Тази тактика не е нова, прилагат я още гръцките богове. Зевс например, когато пожелал да се съчетае с хубавицата Йо, пуснал димна завеса, за да скрие прелюбодеянието. Хера, съпругата му, се взирала в далечината, виждала мъглата, оплаквала се вероятно от лошото време, дето ѝ пречи да се наслаждава на пейзажа, а през цялото това време съпругът ѝ блудничил с красивата смъртна. Вярно, по-късно, след като се разкрила конфузната история, Йо здравата пострадала: превърната в крава, блуждаела из древните предели, а безжалостен стършел я жилел заради удоволствието да се съчетае с върховния бог. Изобщо, като има мъгла и прикриване, отнасят го простосмъртните, олимпийците си пазят достлука и се кефят на амброзията.
Та затова нека не се чудим, че и днес ни пускат мъглици, за да скрият едно или друго важно за сметка на друго, по-маловажно. Хера си мисли, че ѝ затулят пейзажа, пък то нещата други – Зевс мърсува с млада девойка току под носа ѝ. Мислим си, че напънати за нелепата конструкция пред НДК, браним правото на твореца на вечност, а в действителност това е само димна завеса за други, много по-съществени неща, които властта пропуска да свърши. Като, да речем, насъщната съдебна реформа, която – докато не бъде проведена, болното усещане за липсата на справедливост в днешния български свят никога няма да напусне сърцето на нашенеца. Отделните инциденти на уж налагане на справедливост като четирите тона суджуци (Боже, колко ли дребна душа трябва да си, че да мародерстваш за луканки?!; че ние, хлапетата, дето прескачахме терасите, за да грабнем някое и друго парче, увесено да изсъхва, май по-ларж сме го раздавали), отмъкнати като стой, та гледай; или плевенският прокурор, сдушил се с криминални, който съвсем правомерно беше закопчан и прибран, едва ли ще изличат неприятното чувство от българската душевност.
Българските власти – не само сегашните, а като че ли всички от 1878 г. насам (може би с известни уговорки за Стефан Стамболов и Петко Каравелов, които определено са имали ясна визия за България, макар и несъвпадащи помежду си) все работят на парче: стане белята и тогава се сещат да вземат мерки, преди това стърчащата плочка на тротоара ще им избоде очите, но те я заобикалят чинно, дори предпазна лента не слагат. Докато някой не се спъне и не си счупи главата. В този смисъл може би дори малко надценяваме властта, като я сравняваме със Зевс и олимпийците: мъглите и димните завеси са преднамерено, стратегически промислено средство за хвърляне прах в очите, докато нашите май не са така далновидни, действат на момента и в състояние на паника, тогава изнамират скандалче, което да потули кардиналните (не) извършвания. А простосмъртните – баш лапнишарани, се хващат всеки път наново и с цяло гърло…
Честно казано, винаги съм се питал – откъде тази неспособност да виждаме по-далеч от носа си? Защо ни е тъй нисък хоризонтът, че не успяваме зад малките неща, които или пренебрегваме, или прескачаме да видим голямото? А е речено отколе: и дяволът, и Богът са в детайлите, следователно, изпипаме ли мъничкото, ще постигнем и голямото.
Изглежда, е заради дребнособственическото ни мислене или, както би казал Иван Хаджийски, колебливостта на еснафа: нашият поглед не стига по-далеч от синора на нивата ни, от ъгъла на дюкянчето ни и когато те са наред, друго много-много не ни бърка. Хване ли обаче филоксерата, тя не подбира, прескача всякакви синори; пламне ли чаршията, огънят няма да отмине ничие дюкянче, колкото и да е спретнато и подредено. Ето, усещаме, че витае сериозно напрежение в обществото между роми и българи, но вместо да се вземат мерки да бъде премахнато или поне смалено, чакаме да избухне поредният сблъсък и тогава действаме. А всъщност, ако иде за реч, тези припламвания са последица, не причина – последица от десетилетно, че и повече властово бездействие и замитане проблема под килима. Който днес не плеви бурените, утре през гора от тръни ще трябва да премине – една максима, колкото вярна, толкова и неглижирана. Макар че, от друга страна, дали пък това отново не е част от стратегията на Зевсовата небулоза: когато трябва нещо да се прикрие, пуска се интифа на циганските барони и те спретват една ромска интифада, цяла фиеста. С такива обаче за всякакъв случай подръка готови конфликтни точки да се играе, е рисковано и безотговорно: ветровете днес обикновено донасят бури утре.
Тази олимпийска мъгла, идваща от властовите върхове, може да се струва върховен управленски маньовър, стратегическа дълбочина и височина. За жалост, не е: стършелът винаги идва и захваща да пари с жилото си нарушилите правилата. И тогава те, горките, скитат като Йо в напразен опит да намерят някъде спасение.
Не намират…
Текстът е публикуван в новия брой на “Икономист” от 28 юли, който може да купите в разпространителската мрежа в страната.
