Вероятно сте забелязали, че акцията по заграбване на най-апетитните места по българското Черноморие, проведена от Николай Банев, се състои през 2000 г.
Вероятно сте забелязали, че акцията по заграбване на най-апетитните места по българското Черноморие, проведена от Николай Банев, се състои през 2000 г.– сиреч по време на управлението на Иван Костов. Сделката, която той сключва с Агенцията за приватизация, е толкова откровено бандитска, че за никаква случайна грешка не може да става и дума. Ясно е, че в случая Агенцията играе в полза на субект, който вече си е показал рогата с АКБ “Форест” – и чиято генетична обвързаност с комунистическата партия не подлежи на съмнение.
Големият въпрос е – защо? Какво кара една толкова важна и отговорна институция – най-отговорната в контекста на тогавашните реформи, да следва откровено корупционни практики – при това в полза не на управляващите, а на техните политически противници?
За съжаление отговорът е нелицеприятен. Подобни практики съвсем не са прецедент по време на това управление. Нещо повече, парадосално е, но е факт, че най-апетитните сделки в тези години бяха сключвани не с индустриалци, които изповядват някакви демократични ценности, а с хора, които нямат нищо общо с демокрацията – и които са генетично свързани с БСП и/или ДС. Или – както неведнъж подчертава бившия президент Петър Стоянов – огромния грях на провежданата от кабинета на Иван Костов приватизация се състои в това, че превърна българските комунисти в новобогаташи – и на практика доизгради червената олигархия, част от която са днешните кукловоди.
Не по-малко нелицеприятни бяха причините, поради които се стигна до този парадокс. На първо място фактът, че партията СДС, която дойде на власт на раменете на студентските и гражданските протести, нямаше много общо с коалицията СДС, която въплъщаваше волята на милиони хора България да стане нормална и достойна страна. След като в крайна сметка (пряко волята на Иван Костов) се стигна до предсрочни избори, стартира и процесът на превръщането на коалицията в партия, реализиран от… кого мислите? От Христо Бисеров в провинцията и от Евгений Бакарджиев в столицата.
Превръщането на СДС в единен политически субект бе направено дърварски, партиите от коалицията бяха практически заличени (оставен им бе унизителния статут на “присъдружни организации”). Много читави седесари бяха напъдени, а на тяхно място се появиха едни сервилни момчета със здрави лакти и впечатляващо морално безразличие – които мислеха повече за собствения си джоб, отколкото за бъдещето на страната си.
Философията на Костов бе простичка: да дадем на всекиго по нещо, за да ни бъде верен. И наистина даваха: от държавни постове и пазарни ниши до някоя сергия на общинското тържище. Получилите съответните блага бяха наистина верни – но на своите лидери – и само докогато бяха лидери – не на мисията, която бе призван да изпълни СДС. Скоро подобни субекти се намесиха и в приватизацията – на местно равнище например – и започнаха да диктуват на кого какво трябва да се продаде. Резултатът е известен: търговете се печелеха от фантомни РМД-та, които или съсипваха предприятията, или просто ги продаваха на съответните червени богаташи.
Свръх всичко самата философия на касовата приватизация беше доста далеч от реалността. Покойният Александър Божков залагаше на бързото протичане на приватизационния процес – като виждаше в това надежна гаранция, че промените ще станат необратими. В неговите очи смяната на собствеността беше решаваща за преодоляване на рецидивите на комунизма – и нямаше особено значение кой ще я придобие – важното бе тя да се трансформира от държавна в частна. Това беше една логична, но и твърде теоретична гледна точка, която влезе в противоречие с реалните резултати от приватизацията: червените олигарси не станаха по-демократично настроени от това, че станаха по-богати. И макар процесите на смяна на собствеността да се оказаха наистина необратими, рекомунизацията на страната се състоя въпреки тях – в нови, по-уродливи форми.
При все че Божков бе основният икономически стратег на българската приватизация – и преговаряше пряко с МВФ и другите свързани с раздържавяването у нас институции, той на практика отговаряше за макрорамката, а не за конкретните приватизационни сделки. И тук стигаме до третия важен фактор, предопределил приватизационните парадокси: хората, които конкретно сключваха сделките за значими материални активи. Сред осъществяващите ги институции най-важна роля играеха Агенцията за приватизация – с регионалните си подразделения – и Министерството на икономиката, енергетиката и туризма.
В тези структури обаче работеха реални хора, които имаха конкретни обвързаности и интереси. Над тях обаче стояха дотам регламентирани проводници на интереси от по-висока инстанция, които предопределяха насоките и конкретните решения по отношение на приватизационната политика. Основната овластена фигура в българската приватизация се казваше Христо Бисеров – и през него минаваха основните приватизационни сделки в държавата.
С течение на времето той утвърди своя авторитет като “сив кардинал” в СДС, ползващ се с доверието на Командира – и това доверие бе заслужено, тъй като действително обслужваше неговите интереси, колкото и нелицеприятни да бяха те. Например това дърварско разчистване на сметки при превръщането на коалицията СДС в пратия, за което стана дума. С прогонването на старите лидери по места възможностите на Бисеров като кадровик на СДС и консолиере на Костов укрепнаха. Той постави свои хора не само в структурите на СДС, но и на възлови административни постове – например в митниците и в Агенцията за приватизация.
Последната позиция бе изключително важна за него, но и стана причина за неговия разрив с Иван Костов. Председателят на тази агенция Захари Желязков бе втори в листата на СДС в Хасково (всъщност неговата кандидатура събра най-много гласове на областната конференция, но той отстъпи своето място на Хирсто Бисеров). Двамата бяха добри приятели още от времето, в което Захари Желязков се подвизаваше като съдия в местния съд, а Христо Бисеров като адвокат. Оказаха се и добри делови партньори – когато дълго бавената приватизация най-сетне стартира, Христо Бисеров си нае кантора близо до СДС – и всички местни шефове на синята партия знаеха, че когато трябва да се лобира за някоя приватизационна сделка, тъкмо той е човекът, който може да оправи нещата.
Как точно ги оправяше си личи още по най-ранния приватизационен скандал – този с русенската “Хлебна мая”, при който директорът на предприятието се самоуби, а местните сини вождове бяха арестувани – начело с координатора Йордан Георгиев, пряко подчинен на Бисеров. Неговото име се спряга и във връзка с небезизвестния Фаут Гювен, който се уреди с бензиностанция и валутни магазина в самата гранична зона на хасковската митница, и във връзка с инвестиционното нашествие на Суди Озкан, който съумя да накупи новотел Европа, Тримонциум и Кореком, и във връзка с много други приватизационни сделки от различен мащаб. Заслужава внимание обаче неговият метод, който всъщност е симптоматичен и за маниерите на изпечените далавераджии на прехода: той не регистрира свои фирми, нямаше дялови участия, нищо не подписваше лично – това се правеше от машите, от неговите хора надолу по веригата – и на първо място от Захари Желязков (къде ли е сега и този мъченик на българския преход?).
Нещата загрубяха при една изключително мащабна сделка, която Бисеров осъществи съвместно с друго едно именито свое протеже – Йордан Цонев, по-известен в родния си град като Данчо Ментата. И до днес няма обяснение как стана така, че непосредствено преди идването на СДС на власт бившия крупие се оказа председател на СДС в Бургас – избран на криминално насрочено събрание и подкрепен с гласовете на местните мутри и проститутки. Няма обяснение и защо именно на него бе гласувано доверие да ръководи бюджетната комисия в парламента, няма обяснение и за още други неща. Тъй или иначе именно той уреждаше доставките на нефт за “Нефтохим” – при което запази позициите на руската “Юкос” – която бе фаворит и при правителството на Жан Виденов, покровителствана лично от Красимир Премянов.
Тъкмо на “Юкос” като основна фигура в консорциума, сглобен от небезизвестния Денис Ершов, изгонен по-сетне като заплаха за нацоиналната ни сигурност, бе продадено едно от ключовите за същата тази сигурност предприятия – “Петрол” АД – при явната и дори нахална намеса на Захари Желязков в сделката. Твърди се, че това е станало през главата на Костов, който бил бесен, но си замълчал, в името на “единството” на СДС. Именно това неговозамълчаване пред корупционните прецеденти доведе до скорошния срив на СДС – и до крушението на надеждите на милиони българи.
Тъй или иначе Костов се намеси съвсем пряко в следващата още по-мащабна и по-отговорна сделка – тази за “Нефтохим” – Бургас. В нея отново Бисеров и Йордан Цонев лобираха в полза на “Юкос”, но не успяха – наложи се друг руски концерн – “Лукойл”. Но не бързайте да ръкопляскате – тази сделка е не по-малко мърлява, отколкото нагласените по искане на Бисеров приватизационни търгове, чрез които държавното имущество при управлението на СДС премина почти без изключение в комунистически ръце. Напротив – бих казал, че именно това е най-скандалнатаприватизационна сделка в рамките на целия преход – и че вероятно е ставало дума не толкова за съперничество, колкото за договаряне на персонални комисионни от различни контрагенти – като е победил, естествено, по-силният от комисионерите.
Неотдавна Красимир Момчев повдигна завесата на този скандал, като посочи, че застрахователната оценка на “Нефтохим”, направена от “Лойд”, е за 3,5 милиарда долара, а комбинатът е продаден на “Лукойл” за 106 милиона долара – сиреч на над тридесет пъти по-ниска цена. При това сделката е сключена при очевиден интерес на световни компании в този бранш, някои от които – като АМКО например, са предлагали инвестиции в размер на 700 милиона долара.
Каквито и дългове да е имал комбинатът, разликата в оценките е повече от фрапираща. Да не говорим и за дребната подробност, че – след като е бил източван още от 1990 г. насам, “Нефтохим” е можел да си стъпи на краката, ако бъде изваден от изолационния списък на държавните длъжници – вместо това обаче са му натрапвани неизгодни оферти за доставки на нефт и неизгодни договори за неговата преработка, благодарение на което е затъвал все повече и повече.
Всичко това обаче е нищо в сравнение с факта, че чрез тази продажба енергийната зависимост на България от Русия придобива нови и застрашителни измерения. Когато през 2005 г. Костов напусна СДС, за да създаде ДСБ, Надежда Михайлова му зададе публично пет въпроса, на които той отговори също тъй публично. Единият от тях бе кога е искрен – когато пише статии за Русия или когато продава ключови предприятия като “Петрол” и “Нефтнохим” на руснаците.
Отговорът му за “Петрол” е, че това е една от най-успешните приватизационни сделки, в която OMV, българският петрол и руският “Нафтекс” са имали равно участие. Пропуска да спомене, че всъщност руското участие не е толкова руско, колкото на руската мафия; че става дума не за друг, а за Дениз Ершов, изгонен от България като заплаха за националната сигурност; че “Нафтекс” преди се казваше “Юкос Петролеум” и руската компания “Юкос” официално отрече да има нещо общо с тази фирма; че същия този “Юкос Петролиум” неизменно снабдяваше с петрол “Нефтохим” с протекциите на Красимир Премянов по време на правителството на Жан Виденов – и след това с протекциите на Йордан Цонев по време на неговото правителство; че банката, която стоеше зад тези доставки и последващата сделка за “Петрол”, се казваше преди “Балканска ортодоксална банка”, бе създадена от хора на Държавна сигурност и функционираше като един от основните спонсори на БСП под контрола на ген. Любен Гоцев, а по-късно – вече като “Нефтинвестбанк”, бе тясно свързана с Майкъл Чорни.
По-интересен обаче е другият негов отговор – за “Лукойл”. Цитирам дословно: “Нефтохим” беше продаден на руска фирма, защото е с руска технология и преработва руски нефт. И затова представляваше интерес само за руски фирми.”
Винаги ме е впечатлявала тази негова способност да изрича публично неистини, без да му мигне окото. От справка за вноса на суров петрол за периода 1991 – 2003 г., официално поискана от депутата Лъчезар Тошев и официално издадена от Изчислителния център на МФ става ясно, че съвсем не сме купували и преработвали само руски нефт. В периода август – декември 1991 г. например доставките от Русия са чак на пета позиция с 272 592 т.; на първо място е Судан с 1 228 230 т. През 1994 г. сме внесли от Иран 1 286 214 т.; през 1995 сме внасяли нефт дори от САЩ; през 1998 г. сме внесли от Ирак 681 329 т. (как ли е станало – нали по това време е в действие ембаргото). През 1999 г. освен от Русия сме внасяли нефт от Алжир, Тунис, Израел, Казахтан, Египет, Украйна, Ирак. Няма нито една година, в която да сме внасяли само руски нефт.
Безкрайно интересно е къде са били преработвани всички тези количества – като се има предвид, че “Плама” не работи от самото начало на прехода? И след като твърдението на Костов, че “Нефтохим” може да преработва само руски нефт, е очевидно невярно, то остава висящ въпросът защо все пак българското дясно правителство продава рафинерията на руснаците – след като е кристално ясно, че с това увеличана и без това огромната енергийна зависимост на България от Русия?
Въпросът е резонен, тъй като не се отнася само до икономиката, а и до националната сигурност на страната. Русия има практически пълен монопол върху енергийните доставки в страната: нефт, газ и ядрено гориво. Тази енергийна зависимост може лесно да бъде употребена в средство за политически натиск – което очевидно и Костов съзнава – ако съдим по думите му от същия този публичен отговор на въпросите на Надежда Михайлова: “Противодействието на руската инвазия е задача за всеки български политик, който има съзнание за националните интереси.” Имайки предвид собствени му действия, няма как да не се запитаме – е ли самият той такъв политик?
Известно е, че приватизационната сделка за “Нефтохим” предизвиква интерес у твърде сериозни инвестинори – включително “Шел”; че самата рафинерия струва реално в пъти повече от платените 108 млн. долара от “Лукойл”, включително като се калкулират и нейните дългове, към които впрочем и правителство на Костов има отношение с отказа си да се ангажира реално с оздравителната програма на предприятието – и с поставянето му в изолация точно когато бяха договорени кредитни линии от чужди банки. След приватизацията “Нефтохим” покри само за една година основната част от своите задължения: пречеше ли нещо това да бъде направено и преди комбинатът да бъде продаден?
Отговор на този въпрос няма. Или може би е по-точно да се каже – отговорът може би се крие в огромната разлика между оценката на “Лойд” и заплатената от “Лукойл” цена за рафинерията. 108 милиона срещу три милиарда долара – можем само да си представим каква би могла да бъде комисионната за подобна сделка.
За съжаление това не е единствената калпава приватизационна сделка, осъществена под прекия контрол на българския премиер – и ощетила държавата със стотици милиони долари. Още по-абсурдна е ситуацията с продажбата на националния превозвач БГА “Балкан” на израелския бизнесмен Гад Зееви, сключена на цена 150 000 долара – колкото е цената на един апартамент[1]. В резултат на тази сделка компанията е източена и фалирана, основните нейни активи са продадени и прехвърлени по сметките на Гад Зееви, който на всичкото отгоре завежда и иск пред Арбитражния съд в Париж срещу българската държава на стойност 250 милиона долара.
Тежък корупционен прецедент е и сделката с “Плама” ЕАД – най-малкото защото страна по тази сделка е не друг, а “Евроенерджи холдинг” ООД – най-скандалната фирма по време на управлението на Жан Виденов, забъркана в схеми за източване на милиарди лева от Петричка “Бизнесбанк” и ДСК, участвала в предварителното източване на “Плама” и пряко свързана с Красимир Премянов.
Фрапантен прецедент е и продажбата на “Кремиковци” на “Дару Металс” за един щатски долар, като на всичкото отгоре държавата опрощава стотици милиони стари дългове на комбината. Пет години по-късно президентът на тази фирма Валентин Захариев, без да е направил договорените в приватизационния договор инвестиции, го продава на индиеца Прамод Митал за скромната сума от 100 милиона долара. Добра сделка, наистина.
И накрая може би трябва да спомена за един по-малко известен, но не по-малко срамен случай от историята на българската приватизация. По времето на правителството на Любен Беров е създадена фирмата “Консолид комерс” – чиято функиця е да управлява акционерното участие на държавата в основните фирми, които имат значителна външнотърговска дейност и задгранични дружества. Вероятно ще си спомните, че именно чрез такива задгранични дружества бяха изнесени в края на режима на Тодор Живков значителна част от парите, съставляващи външния дълг на България. Основните дружества под контрола на “Консолид комерс” са “Химимпорт”, “Машиноекспорт”, “Електроимпекс” и “Булгарлизинг”.
По време на служебния кабинет на Стефан Софиянски се извършва престурктуриране на “Консолид комерс” от ООД в АД и се назначва нов борд на директорите, в който участват Наталия Апостолова, Георги Боздуганов, Огнян Пирински, Драгомир Бучев и др. Непосредствено след идването на власт на правителството на Иван Костов, този борд е засипан с искания за справки, анализи и оценки на задграничните активи на дружествата – в някои от които държавата вече има миноритарен дял – така е в “Химимпорт” и “Булгарлизинг”, а в други все още е мажоритарен собственик – така е в “Електроимпекс” и “Машиноекспорт”. Тези активи впрочем тогава са били значителни, както са значителни и някои стари вземания на дружествата – например “Електроимпекс” има вземане от 100 млн. долара за извършени дейности в Египет. Справките за всички дружества са искани от министерството на търговията и по иницитива на зам. министър Христо Михайловски.
През месец август 1997 г. бордът на “Консолид Комерс” е отстранен. Назначен е нов борд начело с Мирослав Груйчев, син на кмета на столична община “Триадица” и близък с Михайловски и Асен Агов. Под негово ръководство държавното участие в тези дружества е разпродадено по следния впечатляващ начин:
- 1. Това в “Електроимпекс” (близо 100%) – на Борислав Дионисиев.
- 2. Това в “Машиноекспорт” – на Петър Манджуков, оръжеен търговец, издател на в. “Дума”. Тук поне от кумова срама акциите са продадени първо на Борислав Дионисиев, а веднага след това препродадени на Манджуков.
- 3. Това в “Булгарлизинг” – на абсолютно незаконният приватизатор на същото предприятие – Димитър Тадаръков.
- 4. Това в “Химимпорт” – на небезизвестната силова групировка ТИМ.
Тези сделки едва ли подлежат на коментар. Те говорят сами за себе си.
Едвин Сугарев – Източник: svobodata.com
