Текстът е публикуван през 1940 г. в юбилейния сборник на благотворително дружество “Иван Денкоглу”
Спомен около съденето на Васил Левски
Съобщава: Веселин х. Стефчов
Събитието, за което е дума по-долу, става по време на залавянето на апостола Васил Левски и ми е разказано от майка ми.
Години на решителна подготовка за смел героичен протест и същевременно на голям смут и мъчителни размисли! Какво иде? Какво ще стане? До къде ще ни доведе? Може ли да се излезе срещу голямата и могъща турска държава, срещу суровата безпощадна и жестока власт на владетеля турчин? От къде ще дойде светъл лъч и защита, за да озари и подкрепи народа, който, изплашен, тъне в мрак и безсилие?!
Набързо и тревожно ни разпуснаха, — разказва майка ми, — този ден от училище, старото училище „Ив. Н. Денкоглу“ при черквата „Св. Неделя“. Идеше глъч, от цяла София събрани тупанджиите и зурлите. На тълпи турци и силно разтревожени, уплашени и смутени българи се трупат. Учениците с книги под ръка тръгнали и те да видят какво става. Всички се втурнали към конака.
От двете страни на улиците насъбрани були и турчета. Майка ми подканвала другарките си да отидат на мястото, за да чуят какво има, обаче, всички бързо се разпръснали. Тя сама тръгнала към виковете и, тъй като била облечена по турски, минала за туркинче.
По средата на улицата, казва тя, вървял един човек с вериги — букаи. Турцитe и турчетата викали: „комита гяури!“ и хвърляли камъни. Човекът бил заобиколен почти отвред от тупанджиите и зурлите, които тупали и вряскали оглушително. Отпред и отзад на комитата вървели по една тълпа турци-заптиета, пеши и конни, а след това върволяк от турци. С веригите комитата бил окован така: с едната верига от единия крак до врата, а с друга — от другия крак до пояса. Той вървял бързо и смело, като от време на време си избърсвал с кърпа потта и разглеждал наоколо си. Българите, като разбрали какво е, бързо се изпокрили и не се виждал нито един. Шумното и възбудено шествие дошло така до конака, където нахълтало. Тупанджиите и зурлите останали с част от турците в двора, а другите се наблъскали в помещението. Майка ми се провряла между многото турци натрупали се на вратата и те я пустнали напред, като я вземали за туркинче.
Тя се намерила в една стая, постлана с килим. В единия ъгъл на стаята имало едно шелте и възглавници, дето седял съдията. В другите две кюшета същата уредба и също с по един съдия. На комитата дали стол по средата. Той седнал, хванал и подържал веригите и с кърпа си бършел лицето. Съдиите почнали да го разпитват.
Той все отговарял: „Не знам, не съм го виждал, не го знам“.
Турците на вратата само заканително ръмжели : „А, не знае зер!“ (Билмеору, билмез, а!). По едно време донесли на комитата кафе. Той отказал. След това му дали наргиле. Той го сложил долу около себе си — човекът бил вече уморен. След разпита го отвели долу под стълбата, гдето било помещението за затваряне.
Впечатлението на майка ми от този народен бунтовник било толкова силно, че тя повтаря често и до днес: „Тоя човек стои пред очите ми като жив“.
Като се върнала вкъщи, любопитната ученичка на даскал Манол (1) е била набита от баба си. „Трябвало ли ти беше да идеш там? Как си смяла, та да не си дойдеш у дома? Кой те кара там да идеш, та да запалиш цяла къща?“
След време, като обесили комитата, се разчуло, че бил Васил Левски. Всички тогава се изпокрили и плахо-плахо отивали само дене до дюкяните си или по работа; а на баните, където ходели да се мият и перат, дълго време никой се не виждал.
