Адът неведнъж е пускал стълба към земята: през 1933 в Германия, 1986 в Югославия, 1990 в Руанда. Сега случващото се в България много напомня за онези мрачни времена. Нима утре е българската 1933? Коментар на Т. Ваксберг.
Утре ли започва 1933 година? Събитията в Белене рисуват една микрогермания от смутните времена, притихнала в очакване на някой фюрер. Твърде много съвпадения са налице: призивите за смърт и за огън, масова политическа и всенародна подкрепа за потенциалните биячи, страх от бъдещето, обусловен с нашествие на иновереца и нестабилна политическа ситуация. И, разбира се, мълчанието на несъгласните. 7000 жители на Белене мълчат, докато катастрофата се предизвиква от 27 човека, преброени от католическия свещеник Паоло Кортези. Без никакво противодействие от страна на останалите, тези 27 души обърнаха града наопаки, прогониха едно семейство и принудиха католическата църква да вземе радикалното решение да изтегли начаса своя представител.
Няколко дни по-късно страната е в лапите на необяснимо безсилие: свещеникът е напуснал, протестът в негова защита събира не повече от 200 души в София и нула в Белене, държавна реакция няма нито от правителството, нито от президента, нито от прокурора, а един от инициаторите на цялото движение срещу бежанците току-що е получил оправдателна присъда на първа инстанция и е написал във Фейсбук, че тръгва за Белене, където би желал да има “смърт за предателя” (вероятно се има предвид свещеникът).
Епизодът с изтеглянето на отец Кортези е особено важен, защото показва, че докато България не знае колко бързо лети към Кристалната нощ, на други места все пак има хора, взели си поука от миналото. Както написа Любослава Русева, в ордена на пасионистите “вече имат едно наум какво може да се случи” на човек, озовал се в среда от примитиви, защото то вече се е случвало достатъчно пъти в последните десетилетия.
От думите до убийствата
Историята на етническите войни обикновено разказва един епизод, който не е от най-популярните: кога точно едно застрашено малцинство разбира, че е толкова застрашено, че трябва веднага да напусне мястото, което обитава. Разсъждението е следното: измежду всички групи, следящи отблизо дадени събития (политици, социолози, журналисти, историци, политолози), има една, която чувства опасността по-добре от всички останали. И това е групата на самите застрашени. Опитът от три войни, водени през 20-ти век, показва, че голяма част от тези групи полагат усилия да напуснат 4 до 6 години преди кръвопролитията – още когато омразата се изразява само с думи по вестниците и от политическите трибуни. Толкова – 4 до 6 години – е и времето, което е било нужно за отключване на смъртоносни действия.
Историците много спорят за това кое кога точно е започнало, така че тук ще използваме само най-познатите факти. В Руанда непоправимото настъпва за четири години – от разпространението на ненавист чрез националистическия вестник “Кангура” (“Да ги събудим!”) през 1990 до раздаването на мачете на цивилното население и избиването на 800 000 души за 100 дни през 1994 година. В Югославия процесът отнема 4 години и половина – от септември 1986, когато е разпространен меморандумът, обявил, че сърбите са потиснати от други народи, до юни 1991, когато започва първата война в бивша Югославия и годините на кръвопролития, в които участват въоръжени цивилни. В Германия годините са 5 – от идването на Хитлер на власт и първите антисемитски закони през 1933, до Кристалната нощ през 1938, в която участват цивилни.
Как успяхме да стигнем дотук?
Да го кажем по най-простичкия начин: ако в онези времена и онези места езиковата вакханалия е успявала да доведе за години до етнически конфликт с геноцидни мащаби, то колко ли време би било нужно за това днес, когато информацията тече светкавично, а за сдружаването не е нужно почти никакво усилие, благодарение на социалните мрежи?
Ако въпросът звучи стряскащо, за това има причина. България обективно е заживяла в контекст, способен да произведе етническо насилие. Тя е достатъчно изследвана от социолози и политолози, за да е ясно, че вече не стои дори и на ръба. Вдигнала е широка крачка над една пропаст и се чуди дали зад гърба ѝ все още има нещо интересно, заради което да си заслужава да се върне обратно. Да не я стряскаме, че може да залитне без да иска. И да се озове там, където други са се озовавали със същата почуда в последния миг на летежа: как успяхме да стигнем дотук?
