Голямата екскурзия – така е известен процесът на масово изселване от лятото на 1989 г. на български граждани от турското малцинство в страната. Засегнатите са около 360 000 души, които са принудени набързо да изоставят домовете си и да потърсят убежище в съседна Турция. Драмата се отприщва след изявление от 29 май 1989 г. на председателя на Държавния съвет Тодор Живков. Изявлението е излъчено по БНР и БНТ, в което основното послание е Турция да отвори границата си за желаещите да се изселят български граждани, на които ще се даде тази възможност. На 29 май 1989 година, точно в 20 часа, по националната телевизия тогавашният генерален секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет Тодор Живков обявява в обръщение към сънародниците – всички, които не се чувствуват българи и не приемат България за своя родина, да се махат от страната. “България е готова да пусне българските мюсюлмани в Турция. Времето за заигравки премина – Турция би следвало да отвори границите си за света съгласно международните норми и договорености. Българският народ няма да падне на колене. Дълбоко се заблуждават онези среди, които лелеят надеждата, че ще могат да върнат колелото на историята назад към времената на Османската империя”, заявява Живков в 20-минутната реч. Думите на тогавашния Първи стимулират масовото изселване на български турци – само за три месеца България напускат между 300 и 360 хил. турци.
Първата асоциация сред причините за емиграцията е Възродителният процес от 1984 г., при който около 850 000 българи и турци са задължени да променят арабско-турските си имена. Наред с това е забранено носенето на шалвари от жените и черни такета за мъжете. Забранява се честването на основните мюсюлмански празници Рамазан байрам и Курбан байрам, както и правото да се говори на турски език. През 1984/1985 г. в България избухват няколко атентата – жена е убита и 42-ма души са ранени на Централна гара Пловдив на 30 август 1984 г., 7 души загиват и 9 са тежко ранени при взрив в бързия влак за София на гара Буново на 9 март 1985 г. Тревожещи са Майските събития от 19 до 27 май 1989 г. – митинги, походи, гладни стачки, своеобразна кулминация на борбата на турското население в България за демокрация и етническо самоопределение. Сред българските турци се заражда изселническа еуфория. “Ние сме на прага на голяма психоза за изселване. Такава психоза за нас е добре дошла. Ако не изведем 200-300 хиляди души от това население, след 15 години България няма да я има. Тя ще бъде като Кипър или нещо подобно”, обявява Живков на среща с политическия елит на 7 юни 1989 г. За създаване на психозата заслуга имат и Живков, и турският премиер Тургут Йозал. В меренето на мускули двамата политици дори не допускат каква изселническа епидемия ще отприщят. Българската държава спомага за протичането на „голямата екскурзия“ чрез гласуваните от Народното събрание на 10 май 1989 г. облекчения за пътуванията в чужбина за срок от 3 месеца. [null] На 3 юни призори първите недоволни от комунистическата власт преминават на турска територия.
{josociallocker}Пътната артерия от Северна и Източна България към Свиленград е блокирана от чакащи колони с автомобили, рейсове, каруци и пешаци. Властта създава пропускателни пунктове, които дирижират изнасянето от страната. В редиците на заминаващите се оказват и стотици партийни секретари, кметове и номенклатурчици на БКП от турски произход. Дни преди майските събития те са рупор на Възродителния процес, кълнат се в българския си родов корен и градят партийна кариера. Турция се организира удивително бързо. От Одрин до Истанбул са построени десетки лагери за изселниците с болници, училища за децата, помещения за възрастни хора и инвалиди. Навсякъде турските кметове и областните управители, валиите, свикват митинги, на които приветстват “братята от България”. Йозал и съпругата му Семра посещават изселническите лагери и се снимат с новите си сънародници. Милиони долари са събрани в мощна международна кампания – правителства, банки и частни лица превеждат пари в специално създадения от турското правителство фонд за подпомагане на изселниците. Въпреки уверенията от страна на управляващите обаче, Турция се оказва неподготвена да приеме толкова много изселници на територията си. Изселването нанася тежък удар върху българската икономика, цели области и села обезлюдяват. От ДСК са изтеглени над 400 млн. лв. Оголени са цели отрасли на народното стопанство. Строителството изпада в колапс. Селското стопанство в най-силно засегнатите райони изпада в бедствено положение – опустяват ферми, налага се реколтата да се прибира с помощта на бригадири – войници, държавни служители и ученици. Високообразованите емигранти – инженери, лекари, стоматолози, се вписват сравнително бързо в обществото на новата си родина, и то при добър стандарт на живот.
Не всички обаче могат да се адаптират – някои говорят архаичен турски език, имат ниско образование, умеят да се занимават преди всичко със земеделие, нямат средства за нов бизнес. На 1 август 1989 г. в българския парламент е внесена протестна декларация от Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Дисидентите се обявяват срещу прогонването на българските турци. Паника и суматоха настъпва и на турска територия. Край Одрин, Бурса и Истанбул са създадени палаткови лагери за идващите от България, има опасност от избухване на болести и зарази. Турция не е готова да поеме голямата изселническа вълна. На границата се възцарява хаос. На 21 август Анкара едностранно пуска бариерата на Капъкуле и спира изселването. По неофициална статистика от 3 юни до 21 август 1989 г. 360 000 етнически турци напуснат родината си. До падането на режима на Тодор Живков на 10 ноември 1989 г. около 40 000 се завръщат в България. До края на 1990 г. в страната се прибират още 100 000 изселници.
Източник” Марица”{/josociallocker}
