Преди малко повече от 74 години завършва “процесът на столетието“. В Нюрнберг нацистките престъпници са принудени да отговарят за зловещите си деяния. Уникалният и до днес съдебен процес въздава очакваната справедливост.
Присъдите са произнесени на 1 октомври 1946: дванайсет от общо 24 обвиняеми са осъдени на смърт чрез обесване, седем – на доживотен затвор, трима са оправдани. В гигантския съдебен процес са изслушани огромен брой свидетелски показания, чийто запис запълва 27 000 метра звукозаписна лента и 7000 грамофонни плочи. Присъдите са и финалът на един уникален за тогавашното време съдебен процес. Специално свиканият Международен трибунал въздава справедливост за извършените престъпления.
Никога преди това деспотизмът не е бил изправян на подсъдимата скамейка. Хитлер и неговите помощници са изправени пред международен съд именно в Нюрнберг – градът, в който са били провеждани най-важните партийни конгреси и в който гръмко е била разтръбявана нацистката пропаганда. Увертюрата към Нюрнберг е подписаната на 8 август 1945 г. от страните-победителки Лондонска харта. Това е международноправен договор, благодарение на който Нюрнбергският процес става изобщо възможен.
САЩ са тези, които дават идеята за търсене на наказателна отговорност от водещите нацисти. Още по време на войната американските тайни служби са имали сведения за част от престъпленията, извършвани от нацистка Германия и нейните съюзници в Източна Европа. По време на процеса в Нюрнберг става ясно, че не е особено трудно да се приведат доказателства за тези престъпления, тъй като нацистите си водели педантичен отчет за извършените зверства.
,
В крайна сметка е решено да се организира мащабен съдебен процес. В Лондон е постигнато споразумение по основните пунктове на обвинението, които гласят: планиране и провеждане на нападателна война, нарушаване на военните закони (т.е. извършване на военни престъпления) и престъпления срещу човечеството. Последният пункт за пръв път е категоризиран като наказателен състав именно в Лондон. Победителките във войната на практика създават ново международно право.
Дотогава се е смятало че суверенните държави имат право да се разпореждат с гражданите си както пожелаят и да водят войни, ако се чувстват достатъчно силни за това. С Лондонската харта и Нюрнбергските процеси се слага край на подобно правно разбиране. Робърт Джаксън, главният обвинител в Нюрнберг, си поставя възвишена цел: “В света да бъде въведен ред, зачитащ принципите на правото”. Твърде идеалистична представа, както си проличава още в самото началото на процеса. Херман Гьоринг, главнокомандващ ВВС на нацистка Германия и основен обвиняем в Нюрнберг, заявява по време на разпитите, че е юридически неприкосновен: “Всичко, което е ставало в нашата страна, не ви засяга ни най-малко”, подхвърля той саркастично към съдиите и отрича вината си по всички предявени обвинения. Останалите обвиняеми следват същата стратегия – да омаловажават или просто да отричат собствената си вина. Свидетелските показания в хода на процеса обаче оборват техните скалъпени истории.
Конфронтирани с извършените ужаси, някои от обвиняемите постепенно започват да изпитват нещо като покаяние – например Алберт Шпеер, министър на въоръженията и военната промишленост при Хитлер, който обявява в писмо до главния обвинител Джаксън, че е готов да сътрудничи в процеса. Само Херман Гьоринг остава верен на ролята си докрай: високомерен и суетен, без намерение да осъзнае каквото и да е, а в крайна сметка и страхлив. За да избегне произнасянето на присъдата, той се самоубива.
На 1 октомври 1946 британският съдия сър Джефри Лорънс приключва процеса на века с произнасянето на присъдите. Сред юристите и защитниците на международното право цари разбирането, че светът вече разполага с правни инструменти, за да съди всички международни престъпления. Това очакване обаче остава несбъднато. Не на последно място поради започналата Студена война. Ситуацията се променя едва между 1989 и 1991 година. Престъпленията срещу цивилни граждани в Югославия и Руанда възраждат идеята за разследване на масови престъпления срещу човечеството.
В Хага са създадени трибунали за Югославия и Руанда, както и Международен наказателен съд. Само че възобновеното търсене на международна наказателно-правна отговорност също се сблъсква с проблеми. От една страна, липсва подкрепата на много държави, а страни като САЩ, Китай и Израел изобщо не желаят да ратифицират статута на съда. Ето защо не е ясно дали присъдите на Международния наказателен съд един ден ще бъдат оценявани също тъй еднозначно, както тези от Нюрнберг. Според историка Карл Дитрих Ердман, в света съществува международен консенсус по това, че Нюрнбергският процес е въздал справедливост.
