Този, който ръководи, трябва да изслушва и най-неудобните истини. Казал го е Симон Боливар, който освободи голяма част от Южна Америка от испанското господство. Днешните лидери на Венецуела, които смятат Боливар за свой вдъхновител, пренебрегват думите му. Венецуелската икономика се сви миналата година с 19% според изтекли данни на централната банка. Това би било зле дори за страна във война, каквато Венецуела не е. Инфлацията бе 800%. Недостигът на храна и лекарства причинява глад и грабежи. Детската смъртност расте. Каракас е столицата с най-голям процент убийства в света.
Лидерите на Боливарската революция във Венецуела затвориха очите си за тези истини. Централната банка не бе публикувала официално данни за растежа или инфлацията от началото на 2016 г. След изтичането им в публичното пространство Николас Мадуро, който стана президент след лидера на революцията Уго Чавес през 2013 г., уволни управителя й. Наследникът му трябва „да се бори срещу вътрешната и чуждестранната мафия, които атакуват нашата валута“, заяви Мадуро. Такива мафии обаче няма; неговото правителство е виновно за мъките на страната.
За съжаление, то няма да изпълни втората заповед на Боливар: „да поправи злото, което доведе до грешки“. Неговият контрол над валутния курс и цените на основните стоки създадоха недостиг, купонна система и инфлация. На черната борса един боливар струва по-малко от 1/300 от най-високия му официален курс. Армията, която надзирава разпределението на храната, получава най-големи облаги от оскъдицата. Падането наполовина след 2014 г. на цената на петрола, който е почти единственият износ на страната, изостря повече тези проблеми, но не е основната причина за тях.
Премахването на демокрацията влошава последиците от глухотата. Последният демократичен акт на режима бяха парламентарните избори през 2015 г. Опозицията спечели и на теория сложи край на 16-годишния монопол над властта на боливарците. След това Мадуро заобиколи парламента и блокира опитите да бъде свален от власт с конституционни средства. Послушната избирателна комисия провали референдум за отстраняването му, който той със сигурност щеше да загуби. През януари той произнесе годишната си реч пред марионетния Върховен съд вместо пред парламента.
Венецуела се нуждае както от икономическо спасение, така и от политическо обновление, но е трудно да си представим откъде ще дойдат те. Най-голямата надежда бяха преговорите между правителството и опозицията, чиито посредници бяха Ватиканът и регионалната организация Unasur. Но те бяха прекратени през декември, след като опозицията обвини правителството, че се отмята от обещанията си да освободи политическите затворници (макар че неколцина бяха пуснати) и да възстанови правомощията на парламента. Най-полезното нещо, което могат да направят външните лица, е да настояват за подновяването на преговорите. Тяхната цел би трябвало да бъде възстановяването на конституционното управление на Венецуела и подготовката на спешни икономически реформи, подкрепени финансово от МВФ.
Най-острите послания трябва да дойдат от съседите на Венецуела и от регионалните организации. Южноамериканският търговски блок Mercosur изключи неотдавна Венецуела поради нарушение на демократичните принципи; това би трябвало да направи и Организацията на американските държави. САЩ трябва да действат сдържано. Номинираният за държавен секретар Рекс Тилърсън влезе в сблъсък с Венецуела като шеф на Exxon Mobil. На новия си пост той трябва да пледира за демокрация, без пряко да призовава за смяна на режима.
Неприятната истина е, че влиянието на външните лица е ограничено. Промяната може накрая да дойде, когато една или друга фракция от армията реши, че рискът от социален срив натежава над възможността да се печели от кризата. Няма вероятност обаче и това да бъде нещо добро. Войниците с политическа власт също рядко са добри слушатели.
