Отвън – олющени стени и ръждясали решетки, вътре – миризма на дезинфектант и варен боб. Звук на ключалки и метални детектори. Подмятания. Стотици изпитателни погледи се стоварват върху вас. Добре дошли в затвора.
Не очаквайте любезности, поне не в началото, щом отивате на гости на най-опасните хора в страната. Всеки новопристигнал пришълец е съмнителен в зазидания кошер за престъпници. Още по-странни изглеждате, ако носите камера и придружавате чуждестранен телевизионен екип.
Тези пък какво искат сега?
Да снимат убиец на деца, който не изпитва грам разкаяние, някой умопобъркан с доживотна присъда или пазачите, описвани от „четвъртата власт” основно като безмозъчни биячи в униформи? Нито едно от трите, казваме, но в държавната наказателна система с куп проблеми доверието не се печели толкова лесно.
След щателна проверка на входа и предаване на личните документи и телефони, покрай портрета на Васил Левски и залата за свиждания, стигаме жужащия корпус на Софийския централен затвор, с гледка към коридорите със спални помещения.
В един от тях, зад двойна решетка, подрънква желязната количка, с която лишените от свобода раздават обяда по килиите. Всички са си по местата и чакат.
Изведнъж отнякъде изкача котка, явно предусетила каква сакрална церемония предстои. Не само „домашните любимци”, но и немалко затворници, загубили през годините всякаква връзка с външния свят, оцеляват с дневния порцион – плюс лакомства от лавката за първа необходимост, в случай че работят – с минимална заплата под формата на ламинирана “дебитна” карта с баркод. (Лишените от свобода нямат право да притежават пари, затова цигарите са тяхната вътрешна валута)
За храненето, както и за всичко останало, има точно определено време и никой не трябва да пропуска.
Две нива по-надолу е подземието, където се намират кухнята, пералнята, помещението за обезпаразитяване и останките от бившата столова, която не се използва заради течове, а и поради съображения за сигурност.
Наблизо са струпани иззети забранени вещи от обиск в едно от отделенията – зарядни за телефони на части, остриета, шила, шкафове с двойни дъна и издълбани тайници за оръжия и дрога. От другата страна на коридора има табло за листовки – срещу СПИН, наркомания, полови инфекции.
Осъзнаваш, че в затвора е животозастрашаващо за всички, всеки ден, и сякаш само времето за хранене прикрива риска от насилие с фалшив унес.
Там не вярват нито на усмивки, нито на сълзи
В най-големия и оживен затвор в България се настаняват чуждестранни затворници (в момента основно за нелегално пресичане на границата), арестанти, обвиняеми и подсъдими, включително онези от цялата страна, които оспорват присъдите си пред върховните съдилища в столицата. Преобладават рецидивистите и престъпниците с тежки присъди. По-леките са в „Казичене” и „Кремиковци”.
„Убих човек”, „Крадях, за да се друсам”, „Навремето се занимавах с обири и рекет”, „Невинен съм, натопиха ме!”… стотици истории, приключили с удара на съдийското чукче върху дървената подложка, дори делата с обществен интерес.
Но животът зад решетките продължава.
В това строго регулирано мини общество има всякакви хора – проблемни типове и примери за добро поведение, дългогодишни наркомани на метадонова програма и пълни въздържатели, интелигентни мъже и абсолютно неграмотни. Има лидери и аутсайдери, мислещи и немислещи, също както в свободния свят.
“Как живеете?” – „Не се оплаквам, това все пак е затвор”. Килиите им приличат на студентско общежитие, все различни и все тесни, претрупани с багаж и с най-малко един телевизор. Первазът на прозореца е хладилник и доколкото решетките позволяват, просторът е произволно опънато вътрешно въже, по стените висят плакати откогато времето е спряло.
Разликата е в ключалките и че в 10 вечерта гасят тока. И в онези 4 кв. м. на човек, заради които България бе санкционирана от Европейския съд по правата на човека за унизително и нехуманно отношение към лишените от свобода. Представяте си нещо ужасно, вехт затворнически бит от зрелия социализъм, но на място се оказва, че това е по-добрата опция, ако там, откъдето идваш, ще ти смачкат фасона и не те чака нищо хубаво.
Затворът като дом
До края на деня има още много време и слизаме на двора, за да видим т.нар. „каре”, където затворниците престояват на открито. Място за приказки, разходки, вдигане на тежести – парче свободен въздух, окован с бодлива тел. Най-конфликтната част от затвора. „Вие от Комитета против изтезанията ли сте?”, подвиква едър мъж зад оградата. Носи кафяво яке и анцуг, най-популярната затворническа униформа, иска да разкаже на някого, че е невинен: „Утре пак съм тук, в 2 часа, да знаете”, сочи с цигара и пръст едновременно.
Склонен е да чака, независимо дали имаме интерес към неговия случай, защото в затвора чакането е основно занимание. Въпросът е с какво да го запълниш. Лишените от свобода имат правото да учат, спортуват и участват в различни социални програми, да работят – доброволно или срещу заплащане, което съкращава присъдата им. А също така църква, библиотека и компютърна зала (без интернет) на разположение за много свободното време.
Мнозина навън не вярват, че е възможно осъдените да се поправят. Знаят истории за корумпирани политици, зависими магистрати и опорочени дела, четат интервюта с подземни босове в неделните вестници, чакат някоя елитна персона да си получи заслуженото, а всички останали за тях са просто статистика, мъже и жени с номера, не с имена.
Казват си – това е най-долната прослойка от обществото, толкова.
В системата обаче „криминалният ген” може да се преодолее – и трябва. Религията, психологическите консултации и образованието са спасителният пояс, с който затворниците получават втори шанс, тоест да не се върнат зад решетките, след като излязат на свобода. Ако ги питате, всички си мечтаят за нов живот.
Иначе зад реновираната фасада на затвора се крие точно това, което очаквате – десетилетно разложение.
Изоставени цехове, наклонени покриви, бетонни укрепления за накривените стени. „Тук Европа свършва, но не започва”, коментира таксиметровият шофьор, когато му казвам адреса. Имал приятел в пандиза, отдавна загубили връзка.
Ако правосъдието е най-гнилата система в България, то частта й за изпълнение на наказанията е нейната черна дупка. Никой не иска да чува за проблемите им, които никак не са малко – от липсата на пари до липсата на стратегическа визия.
Влизаш в затвора и не ставаш човек, или поне щастливите истории са рядкост. Песни, особено такива по Вапцаров, не чуваме.
Стана време да тръгваме. От последния етаж едни издрапани ръце се продават през железата на прозореца с къшей хляб, за да нахранят гълъбите, символът на свободата.
Източник. Уеб кафе
Автор – Цветана Георгиева
