Странджа – най-мистичната от българските планини. Заради границата със съседна Турция, която преминава през нея, в годините на Студената война територията ѝ задълго остава изолирана от останалата част на страната.
Това неискано отшелничество се отразява благотворно върху стотиците археологически паметници, пръснати из недрата на планината.
Скрити за човешките очи, техните тайни днес изплуват от пръстения килим на забравата.
От дълбините на времето пред нас изникват забравени тракийски светилища, останки от римски вили и дори пещери, които легендите свързват с далечни египетски принцеси…
Не така светло обаче стоят нещата за жителите на древната планина.
Според статистиката Странджа е най-слабо населената планина в България, с едва 10 души на кв. км.
Обезлюдяването, започнало още през 60-те години на миналия век, през 80-те вече придобива застрашителни размери и тогавашното правителство е принудено да вземе спешни мерки.
През 1982-ра е даден ход на програмата “Република на младостта”, чиято цел е ускореното развитие на региона Странджа-Сакар.
Предвижда се това да стане чрез осигуряването на работа, жилище и определени привилегии за всеки жител от останалите части на страната, желаещ да се пресели в този край.
Организационният “талант” и годините обаче не достигат на “старата власт”, за да изведе плановете си до успешен завършек. Комунистическият режим пада, а с него си отива и мечтата за “Републиката на младостта”. На вятъра са хвърлени над 300 милиона лева, които са похарчени за нова инфраструктура, училища, малки фабрики и стимулиране на млади семейства да се заселят в планината. Ефектът е малък, но след 1989 година дори и това рухва.
Политическите промени след 1990-та също не донасят очакваните позитивни резултати, а изострилата се миграция към големите градове отваря дълбока рана в странджанските села, оставяйки след себе си множество пустеещи домове, обрасли с бурени дворчета и купища изгубени спомени.
За близо 3 десетилетия жителите на селата са намалели с чудовищни темпове. Вече е често явление да се срещат села с по 10-12 жители. Поминък няма. Животните намаляват постоянно, като с последните си действия властта допълнително насърчава тези процеси. Туризъм така и не можа да се развие, земеделието и животновъдството кретат, а пътищата с малки излючения са под всякаква критика. Странджа обезлюдява и този процеси изглежда почти необратим. Нека проследим какво е състоянието на някои от знаковите села в тази мистична планина.
Кости
Кости е малко селце на десетина километра от границата с Турция. До него се пътува дълго, но не защото е далеч от Царево, а защото пътят е в окаяно състояние. Въпреки някои козметични ремонти, последните значителни поправки по него са от времето на “Републиката на младостта”.
Когато все пак достигнете до селото, ще ви посрещне първо тишината.
При все че в Кости все още живеят около 200 души, улиците са пусти, а признаците на живот са напуснали повечето къщи.
Първите писмени източници за селото датират от 15-ти век, а до Освобождението по-голямата част от населението е с гръцки произход. Днешните жители обаче са част от най-старото българско население в Странджа – източните рупци.
Като едно от петте нестинарски села в региона, Кости все още примамва туристите. Предлагат се и нощувки, а главната забележителност са старинните икони в местната църква “Св. Св. Кирил и Методий”. Нестинари, за съжаление, отдавна няма.
Древната традиция е прекъсната през 50-те години, за да не се завърне никога повече в Кости.
Много от жителите на селото също са го напуснали. Личи си от разкривените тухлени къщички с неизмазани стени и хлътнали покриви. Личи си и от голямото табло с некролози в центъра. По един или друг начин жителите на Кости напускат това място.
Сградата на старото кметство е мълчалив свидетел на времето, когато в селото са живели над 1000 души. Дървената ѝ осанка в характерен за региона архитектурен стил също е на път да се изгуби заедно със спомена за отминалите дни.
Една по една дъските поддават и с пукот падат на земята. А над тях, като епитафия, продължава да се извисява само камбанарията на местната църква.
Българи
След като в началото на 90-те години нестинарският обичай отново е възстановен, Българи се превръща в единственото село, практикуващо го и до днес. Това е и последният спасителен пояс за малкото населено място.
Благодарение на древния обичай селото е с международна известност, а в дните между 3 и 4 юни улиците му се изпълват с тълпи от хора, дошли да видят тайнството на нестинарските обреди.
С последното въгленче от нестинарската жар обаче изтляват и последните туристи.
Разбира се, заради славата си, село Българи привлича посетители през целия летен сезон, но те не са достатъчни, за да задържат местното население тук. Един по един капаците на прозорците се залостват и къщите опустяват завинаги.
Кондолово
Близо до Българи е разположено и съседното Кондолово. Кръстено е на странджанския герой от Преображенското въстание – революционерът Георги Кондолов.
Според преданията е основано през XVIII век под името Мързова от преселници от Урдовиза (днешен Китен), избягали от набезите на кавказките пирати.
Въпреки дългата си история и въпреки че е разположено на главния път от Царево за Малко Търново, Кондолово изживява последните си дни.
От стотина къщи през 50-те години, днес едва няколко са обитаеми.
В тях живеят малко над 10 човека, изхранващи се с това, което сами си отгледат.
До селото няма редовен транспорт, а провизии се доставят само след поръчка. В Кондолово, разбира се, има и смесен магазин, но неговата функция е по-скоро декоративна.
Старите му варосани стени са изрисувани с портретите на Георги Кондолов и певецът Сава Попсавов, изпълнил странджанския химн “Ясен месец”. Вратите на дюкянчето обаче затворени почти постоянно. Така, както са затворени и повечето къщи наоколо.
Граматиково
Граматиково е едно от най-старите странджански села. Историята му започва през далечната 1347 г. Основано е от монаси и граматици, избягали от разрушения от османлиите манастир “Св. Богородица”.
Днес Граматиково е едно от населените места в региона, за които туризмът не е просто красив блян.
Сравнително голямото село с почти 400 жители сякаш е съумяло да се възползва от местните дадености на планината. Разполага с няколко красиви къщи за гости и модерен туристически информационен център, посветен на природните и исторически забележителност в Странджа.
Студената ръка на Забравата обаче се прокрадва и тук. Новите къщи си съжителстват със сбърчени стари постройки, погълнати от развилнялата се растителност от някогашните дворове. По улиците ръждясват туловищата на стари съветски автомобили, а таблото с некролозите пред изоставената фурна за хляб редовно се обновява…
Обновяват се и гробовете в селското гробище.
Там, сред зеленината на дърветата, е заровена частица от историята на Граматиково. Забравени надгробни плочи на повече от век разказват за дългата история на това място.
Бръшлян
Ако името Бръшлян не ви говори нищо, то навярно сте чували поне за Сърмашик. Това е старото име на селото, възпято в химна на Странджа – “Ясен месец”. Жителите му са тясно свързани със Сърмашишката афера и последвалото Преображенско възстание.
Заради бурното си историческо минало, през 1982 г. Бръшлян се превръща в архитектурен и исторически резерват, а много от старите къщи са реставрирани. Това обновяване продължава и днес, като традиционният дух на старите странджански села постепенно се възвръща по тукашните улици.
На този фон контрастът между живота и смъртта е още по-осезаем.
Редом с добре изглеждащите реновирани къщи си съжителстват и такива, които не са получили подобен шанс. Макар архитектурата да е една и съща, част от домовете са се ревърнали в призрачни останки от миналото, напомнящи за една горчива истина – понякога е нъжно повече от лак за дърво и нови керемиди, за се да върне живота в едно угасващо село.
От 650 души през 1926 г. днес в Бръшлян има не повече от 50. При това само през летния сезон.
Звездец
Много населени места в странджанско са тясно свързани с Преображенското въстание, а решението за започването на този революционен акт е взето в местността Петрова нива, близо до село Звездец.
Звездец обаче не е популярен само с това.
В годините на Студената война, селото е част от т.н. “Триъгълник на смъртта”.
С това злокобно прозвище са известни военните поделения в Грудово, Елхово и Звездец. Те се славят със строгата си служба, които поддържането на постоянна бойна готовност заради близостта им до танкоопасните направления по българо-турската граница.
Звездец е и едно от селищата, които извличат най-много дивиденти от програмата “Република на младостта”.
Въпреки че заради постоянния военен контингент, наброявал над 1500 военнослужещи, тук няма проблеми с обезлюдяването, селото попада в обхвата на амбициозното начинание на БКП и по тази причина на територията му възникват условия за създаването на работни места като например новопостроения цех за кабели към бургаския завод за проводници “Васил Коларов”.
Днес спокойно можем да наречем Звездец “село призрак”.
След излизането на България от Варшавския договор военният гарнизон тук е закрит, а придадените му общежития образуват цял квартал с изоставени жилищни блокчета. Мракът доволно наднича от изтърбушените кухини на някогашните прозорци, а понякога оттам дебнат и очите на сегашните обитатели на селото.
Ако разхождайки се из уличките на Звездец придобиете усещането, че сте попаднали във филм със зомбита, това няма да е много далеч от истината.
Елементарна справка за населението на това място ще покаже, че броят на жителите му не се е променил много през последните години. През 1926 г. те са били 574 души, а днес са малко под 500.
Тук обезлюдяване не се забелязва, но се забелязва нещо друго – подмяна.
Население на селото постепенно се заменя с представителите на ромския етнос, обитаващи главно изоставените апартаменти в бившите военни общежития. Хора, които не бихте искали да срещнете сами в тъмното…
Странджа – най-мистичната от българските планини.
Събрала в себе си красотата на природата и тайните на древните народи, тя все още е там – на юг от нашенската действителност. И макар слънцето да грее над нея целогодишно, животът тук продъжава да е под сянката на все същото неискано отшелничество – самобитен, суров, различен.
Планината обаче остава все по-самотна. Жителите изчезват с едни постоянни темпове, а незаконната сеч и бракониерството допълнително убиват тези места. Преди две години правителството заговори отново за програма за възстановяване и насърчаване на населението по тези места. Но този етап не е направено нищо по въпроса, въпреки обещанията и на много депутати от този регион.
Черноморски фар
