха 10 екселски таблици с проектобюджети, организационни списъци, начин на подреждане на масите и куп други подробности, които впоследствие се оказаха жизненоважни.
Когато си решил да се жениш, си мислиш, че е достатъчно, че си намерил човека. Но това е екзистенцминимума така да се каже. Всъщност ти трябват още: църква, украса, ресторант, DJ, фотограф, гримьор, букет, сватбена рокля.
Сериозно препяствие се оказа гражданския брак, който ние решихме да претупаме, а основната церемония да бъде в църквата. В България обаче не може просто да отидеш в общината и в една стаичка с двама кумове само да се разпишете.
Оказахме се в ритулната зала по местоживеене, разбирай голямата зала на Витошка, аз и бъдещия ми съпруг, кумовете и родителите. Бях облечена в шарена рокля с жилетка, (беше студено), а мъжът ми с тениска и дънки. Ококорената празнично пременена обредна служителка ни попита кратък или дълъг ритуал искаме – ние избрахме екзистенцминимума, дали искаме музика – Не, а шампанско- също не.
След половин час вече бяхме законно оженени. Но the real wedding тепърва предстоеше. Подготовката кипеше с такава сила, че нон стоп се чувствах като засмукана от центрофугата на пералнята. Дните минаваха в сложни еквилибристики кой до кого да седне, защото се оказа, че половината гости не си говорят, и в спешно осигуряване на пет пакета виолетови камъчета от Джъмбо за украсата. В деня на сватбата младоженецът и другарите му между едно уиски и друго бяха надули 200 балона, (с компресор, разбира се).
В един момент кумата предложи вместо със сватбена кола да отидем до църквата с рикши, а аз трескаво търсех място за съхранение на сватбената рокля, тъй като кучето видимо искаше да се докопа до дантелата. Нервите ми бяха опънати до крайност, до такава степен, че на финалната права, обляна цялата в сълзи, извиках панически бъдещия си мъж да ме успокоява.
Най-накрая заветния ден настъпи. Роклята беше цяла, кучето-вързано, гостите идваха на талази. Всички бяха развълнувани, особено баща ми, който от вълнение наля водна чаша ракия на една кърмачка вместо лимонада.
Тръгнахме към църквата. Отпред ни чакаше ретро автомобил Спартан, който изглеждаше впечатляващо, но едвам взимаше завоите по тесните центарлнософийски улички. А отзад мъжът ми напираше да излиза, защото било тясно и едвам си събирал краката.
В предверието на храма осъзнах, че поверието да имаш нещо ново, нещо синьо и нещо назаем, не е случайно. Оказа се, че в бързината мъжът ми е забравил не друго, а именно халките. За да се върне до вкъщи му трябваха минимум 40 минути, а вътре вече чакаха нашите 140 гости.
Тогава ми хрумна гениалната идея да спра една приятелка, която тъкмо влизаше в църквата и да я помоля да ни дадат наезем техните халки. Пръстенът на мъжа й се оказа малко тесен за моя съпруг, но колкото да мине ритуала, изтрая.
В ресторанта ни чакаха нови емоции. Диджеят, както всеки сватбен диджей направил повече от 20 сватби през живота си, си имаше собствена програма, която коренно се разминаваше с предвалително-договорената. “Ритни го сега това менче” – викаше той, а аз му хвърлих такъв шут, че на водещия му се наложи да го търси дълбоко под масата.
Всичко приключи в малките часове на следващия ден, когато пиенето свърши. Сватбената рокля стоеше до мен, а аз бях доволна, че съм казала: Да на човека, когото обичам. Цялата патардия в крайна сметка си заслужаваше.
