Знаеш ли какво има в пространството, заключено между „Опълченска“ -> „Пенчо Славейков“/“Евлоги и Христо Георгиеви“ -> Сточна гара и „Сливница“?
А между „Цар Освободител“, „Васил Левски“, „Д. Николаев“ и „Евлоги и Христо Георгиеви“?
Има частици от непозната София. Частици, оцелели от онова време, когато градът се е разраствал. С мислене и без.
Стари къщи, които все още някой оцелял от прехода не е решил да събори, къщи, които някой е решил да реновира. Скрити вътрешни дворчета, в които имаш чувство, че си в друга страна и в друго измерение. Пространства, които рядко са видими от улиците. Скрити. Покрити.
Минавал ли си някога по „Дамян Груев“ и „Владайска“? Особено по „Владайска“? Нормална улица.Широка такава. Носеща усещане на неподозиран уют. Усещане, че не си в София, а в нещо, което е можело някога да бъде.
Размотавал ли си се по „Цар Самуил“? От онази част, която започва/свършва от ъгъла на „Иван Денкоглу“? Малко по-надолу, към „Солунска“, има един запуснат двор, с една ограда, на която шантав люляк го раздава пълзящата. А как смърди. Не е като по „Солунска“.
Знаеш ли какви дворчета има заключени между „Княз Борис“ и „Витоша“? Вероятно не. Защото никога не си предполагал, че може да са там. Места, които са такива, каквито винаги са били, за по-добрата част от последните стотина години.
Макар и весело сечащ дървета, шопът все пак е усещал нужда от сянка.
Има една скрита къща. Къщичка всъщност. Между „Шишман“, „Мальовица“, „Паренсов“ и „Графа“. Няма достъп до нея, освен ако не се повдигнеш над някоя ограда. А тя е там. Задушена. Виждал ли си я? Не. Виждал си само Хамбара.
В София има толкова неоткрити и забравени пространства, колкото олигофрени с дегенерирали неврони на всяко едно събитие, случващо се в рамките на въздигнатата ни столица. Това не са места, на които някой някога ще те заведе. Освен ако не живееш до такова. Не са места, на които някоя туристическа обиколка би обърнала внимание. Няма как. Това са красиви и забравени места, на които може да се почустваш като човек дори когато не искаш.
Искаш ли да ги обиколиш ? Искаш ли да ги снимаш и рисуваш, да ги чуеш? Никой досега не го е правил. Никой. Ако се е случило – тайна е било, а това не се брои. Някой ден, като няма какво друго по-добро да правиш, зареди се със сандвичи, натъпчи малката раница, вземи фотоапарата и просто се разходи.
Забрави за заядливите съседи, за социалните бариери. Приеми, че някоя баба ще те гледа с небивал интерес, вероятно и ще те рипортне – за социален спам… и се разходи.
Разходи се из тези скрити места, постой в тях, усети ги и ако видиш някой вехт – разпитай го за историята им. Разпитай го за едно време. Когато ритъмът е бил този, към който уж днес се стремим. Бавен и пълен.
И някой път, някой път издебни есента, когато листата са паднали. Преди да ги почистят. Рано или късно го правят. Излез към девет-десет вечерта и се разходи по килим от листа, които ще заглушат всяко съмнение и всеки скапан глас, разходи се по „Любен Каравелов“ от „Нансен“ до „Гурко“. Наври си главата любопитна във всеки безистен, във всеки двор. Замеряй с поглед всички ъгли, мисли като 3D транспортир, без да си чупиш прешлените. Усмихвай се на вечно бдящите стражи от четвъртата възраст. Разходи се. Пошляй се. После продължи.
