„Самотата вкъщи вечер край огъня. Тогава ми се струва, че съм останал сам-самичък на тази земя, ужасно сам, дебнат от смътни опасности, от незнайни и страшни неща. Дори стената, която ме дели с моя съсед, когото не познавам, ме отдалечава от него толкова, колкото и звездите, които виждам от прозореца. Връхлита ме някаква треска, треска от болка и страх, а мълчанието на стените ме хвърля в ужас. Толкова дълбоко, колкото и скръбно е мълчанието на стаята, в която живея сам. Това е мълчание, което заобикаля не само тялото, но и душата ми и когато някоя мебел проскърца, изтръпвам цял, защото не очаквам шум в това мрачно жилище“. Ги дьо Мопасан Здравей, аз съм самотата ти! Често те навестявам, а ти не искаш да ми обърнеш внимание. Не ме харесваш, не ме искаш, не ме приемаш в живота си. Гониш ме, срамуваш се от мен, страдаш заради мен. Не искаш да ме признаеш. Когато съм при теб, не знаеш какво да правиш с мен и със себе си. Усещаш ме като вакуум, който те засмуква и те потапя в мъка, тъга и скръб. Пълниш ме със сълзи, с неосъществени (все още) мечти, с неслучили се любови, с презрение, отвращение и досада. Пълниш ме със самосъжаление, с раздразнение, с пустота. Тежест съм ти… Смяташ, че в мен няма посока и цел, че от мен няма изход. Мислиш ме за блато, за задънена улица, за окончателна присъда. Когато си с мен, си въобразяваш, че няма в този свят за теб приятел, партньор, съмишленик. В мен даваш воля на всичките си страхове и се самосъжаляваш. Бягаш от мен, мразиш ме. Отричаш ме и ме утвърждаваш едновременно. Пълниш ме с работа, храна, вещи, хора, събития, каузи. Но не ме пълниш със себе си. Пълниш ме с омраза към себе си, но не ме пълниш с любов. Какво ще е за теб, ако ти кажа: “Стига с тези глупости! Направи ли нещо различно от това да ме отхвърляш, да не ме приемаш? Приеми ме, аз съм част от теб и от живота ти! Но не съм целия… Възползвай се от мен!”.
