“For hope, boys, it’s a sweet thing… sweet thing”
Това наистина бяха едни доста луди две седмици.
Някои биха казали дори две години.
Днес, в последния ден преди грандфинала на тъй наречената политическа криза, и на фона на случилите се оттогава македонски вот, руски дипломати, четири хиляди лева, директори на БНТ и това последно ужасно убийство, се налага обаче да сложим нещата малко в перспектива.
Ноември миналата година се случи нещо не точно неочаквано, но в голяма степен уникално за новата българска история. Изборите бяха спечелени от хора, които се хвърлиха в тях с една единствена цел – да дадат най-доброто от себе си на България. Забележете, те може да не са най-успешните, най-подготвените, най-кадърните, въпреки че на практика едва ли ще намерите по-кадърни. Далеч по-важно е, че това е първата от много десетилетия насам група хора, която влиза в политиката не за да сложи ръка върху някакви ресурси, не за да осигури нечии интереси и не за да овладява медии и съд. А за да превръща България в по-добро място за живот.
О, разбира се, че такива хора е имало и в досегашните партии. Било то експерти, които не виждат друг начин да предложат решения, или младежи, които още не са разбрали за какво става дума в партийните им ръководства, или дори като опитни политици, които си затварят очите за злоупотребите, защото не виждат друг начин. Но те нямаха истинската власт.
Миналия ноември обаче наистина осъществи ПРОМЯНА в този модел. Начело на държавата застанаха хора, които реално осмислят изгубилите в последно време съдържание думи “автентична гражданска енергия”. Хора с ясна и проста мисия – да затворят кранчетата, да изсветлят наслоената мръсотия, и на бърз оборот да се опитат да придвижат България напред във времето до настоящето.
Работата е там, че такъв шанс не идва току-така. Миналата година създаде перфектна буря от обстоятелства. Малко по-успял от обикновено протест, президент със сложна и оплетена мотивация, нефелни Парламенти и по-некадърни от обичайното сценаристи, може би и свежа енергия, може би подценяване от страна на “хората с майбасите”. И може би най-важното, много точните и ясни действия от страна на Kiril и Assen и много добрата комуникация на постигнатото от тях.
За половин година България за пръв път от много време имаше истински шанс, да се управлява по единствения смислен начин да се управлява една държава. С такива хора на кормилото на икономическата и финансовата ѝ политика, които са посветили над десет години на това специално да образоват младежта на България как се вдига бедна държава на крака. С най-успешният частник в логистиката като принципал на транспорта. С кабинет от природозащитници в Министерството на околната среда. С човек, с когото рамо до рамо сме правили кампании за отворени данни и интегрирани системи, за министър на електронното управление. С един от активистите на съдебната реформа за правосъден министър. Нали разбирате, че ако трябва да конструирате вие как да се управлява държава, бихте подходили именно по този начин, а не туряйки пожарникари, наследствени политици и дори експерти. Трябват ви не просто експерти, трябват ви хората, които хем разбират от секторите на управление, хем са се БОРИЛИ с корумпираната администрация и с мафията.
Изкушаващо е да си казваме, че му беше времето и че ще е все по-неизбежно. Но изобщо не беше неизбежно и изобщо не е неизбежно занапред. Ще ви кажа следното. Тази година стана едно десетилетие откакто започнах да протестирам и да участвам активно в политическия живот. Снимката е оттогава. Десет години, в които постоянно си повтаряме абсолютно същото, което си повтаряхме преди две седмици на площад Народно събрание. Че вече наистина, ама НАИСТИНА няма връщане назад. Че да, ето я истинската обществена енергия. Че няма да позволим на никого да ограбва. И т.н. и т.н. Аз самият го пишех още 2012, после пак 2013, и пак, и пак.
Ами, не е вярно. Не е вярно, че няма начин да не победим. Напротив, много, много трудно е да победим. Ужасно трудно е да имаме държава, която работи в интерес на хората. И е разбираемо, че на моменти енергията ни свършва. Първо, това е огромен ресурс, особено с европейските пари отгоре, но дори само с властовите лостове. Нали разбирате, че за някой, който може да похарчи стотици хиляди, за да прибере милиарди, инвестицията си струва. Навсякъде по света е така, не само тук. Второ, има прекалено много за поправяне и изчистване, а в условията на поне две световни кризи – успех на всеки, който претендира, че може по-добре. Много грешки бяха направени, но и просто не е толкова лесно на екипи, които за първи път се сблъскват с тази задача, да се оправят с всичко наведнъж. Особено в коалиционната рамка, от която видяхме какво стана. Ще кажете – по-добре да не се експериментира на наш гръб. И ще кажете глупост, защото “стабилността”, в която администрацията е застинала десет години назад в технологиите, двадесет години назад в обслужването, и тридесет години назад в работната етика (има изключения!), а политическата власт основно раздава комисионни, е далеч по-голям експеримент на ваш гръб. Алтернатива няма – ако ще новозеландската премиерка да дойде тук “да ни оправи”, няма да стане по-бързо. Напротив, взимайки всичко предвид, правителството се справи добре от всяка реалистична гледна точка. Участвайки в него, оценката ми е разбира се пристрастна, но смятам, че е достатъчно обективна. Да, имаше го това, че властта не комуникираше успехите си толкова добре, колкото Кирил и Асен като служебни министри. Но проблемът за съжаление е другаде.
В известен смисъл, Путин наистина свали това правителство. Но не през Доган, Копейкин, Слави Трифонов или който и да е. Някакви руски агенти може и да са участвали в тая работа, Слави Трифонов може да си е мислел, че той сваля правителството. Но не го свали той. Свалиха го десетилетия, особено последното десетилетие, на отровена и абсурдна обществена среда. Свалиха го парите на Путин, но не тези, дадени на шпиони, агенти и продажници, впрочем дори и не и на говорещите глави с по четирите хиляди лева на месец. А тези, дадени на тролските фабрики, насочени не към България, не даже към ЕС, а към целия свят. И за съжаление не само на Путин. В България си надробихме съвършена попара от загниващо образование, нулево уважение към ред и закон, подхранвано от липсващото правосъдие, и ефекта на социалните мрежи. Същите мрежи, които в 2012 г. вярвахме, че ще ни позволят да държим властта до стената, и че новините за зулумите им ще се разпространяват мигновено. Разпространяват се – но им пука на същите хиляда човека, на които ни пукаше тогава, защото съзнанията на всички останали са откраднати – от тролове. Забележете, това не е провинция срещу София, жълти павета срещу анцузи, леви срещу десни, или каквото и да е друго. Това е същият този повсеместен колапс на логическа мисъл и ценности, който наблюдавахме далеч преди ковид и Украйна, и който изтрива всеки разговор в море от лесни емоции, тригери, заучени фрази, генерирани вече буквално от ботове, дори от истински хора няма нужда – те бяха преориентирани към изпочупената модерация (https://www.peticiq.com/358794), която да затвори съвсем шансовете за смислен разговор в мрежата.
В такава среда да спечелиш избори може да стане по един единствен начин. С надежда. Просто няма друг начин. Това не е задължително лошо. Нали знаете приложенията за медитация или спорт, които винаги са направени толкова примамливо, че си казваш, ето – сега е моментът да стана нов човек. Само че и спортът, и медитацията – безусловно полезни и безусловно оздравителни – всъщност изискват ужасно много усилия, вложение и време, спадове на мотивацията и дисциплина и нищо не става нито за две седмици, нито за шест месеца. И въпреки това надеждата и очакването са начинът да почнеш.
Кирил, Асен и останалите съратници нямаха друг избор, освен да създадат емоционални очаквания. И никога нямаше как да ги изпълнят толкова бързо, колкото загубилият всякакъв реализъм, перспектива и логическа мисъл емоционализиран български гражданин им искаше. Особено с война, инфлация и коалиционни саботьори на борда. Затова и наричам политическата криза “тъй наречена”, защото просто няма как да се очаква оздравяването и изчистването на оборите да стане бързо и без сътресения. Наивно е. Но неспособността ни да приемем това създаде социална и рейтингова среда, в която стана вече политически приемливо, поне донякъде, да се предприеме някакъв ход за процедурното сваляне на правителството. Разбира се, че официалните мотиви бяха безобразна наглост и кьорфишек. Но ако рейтингът на правителството беше на нивата на ПП през октомври и ноември, до тези официални мотиви просто нямаше как изобщо да се стигне да бъдат изречени в публичното пространство.
Разбира се, ще кажете, на крива ракета космосът ѝ е крив. Проблемът е, че космосът наистина е крив, и е крив на всички ни. И като че ли единственото решение тази безумна среда да бъде поне малко оздравена е да се намерят достатъчно много и достатъчно богати хора, които от едната любов към България, да неутрализират тролските фабрики. И това пак едва ли ще е достатъчно, но е като минимум задължително. Някои казват – трябва насилие. Добре, но от една страна се борим за справедливост и върховенство на правото, от друга страна – насилие. Насилието може да помогне да вземеш власт. Но когато я имаш, няма да ти спечели отровената среда. Други ще кажат – безкомпромисност към принципите. Съгласен съм, дори смятам, че това беше най-печелившият подход още при първите съмнения и сътресения. Но същевременно политиката все пак остава изкуството на възможното. От всички нас зависи да направим повече възможно.
Струва си да сме поне да сме малко по-търпеливи към грешките и да помогнем на промяната – който и да я случва, да продължи. Не казвам да не критикуваме; аз самият критикувам предостатъчно и от много неща не съм и не бях доволен в тези шест месеца. Казвам обаче да гледаме в перспектива.
Да не позволим на този много, ама много трудно извоюван шанс да се изгуби обратно в блатото на “стабилността”.
За да може България най-сетне да стане истински свободна да се превърне в мечтата, която всички знаем, че тя може да бъде.
Тази, в която правилата се уважават, хората си помагат, никой не изнемогва, която създава новости и дава пример на останалите.
Познавам Assen Vassilev от много години. Невинаги съм бил на едно мнение с него. Но в България много малко са по-големите родолюбци, а по-умни и по-решителни едновременно сигурно са единици, ако изобщо съществуват. Дали той ще постигне някаква част от тази мечта… кой знае. Но това, в което нямам никакво съмнение е, че ще даде всичко от себе си, за да го направи. Надявам се утре да получи този шанс.
Жоро Пенчев – Facebook
