В министерството на образованието работят усилено въпреки летните жеги. Вероятно искат да докажат, че ефективност е възможна дори при 35-градусови температури.
Тази демонстрация трябваше да подкрепи идеята за скъсяване на лятната ваканция. Тя, както знаем, е свещена и досега никой не се беше осмелил да я пипне. Eкипът на новия министър на образованието го направи и беше моментално “охладен” от недоволството на учители, родители и работодатели.
Главният аргумент на Красимир Вълчев и подчинените му бе задържането на децата от маргиналните общности в училище. Той е абсолютно несъстоятелен и създава усещането за ново дискриминационно решение, взето уж за да спре отпадането на ромските деца от системата. Всички знаем, дори без да сме образователни експерти, че предложението нямаше да спре този отлив. А обяснението, че дългото откъсване от учебния процес, предизвиквало забравяне на материала от “малцинствените” ученици и ги демотивирало, дори не е смешно. Налага се да припомним баналната констатация, че не може да бъде забравено нещо, което не е било запомнено. Освен това проблемът с присъствията е целогодишен и няколкото учебни дни в началото на юли или започването на учебната година на 1 септември няма да променят нагласите.
След като и работодателите обявиха идеята за несъстоятелна, образователните експерти извадиха нов заек от ръкава – задължителна предучилищна от 4-годишна възраст. Това вече прилича на отчаяние. Ами да направим яслите задължителни и да се свърши. Така ще обхванем ромските деца едва ли не от люлката, ще ги привлечем в системата и когато станат на 10-12 години няма да отпадат (или да се “женят”), макар до този момент да са били “избутвани” от клас в клас, както се изрази и самият министър.
Изобщо всякакви гимнастики с ваканциите и задължителната предучилищна открояват абсолютното безсилие.
Защото, дори да ги обхванеш, заплашвайки да отнемеш на родителите им най-милото (социалните помощи), не можеш да ги мотивираш да останат в клас. Тези общности никога не са показвали интерес към учебния процес, няма да се случи и занапред.
Но докато бягаме да събираме ромчета по гетата, можем да изтървем и малкото останали мотивирани да учат деца. Защото на родителите отдавна им е писнало от малоумни реформи и все по-често гледат “навън”, към страните, в които се работи за тези, които искат да учат. И рано или късно емигрират. Тези отпаднали от системата деца министерството няма как да спре. Освен, ако след някое време не ни изненада с нова идея – да прати екипи на “терен” в чужбина, които да убеждават родителите да върнат децата си в родните училища.
Освен това важно е не само да събереш ученици, но и да ги задържиш, а това вече зависи от други обстоятелства – какво и как учиш. Този аспект, който всъщност е и най-важният, незнайно защо остава на заден план, докато стихийно се опитваме да съберем отпадналите от системата ученици.
Междувременно, докато все още се вихреше спора за продължителността на ваканциите, бяха оповестени и новите правила за прием в първи клас. И с тях много се бърза, въпреки че на практика приемът за новата учебна година приключи. А виси въпросът със спорното учебно съдържание, който явно обаче не е приоритетен. Ясно е, че това е опит да се намали напливът към най-желаните училища за сметка на по-неатрактивните. Но е ясно също, че всеки родител, който има амбицията детето му да се образова качествено, ще направи всичко по силите си, за да го постигне.{josociallocker}
Добре, три години уседналост. И с това можем да се справим, имаме опит с детските градини и списъците, в които се включваха децата едва ли не с раждането им. Ще трябва да започнем по-рано с промяната на адреса по местоживеене. Освен това все пак има четири възможни групи по прием и допълнителни критерии, които отварят вратички към компромиса.
Новите критерии просто ще увеличат натиска върху директорите и ще създадат възможност за задълбочаване на корупционните практики, които съществуват открай време. Различията в нивата на училищата се задълбочават с годините, но с уседналост няма да бъдат преодолени. Защото точно в образователното министерство едни от тях се лансират и печелят проекти, които им дават възможност за обновяване на материалната база и допълнителна квалификация на учителите, а други дори нямат физкултурен салон.
Да не говорим и че миграционните процеси се задълбочават и това е резултат от липсата на работа, а не от масовото желание да се живее в голям град. В тези райони, които стават все повече, решенията на министерството са на практика неосъществими, защото трудно могат да се съберат ученици дори за добрите местни училища.
Всъщност за какво е тази активност по никое време в МОН? За да се създават правила, в които отново исканията на работещите в гилдията и родителите нямат място? Дали големият проблем в началния курс например е замяната на шестицата с усмивка или звездичка, когато децата мъкнат ежедневно 15-килограмови раници? Дали един допълнителен изпит за тези, които са отсъствали системно от часовете и нямат оформена оценка по даден предмет, е разумен компромис или официализирана глупост?
Освен това болезнен остава въпросът с делегираните бюджети, които според едни са дали известна финансова автономност на учебните заведения, но според други свеждат училищната дейност до борба за ученици, която толерира пренебрежението към учебния процес и агресията. Да не говорим, че уби малките училища. Най-доброто, което могат да направят в МОН в момента, е да спрат да “генерират” идеи.
Или е време за нов учителски събор? Тези мероприятия ги можем, а и “Легендите”, които пяха на предишния, вероятно са свободни.{/josociallocker}
