Потресаващ разказ за една немска кланица

Много материали са се изписали за условията на работа в немските заводи и кланици. Голяма част от нашенците, които са работили там са се оплаквали пред медии и близки и са съобщавали за ужасяващи подробности.
Един от най-големите заводи е този в Реда-Виденбрюк. Той се намира на 80 километра северно от Дортмунд, който пък е един от най-големите индустриални центрове в региона. Заводът се нарича “Тьонис” и в него работят близо 10 хиляди души. Това всъщност е един от огромен комбинат, по подобие на родните индустриални гиганти от преди 1989 година. Там се преработва свинско и телешко месо в огромни мащаби. Заводът изнася продукция за цял свят, като ежедневно стотици големи камиони биват товарени и заминават по направление.
Там се работи денонощно на няколко смени. Режимът е строг с много високо ниво на контрол. Всеки работещ получава лична магнитна карта за достъп със снимка и данни. Навсякъде има наблюдателни камери, а мерките на дисциплината са наистина сериозни.
Най-неблагодарна е работата в транжорните. Логично и там са “настанени” емигрантите. Помещенията са на пет етажа под земното равнище с температура около нула градуса. Там на поточната линия са работници от няколко държави. Обикновено поляци, българи, румънци и сърби. Работата е много интензивна. В един цех са около 100 човека под командването на един началник. Това обикновено е поляк, който крещи и вика на няколко езика. Отношението към българите е много надменно. Най-честите думи са “Булгар бързо” и “Кво се бавиш”. На смяна се обработват около 800 тона месо.Има две почивки по 15 минути, които реално не могат да се усетят. Разрешено е да се ползва за почивка само т.нар кантина, която е пет етажа над цеховете.
Преди да се влезе в залите за транжиране се преминава през серия от процедури по дезинфекция и контрол. Слагат се специални найлонови ръкавици и престилка, които след това се изхвърлят и се дават нови. Така на всяко влизане и излизане. Санитарният контрол е железен. Работата на поточните линии е до откат. Често хора припадат от умора. Над 70 процента от новопостъпилите получават травми още на втория или третия ден. Заради пренатоварване повечето работещи в началото не могат да спят.
В обявите за работа пише, че се осигуряват безплатни квартири. Всъщност става въпрос за общежития с апартаменти между 70 и 100 квадрата. В едно жилище живеят между 12 и 14 души. Леглата са на две нива, като всички обитатели се полагат общо една баня и тоалетни и една кухня. Има глоби по 100 евро за неоправено легло, за изгубен ключ, както и за нарушаване на вътрешния ред.
Самият вътрешен ред обаче е само една илюзия. В общежитията се шири потресаващо пиянство. Голяма част от работещите чакат да дойдат двата почивни дни, за да се напият безпаметно. Става въпрос за колосални количества водка. Употребяват се и леки наркотици. Шири се и проституция сред част от жените, най-вече сред румънките. Тарифата е 50 евро на час. Има и търговия на черно защото магазините наоколо затварят рано. Една бутилка обикновена водка на черно върви по 12 евро. Става въпрос за най-евтините питиета, които в супермаркетите са по 4-5 евро.
Транспорт до завода няма. Всеки се оправя както може. “Тьонис” се намира на 15 километра от общежитията.
Заплащането в началото е минимално. Става въпрос за 8,80 евро на час бруто. На месец като се направят всички удръжки сумата е между 1100 и 1200 евро. Максимумът, който може да се достигне е 1500-1600 евро чисто, но тези пари са по-опитни работници, които могат да вършат специфични дейности.
Работата е тежка и до изнемога, а възможности за почивка и са възстановяване почти няма. В стаите и апартаментите постоянно има движение и шум, вътре се пуши и пие денонощно, в зависимост кой в каква смяна е. Текучеството е много голямо. На ден по 60-70 души напускат, но техните места веднага се запълват защото напливът от желаещи е голям. Експлоатацията е огромна, но в крайна сметка много източноевропейци избират да станат бели роби в тези заводи за някое евро повече.