„Погрешните мнения приличат на фалшива монета,
която е пусната в началото в обръщение от големи
престъпници, а после я харчат честни хора, които
продължават престъплението, без за знаят какво
вършат.”
Жозеф дьо Местр
Едно безобразно интервю в електронните медии тези дни ме изкара от равновесие. Поводът е знаменит: 19-тата годишнина от смъртта на Тодор Живков. Политическото наследство на един държавник, властвал над страната ни десетилетия наред, подлежи, разбира се, на равносметка. Подобна равносметка е естествена необходимост, направена подобаващо, тя е израз на историческата отговорност на един историк пред нацията. Равносметката обаче, която проф. Искра Баева прави, прилича по-скоро на празненство – тя е изградена не на базата на фактите, а в разрез с фактите. Чествайки Живков като обединител на нацията, интервюираната продължава черно на бяло: „Тодор Живков е държавник, който се опитвал да даде по-добър живот на хората и по-добро място на България в конкретните исторически условия.” Същите, абсолютно същите похвални думи могат да бъдат отправени със същото основание и към Хитлер, и към Сталин, и към Мао, и към всеки друг тиранин – всички те са се опитвали да работят за благото на народите си – така, както те са го разбирали. Субективно, погледнато с очите на Живков и неговите многобройни днешни политически последователи, сигурно е така. Задачата на един историк обаче е не да се превърне в апологет на коментираната историческа личност или на коментираното събитие, а да даде обективна научна преценка. Подобна преценка може да бъде дадена, само ако коментаторът съпостави коментираните исторически личности и събития със стратегическите национални интереси – от една страна – и с фундаменталните, общочовешките морални ценности и добродетели – от друга. А стратегическите национални интереси на никоя държава не са безправието, господството на една еднопартийна диктатура,
удавила за цели десетилетия страната ни в терор и насилие,
погубила стотици хиляди сънародници и похитила без остатък човешките права и гражданските свободи на цял един народ. Това са още по-малко фундаменталните морални ценности и добродетели на християнската ни цивилизация, към която принадлежим и ние от хилядолетие. Нима това е по-добрият живот на хората, който едноличният тиранин според маститата ни историчка е обезпечил, нима това е по-доброто място на България в конкретните исторически условия?
През цялото си съществуване НР България бе съставна част от Съветската империя, която неслучайно най-сърцатият американски президент окачестви като царство на лъжата и злото. С Живков воглаве страната ни опозори името си пред света както чрез безпощадния вътрешнополитически терор, така и чрез подкрепата си за най-колосалната агресивна сила в цялата история на човечеството – СССР. Под водачеството на Живков София подкрепяше завоевателната политика на Кремъл и в Афганистан, и в Ангола, и в още десетки страни по света, и в ООН, и в още редица международни форуми. Под водачеството на Живков българската армия опозори и себе си, и нацията ни като, за разлика от румънската, взе участие в агресията на Варшавския пакт срещу Пражката пролет – агресия, разгромила всички онези общочовешки морални и политически ценности, които либерализмът на чехословашките интелектуалци и въплъщаваше, и олицетворяваше. Докато под егидата на Живков българската комунистическа държава въплъщаваше и олицетворяваше варварството.
Да възхваляваш с авторитета на академичната си титла един физически носител на безправието, в което доскоро тънеше страната ни, един държавник, участвал лично, собственоръчно в убийства и издевателства, обезпечили победата на режима над демократичната опозиция, значи да превърнеш историческата наука, за която Херодот казваше, че не бива да се страхува от никоя истина и не бива да се прекланя пред никоя лъжа,
в адвокат на дявола
Опитите на интервюираната да ни увери, че личността на Тодор Живков е противоречива и сложна, че той е не само диктатор, а и баща на нацията, наричан с умиление от милиони свои сънародници „Тато”, са по същество опити да се омаловажат злодеянията и лично на Тодор Живков, и на оглавения от него режим. Нищо противоречиво и сложно, нищо нюансирано няма – филмът, в който Тодор Живков и тодорживковщината вкараха страната ни, не е цветен – черно-бял е. По силата на своята природа тоталитаризмът не обича алтернативите – предпочита безалтернативността. Така че Тодор Живков бе лидер на една деспотична, безалтернативна държава, дошла насилствено на власт и насилствено упражнявала заграбената власт – кажи-речи половин век наред. Нищо патриотично, нищо национално, нищо родолюбиво няма в една държавна политика, въдворяваща насилие – такава политика е антинационална, антинационални са и нейните политици. Не могат да бъдат окачествявани като патриотични и родолюбиви самозвани партийни апаратчици, които тероризират вътрешнополитически цял един народ. Външнополитически пък ние си спечелихме незавидната слава на най-предан и най-сервилен сателит на най-злата световна политическа сила.
А можеше да бъде и по-иначе – либералната вътрешна политика на Имре Наги и на Александър Дубчек го илюстрират, илюстрира го външнополитически и Чаушеску – колкото и свирепа да бе вътрешнополитическата му стагнация. Вместо да отчете тези очевидни фактори, проф. Баева аплодира мнимите външнополитически заслуги на деспота: „Сближаването с Япония е изцяло по инициатива на Живков, японският модел му е любим докрай.” Японският модел обаче е моделът на Свободния свят – плуралистична, демократична държавна структура, която обезпечава по съответния конституционен ред човешките права и гражданските свободи на електората. След като му е така любим японският модел, защо ли Живков не го е въвел и на родна земя? Вместо да тръгне към този съществен въпрос, интервюираната търси, а който търси, намира, куп социалнополитически извинения за господстващото безправие. В старанието си проф. Баева много ми заприличва на онези неонацисти, които тръгват да оправдават издевателствата на хитлеризма с прекрасните аутобани, които националсоциалистическият тоталитаризъм действително построи, с постиженията му в борбата срещу битовата престъпност и прочие приноси в социалното хигиенизиране. В моето разбиране никои икономически постижения, колкото и действителни да са те (а при комунизма те не бяха и действителни), не могат да послужат като морално алиби за безправието.
Като че ли подозирайки евентуални обвинения в едностранчивост, интервюираната бърза да се застрахова с думите, че „обективна оценка (на ръководството на Тодор Живков – б. а.) не може да се даде”, защото „ние, историците, сме субективни и поради тази причина нашите оценки са винаги субективни”. Толкова много субективност не оставя място за обективност. Но дали тези доводи (именно доводи, а не аргументи) могат да бъдат отнесени със същото основание и към нацизма, и към фашизма, и към средновековното мракобесие, и към всяка форма на тероризъм, и към Светата инквизиция? Задача на един истински учен е не да придава академична легитимация на собствените си пристрастия, а да не позволи личните му симпатии и антипатии да повлияят научните му оценки и изводи.
За разлика от един Тито, да речем, чиято политика също е оспорвана морално, Тодор Живков съвсем не е държавникът, ловко лавирал между двата световни лагера с цел да защити и прокара националният ни интерес. Това са
легенди на носталгиците
по добрите стари времена, на онези хранители и пазители, на онези неуморни реставратори на злото, които, насърчени от всеобщото ни бездушие, мандат след мандат си пробиват път към върховенството на партийната и административна власт. Истината говори друг език: През цялата му дългогодишна кариера водещ мотив в следваната от малограмотния и безскрупулен тиранин политика е предаността към Кремъл и пълното подчинение на националните ни интереси и цели на съветските. Всъщност собствена, национална вътрешна политика ние нямахме – нямахме и собствена външна политика. За разлика от държави като Румъния и Унгария, ние бяхме дори не просто и само сателити на Москва – ние бяхме нейни безропотни лакеи, готови да заличим България като държава: Тодор Живков бе единственият източноевропейски лидер, предложил отечеството му да стане и формално (фактически това се беше случило още през 1944 г.) поредната съветска република. Това ли е по-доброто място на България в света, което според интервюираната е обезпечил любимецът ѝ Тодор Живков? За каква националност, за каква национална политика, за какви национални интереси можем да говорим тук? Не национални приоритети – пълното ни денационализиране е мечтата на Тодор Живков. При това денационализиране в най-деструктивния, в най-пагубния смисъл – като съставна част от най-ретроградната колективистична империя. Явно тъкмо тази лакейщина цели да реабилитира като гражданска практика проф. Баева. Принадлежността към човеконенавистната комунистическа доктрина, към мракобесието на една тоталитарна система, саморазправила се брутално с всяко свободолюбие и похитила без остатък националната ни кауза, е единственият водещ ориентир на Тодор Живков и самозваната му партия.
Разбира се, като гражданин на една (все още) демократична република г-жа Баева има конституционното право на свои лични политически пристрастия, пък били те и комунистически. Като историк обаче тя е длъжна да се придържа към историческата истина, която не е субективна – обективна, фактологическа е. Както са обективни и фактологически и насилието и произволът, упражнявани над народа ни, както са обективни и страданията и саможертвата на хилядите наши благородни сънародници, дръзнали да измият срама от челото и да защитят човешкото достойнство срещу
демона на тодорживковщината
Неравностойността, обречеността на тяхната битка прави гражданският им подвиг още по-видим. Като техни потомци, ние сме морално длъжни не да честваме с псевдонаучни доводи техните палачи и убийци, а да сведем глава пред саможертвата им.
Повече от всяка друга интелектуална дейност, историческата наука е натоварена със собствена морална отговорност – както пред нацията, така и пред света. Задача на историята е да документира – не да фалшифицира националното ни минало. Фалшифицирайки го, тя се превръща от учителка на народите в техен палач. Още преди векове савойският езуит Жозеф дьо Местр, с когото започнахме и с когото ще завършим разказа си, препоръча фалшификаторите на историята да бъдат съдени като фалшификаторите на пари – че и по-строго. Защото нанасяните от тях щети са по-крупни и опустошителни – за цели поколения напред. Ако като български историк проф. Баева дължи на обществото ни истината за близкото ни минало, в не по-малка степен тя ни я дължи и като университетски преподавател и педагог. В споменатото интервю историчката с показна гордост разказва как насърчавала студентите си да видят „дълбочината на личността на един такъв държавник, какъвто е Тодор Живков”. Горките студенти! Дано не ѝ повярват – дано повярват на фактите. Защото не за дълбочина – за плитчина на личността става дума в случая. Тодор Живков не е многозначен – еднозначен, примитивен и малограмотен деспот е. Не националните приоритети – защитаваното с безчет дворцови интриги властолюбие е негов единствен пътеводител. Както е еднозначна, властолюбива, безскрупулна и антинационална и водената от него тоталитарна партия. Упражняваният от нея повсеместен терор поляризира политическите фронтове, опростява оценките за близкото ни минало, трасира отчетливо моралните граници и моралните отговорности между палачи, герои и безучастни. Да привнасяме в тази ясна картина несъществуващи нюанси, да търсим в нейната очевидна еднозначност скрита многозначност, значи да размиваме историческа вина и историческа отговорност. Този процес, който вече набира сили на родна земя, е духът и плътта на бушуващата рекомунизация. Едно е сигурно: с историци, с преподаватели и педагози като проф. Баева, които идеализират в очите на подрастващите демоничното ни еднопартийно минало, бъдещето на демоничността е обезпечено.
