Видин е много красив и почти напълно изоставен от жителите си град. Той може да те накара да се почувстваш дълбоко отчаян, да те вдъхнови за поезия, да ти разкаже много истории и все пак накрая винаги ще се питаш защо един град на пътя между Изтока и Запада, на огромна река, изчезва със скорост 1000 души на година. И бедността, и липсата на хора си личат още преди да влезеш в него – повечето къщи в селата наоколо изглеждат пусти, край пътя се редят полета, които никой не е обработвал от години, няма дори крайпътни заведения.
На влизане във Видин вдясно е призрачно изглеждащата индустриална зона с редица стари и изоставени цехове и халета с едва няколко изключения, а от другата са панелните блокове на ромската махала. От балконите надничат сателитни чинии, а под тях – импровизирано сметище.
Всички си тръгват
“Всички качествени хора, които могат да работят, напуснаха”, казва ни млад мъж, който работи във фирмата на баща си. Според него управляващите, включително и местната власт, имат сбъркани послания: “Как ще помогнеш на хората, които не работят? Помогни на тези, които работят”, обяснява той.
Нарича отношението на държавата към предприемачите “законен рекет” с всички лицензи, такси и изисквания и дава за пример скорошни законови промени, заради които фирмата им вече няма да може да вози свои материали, а трябва да извади лиценз и да плати за него още 300 лв. За да няма проблеми с администрацията тук, моли да скрием името му, защото все още иска да остане, да живее и да работи в града.
“Има само некадърни хора, които нищо не правят във Видин”, обобщава Гошо Цанков, седнал на съседната маса в крайбрежното кафене, който е държавен служител. Той е бил и в София, и в чужбина, но се върнал към корените си. Категоричен е обаче, че градът има най-неуспешния кмет. “Жалко, че няма механизъм, като видим, че някой не се справя, да го изгоним, а трябва да го търпим 4 години.”
За разлика от Монтана и Враца тук хората са насочили недоволството си към съвсем определена цел – бездействието на местната власт и на хората от централната, избрани да защитават интересите на областта. И тук са недоволни от депутатите, които “нищо не са направили”, разказва Любчо Йонов, местен бизнесмен и организатор на масов по думите му протест в града неотдавна.
“Проблемът не е само в местното управление. Искаме и правителството да види.” Той се занимава с недвижими имоти и има заложна къща, а наблюденията му от първо лице показват – масово се продават имоти във Видин и се купуват такива в София. “Кметове, общински съветници, депутати не са ударили един пирон в града.
Те си плетат кошницата в София, после не смеят да се появят тук, ,,защото няма да ги поздравяват”. Протестът в края на март, когато хората поискаха да се обърне внимание върху обезлюдяването на Видин и липсата на перспективи, е вдъхновен от арабските революции и като тях е организиран в социалните мрежи, казва Йонов.
22 години демокрация
Бизнесменът описва града като замиращ – неработещи болници, закрити училища, население, намаляло с 22 хил. души за 22 години демокрация и заминаването на всеки предприемчив човек или към София, или към чужбина. Според него в областта просто няма условия за бизнес, а ако някой реши да направи нещо, “чиновниците го натискат”.
Организаторът на протеста подчертава, че за пръв път кмет, областен управител и държавната власт са от една партия – ГЕРБ, и извиненията, че единият пречи на другия заради партийни вражди, вече не могат да се използват. Броят на местната администрация, разказва Йонов, си остава 150 души, независимо че за 20 години населението на града се е стопило с над 10 хил. души.
В отношенията между бизнеса и администрацията Видин определено не прилича на Монтана и Враца – всички, на които попаднахме тук, бяха недоволни от местната власт и по-точно от кмета. “Общината нищо не прави, не ни плаща за извършени услуги, затънали сме заради това”, са оплакванията на Ивайло, строителен предприемач. Когато го питам какво може да направи общината за бизнеса, той се замисля и отговаря: “Може би трябва да прави търгове, в които да могат да участват по-малки местни фирми.”
Кметът Румен Видов, който оглавява и местната структура на Българската търговско-промишлена палата, обаче има по-различно виждане за проблемите на местния бизнес. Според него той страда по две основни причини – липса на инициативност и липса на професионализъм. “Спор няма, общината бави плашания. С преките няма проблем, но има с оперативните програми”, признава Видов.
На обвиненията, че при строежа на Дунав мост 2 работят предимно испански работници и подизпълнители, а не местни хора и фирми, отговаря, че все пак има заети около 150 души, но за много от дейностите местни не могат да бъдат наемани, защото няма достатъчно квалифицирани хора. “Когато се сключи договорът (за строителство – бел. ред.), се каза, че ще се отворят 700 работни места и тук ще се влеят минимум 60 млн. евро”, разказва кметът.
Той е препоръчал на строителните фирми да се обединяват в консорциуми, тъй като отделно са много малки, за да може испанската FCC Construccion да ги наема за дейности по моста между Видин и Калафат. Освен това Видов изобщо не е съгласен, че администрацията се бави и пречи на предприемачите: “Когато има инвеститори, например за разширението на мина “Кошава”, цялата администрация беше впрегната да работи, за да се издадат бързо всички документи”, разказва той.
Между желанието и възможностите
Официалната безработица в област Видин е малко над 13% според кмета реалната е около 15-20%. Един от сериозните удари за града е било западането на завода за гуми “Видахим”. В най-добрите му години тук са работили около 8 хил. души – или 10% от местното население. И до днес много хора смятат, че предприятието отдавна е спуснало кепенците. Изоставени производствени халета наистина ни внушават това, но още с влизането на портала ни посрещат с “Добре дошли във “Видахим!”.
© Георги Кожухаров
В момента компанията е един от най-големите работодатели в Северозападна България и разликата с годините преди приватизацията е спряното производство на автомобилни гуми (така наречените видинки) за сметка на тези за селскостопанска техника, които не са обект на силната китайската конкуренция. Според председателя на съвета на директорите Севдалина Димитрова заетост от 8 хил. души е била нереална.
Когато “Пристис груп” приватизира предприятието през 2002 г. отлаганите дълго съкращения започват и в момента тук работят 700 души. Севдалина Димитрова е от Стара Загора и бързо прави сравнение какви са хората тук и какво им пречи: “Нямат желание да поемат инициатива, да започнат бизнес, да се измъкнат сами, очакват всичко да бъде така, както е било преди демокрацията – някой да се погрижи за тях.”
Неадекватно според нея е разминаването между кадрите, които готвят училищата, и нуждите на града. Тя би наела веднага технически специалисти и шлосери, но няма. Вместо това във Видин има паралелки за хранително-вкусовата промишленост и хотелиерството.
Томислава и Евелин учат в такива паралелки и вероятно ще се махнат от града, защото “трябва да се учи, а и тук няма работа”. Къде работят основно хората? В кафенетата, в заведенията, казват момичетата. А има ли много заведения? С леко презрителен тон двете казват, че само “няколко са по-престижните”. Близо до тях Вероника разхожда детето си в красивия крайбрежен парк. Тя няма работа, вече не си и търси и разчита на мъжа си да я издържа със заплатата си от Гранична полиция.
Това си е най-бедният район според нея, но тя не мисли да го напуска – защото тук са приятелите и близките й. Според държавния служител Гошо Цанков, “ако не е реката, да сме загинали”. На въпрос как гледа на оценките на някои хора с бизнес, че повечето местни са непредприемчиви, той пита риторично: “От нищо нещо прави ли се според вас?!”.
© Георги Кожухаров
В парка до брега надпис, преписан от стара хроника, ни обяснява колко любов и гордост има в миналото за видинчани – тук са описани последните владетели на областта до Иван Срацимир и богатствата му “повече от всякакви числа”. А настоящето в най-бедния район на ЕС се плъзга между средновековна крепост, порти от османско време и къщи с архитектура от 20-те години на миналия век – някои поддържани, някои жалко порутени и голи между панелни блокове, а някои станали дом на магазини за 1 лев.
Последната разходка из града беше до храма на Осман Пазвантоглу, непокорният феодал на империята, построил единствената в света джамия, която няма полумесец на върха, а обърнато сърце. До нея няма никаква табела, вратите са заключени и няма кой да каже дали някога все пак може да се влезе. От джамията до центъра се минава през порта от времето, когато и това място е било част от Османската империя. Решетката е украсена с изтръгната стара телефонна слушалка.
Иначе всички тук са на мнение, че Видин им има потенциал за туризъм, и кметът говори с гордост за красивите сгради и места. За лошото им състояние се извинява с това, че са държавна, а не общинска собственост. Обобщението на Любчо Йонов обаче е, че “това е един бермудски триъгълник”.
Белоградчик чака лятото и туристите
Градът ни посреща слънчев и затънал в пластове прах от пясък и други материали, участвали в зимното почистване на улиците от снега. В ранното утро основното движение е около няколкото павилиона за закуски почти един до друг и такива за кафе накрак, където питат от евтиното или от скъпото да ви направят.
Популярността на Белоградчик като туристическа дестинация се увеличи в пъти покрай кандидатурата му за едно от седемте природни чудеса на света. “Всички си направиха къщи, когато беше големият бум на интереса, кметът ни каза да се подготвим за много туристи, но миналата година нямаше хора”, казва Емилия Петрова, собственичка на семеен хотел “Скалите” (в съседство с големия “Скалите”). По думите й от април-май по традиция се очаква оживление.
Водим разговор в ресторанта на хотела, който очевидно играе ролята и на кварталната кръчма. Тук заетостта е един сервитьор и един готвач.
“Няма работа в града – само в общината, болницата и полицията. Производство няма!”, отсича хотелиерката. Разказва, че повечето хора, разчитат на членове на техните семейства, които работят в Гърция, Испания или Италия и всеки месец пращат пари. “Всеки се спасява в чужбина!”, категорична е Емилия и ни съветва: “Питайте някой по-оптимист.”
Питаме и се оказва, че ситуацията е като в други градове, за които се твърди, че нищо не работи. Това впечатление и в Белоградчик се създава от закритите производства, действали по соц време, какъвто е случаят с телефонния завод например. И, разбира се, от немалката безработица – около 30% към края на декември. В града обаче има поне няколко фирми – за текстил и дрехи, за касови апарати, за полимерни керемиди, механичен завод и други.
Доста по-слънчева е ситуацията в местния туристически център, където всички маси са отрупани с брошури за забележителностите в района. Момичето, което работи там, ни посреща с усмивка. През март посетителите в нейния офис не са много. Данните показват, че най-силната за туризма е била 2009 г. Тогава 200 000 българи и чужденци са дошли да видят добилите международна слава покрай класацията скали. Година по-късно обаче отливът е чувствителен – броят туристи спада на 130 000.
“Може би без реклама нямаше да имаме и толкова”, казва момичето, като подчертава, че в Сърбия, която също беше издигнала кандидатура в класацията, правителството е помогнало на местната власт да облагороди района около природното им чудо, да се пооправи инфраструктурата. По думите й въпреки спада след големия интерес тук идват все повече хора от все по-различни държави.
Според нея къщите за гости напоследък са празни, защото “в кризата пътуват най-вече хората с по-високите доходи и съответно изисквания. А те отиват на хотел”.
На излизане след краткия ни престой в града виждаме, че са извадени метлите и малко по малко белоградчишкият център започва да се отърсва от праха. Изходът за Белоградчик според Емилия е: “Да дойде някой богат човек, да направи нещо, защото кой местен има толкова пари, че да захване свой бизнес?” По нейната оценка “от Монтана натам е по-друго”.
Източник-Дневник
