Пролет е. Радваме се на хубави и топли дни. Не трябва обаче да забравяме и тези с гръмотевици, проливни дъждове и ураганни ветрове. Ето какво ми разказа от своите спомени инж. Радко Трендафилов от с. Разбоище, Софийско.
Годината е 1941-ва. Той, едва 7-годишен, е с майка си на полето, в подножието на скалния разбоишки манастир “Успение Богородично”. Двамата събират паднали дъбови клонки за добитъка. Очакват и баткото да дойде след училище и да им помогне да натоварят събраните лисковници и да ги закарат у дома.
Времето обаче се влошава. Небето бързо се покрива с тъмни облаци. Диша се тежко, скоро ще завали. Майка и син са притеснени. За тяхна радост, не след дълго по пътя се задава волска кола, а в нея Георги, по-голямото момче, и чичото. Идват на помощ.
В същото време се разразява страшна буря. Черните облаци се надпреварват да се движат над тях, а светкавиците следват една след друга, коя от коя по-мощни. Едрите и студени капки победоносно карат трудолюбивите стопани да спрат работата си и да се скрият на “сушина” под голям дъб с огромна корона. Тук вече са се подслонили техни съседи по имот. Мъжете продължават да товарят колата с вече намокрените клони.
Радко, тогава 7-годишно момче, сяда на един камък, а майка му, приведена над него, закопчава копчетата на детската ризка. И… всичко е дотук. Мощна гръмотевица унищожава тази картина. По-късно по-големият брат Георги разказва как от облаците се спуснала към земята чудовищна светкавица и паднала върху дъба, където били хората. Последвал оглушителен гръм, встрани по каменистата и трънлива поляна политат четири човешки трупа
От дървото падат клони, а дъбови листа покриват всичко наоколо.
Радко Трендафилов продължава своя разказ: “Усещах, че съм повален на земята, не мога да се мръдна и да дишам, само мъгляво виждах, че мъжете се “борят” с повалените хора, а те са като парцалени кукли. Някаква ръка ме дръпна и почувствах, че тежестта върху мене намалява, но толкова, колкото да си поема въздух. Наоколо крясъци и викове, но едва ги чувах. Не можех да мръдна, бях като дърво, но не след дълго погледът ми започна да разпознава майка ми, брат ми и чичо. Може би съм издал някакъв звук, защото при мен дойде брат ми, повдигна ме и започна да ме раздвижва. Полянката под дъба се превърна във фронтови лазарет. Четири човешки трупа трябваше да се измъкнат от ноктите на мълнията.
Съдбата беше отредила до всяка жертва да има спасител, който се бореше за живота й
Бавно и мъчително, с помощта на брат ми, се преместихме до мама. Чичо ми я постави в седнало положение и я раздвижваше, за да може тя да поеме въздух. Започнах да чувам гласове, опитвах се да извикам, но не се получаваше. Със страх гледах мама. Лицето й беше бяло като платно, очите й обърнати, а от устата й течеше кръв и пяна. Чичо ми забърса лицето й, в този миг тя помръдна, започна да се променя и си пое дъх. “Мамо, мамо” – викаше брат ми. В същия миг устата ми сама произнесе и моето “мамо!”. Съживи се и друга жена. Всички викаха радостно, а аз не разбирах какво става, не проумявах защо мама е толкова безпомощна, нямах сили, не можех да говоря.
Като ангел спасител изведнъж “долетя” с каруца и впрегнати коне куцият Арсен Гоцин. От съседната нива всичко видял и затова дошъл. Натовари ни и ни закара в Годеч да ни лекуват. За първи път видях доктор. Облечен в бели дрехи и с хубави очила, внимателно опипа цялото ми тяло. Потупа ме по рамото и каза: “Жената зад тебе те е предпазила от изгаряния. Ако обаче сте се забавили с раздвижванията, там, до дъба, щеше да си останеш”.
Той продължи да обяснява колко важно е, че мъжете са дотичали за секунди и са ни освободили от природната енергия с раздвижването. За майка ми, мъчила се повече от минута, каза, че е издържала на този ужас благодарение на силния си организъм. Обгарянията по гърбовете на жените са се получили от допира им върху стъблото на дъба, по който е преминал ток с огромно напрежение
Успокои ни, че раните от светкавицата ще оздравеят до няколко месеца.
Аз се възстанових бързо. Мама се лекува 2-3 месеца, но другите жени боледуваха с години.”
В края на своя емоционален разказ Радко Трендафилов сподели, че още много е преживял – гладни години, лишения, военна окупация, купонна система, отговорна инженерна работа по най-големите строителни обекти на България, но аналог по драматичност и ужас на преживяното по време на мълнията няма.
През годините няколко пъти ходил до дъба, спасил живота му. През 70-те години дървото е отсечено, но Радко помни точно мястото, мъката да си поеме дъх и изхвърлената на 3-4 метра от него майка.
С вълнение пожела на всички добри хора здраве и никога да не се крият от буря под дърво, за да не попадат в подобна ситуация.
