Икономическите престъпления на прехода. Съвсем наскоро излезе една своеобразна класация за най-богатите фирми у нас. Първото място по приходи за миналата година убедително печели “Лукойл – Нефтохим”.
Икономическите престъпления на прехода.
Съвсем наскоро излезе една своеобразна класация за най-богатите фирми у нас. Първото място по приходи за миналата година убедително печели “Лукойл – Нефтохим”. През 2012 г. компанията е заработила 8,2 милиарда лева, от които обаче не е ясно какъв дял е печалбата. Всъщност, колкото и парадоксално да звучи, в последните години рафинерията винаги е на загуба. Това е странно при положение, че става въпрос за пълен монополист на пазара с горива у нас, който, освен всичко друго, е и един от солидните играчи в бранша за цяла Източна Европа.
Самата съдба на предприятието след неговата приватизация е една печална страница, която допълва като цяло трагичния пейзаж на този процес у нас. Според експерти раздържавяването и последвалото управление на завода е нанесло щети за милиарди евро на бюджета и родната икономика.
Сумата, която се изчислява, е около 5 милиарда евро, но има икономисти, които твърдят, че тя е над 10 милиарда в европейската валута.
Как започна всичко?
Две години след началото на мандата си и седмица преди местните избори през 1999 година правителството на Иван Костов сключи най-значимата приватизационна сделка в България до този момент.
“ЛУКойл петрол”, дъщерно дружество на “ЛУКойл Европа”, купи 58% от капитала на Нефтохим. Цената на сделката по договор бе 101 млн. долара, от които в държавния бюджет реално трябваше да влязат 81 млн. долара. Останалите 20 млн. долара, макар и включени в цената, на практика оставаха в разпореждане на “ЛУКойл” по специална доверителна сметка.
Тя трябваше да се употребява за покриване на скрити задължения на рафинерията към държавата и на загуби от междинния период (т.е. по време на приватизационната процедура).
Купувачът, освен това, се задължи да инвестира в рафинерията 268 млн. долара за модернизиране на оборудването през следващите пет години и поне 140 млн. долара под формата на нефтено находище в Западен Сибир с годишен добив от 700 хил. тона нефт.
По договорена цена продажбата на „Нефтохимф” ормално се нарежда на второ място в тогавашната приватизационна класация след сделката за “Соди – Девня”, която беше за 160 млн. долара.
Сделката за рафинерията обаче фактически е най-голямата заради изключителната значимост на „Нефтохим” в българската икономика. Тя освен това е на първо място по формалния показател обещани инвестиции. В началото държавата си запази т.нар. “златна акция”, която даваше възможност за някакъв контрол върху решенията на ръководството.
Нещо, което се оказа лъжа и блъф.
Всъщност, самата цена от 101 милиона долара е буквално подарък на “Лукойл”. Само наличностите на нефт, суровини и горива по време на сключване на сделката са били на стойност 350 милиона долара. Отделно по банковите сметки на завода е имало още 200 милиона в щатската валута.
Само нефтеното пристанище “Росенец” се оценява на 150 милиона долара. Самата фирма разполага с огромен брой недвижими имоти, почивни станции и друга материална база. Тук не говорим и за пазарните позиции, които също имат своята солидна стойност.
По това време, въпреки натрупаните дългове, НХК работи на пълни обороти и дава хляб на 12 хиляди души. Според западни специализирани агенции предприятието, заедно със своите активи и пазарно позициониране, струва през 1999 г. минимум 1,5 милиарда долара.
Реално може да бъде продадено и за 2 милиарда. Така от продажбата му за жълти стотинки държавата загуби много солидна сума, която можеше да помогне много в трудните години на възстановяването на икономиката след зимата на Жан Виденов.
След приватизацията започва процес на съкращения в комбината. От “Лукойл” са поели ангажимент пет години да не правят промени в щата, но се използват хитри вратички, за да се намалява броя на личния състав. На мястото на пенсионираните хора например така и не се назначават нови.
Постепенно се закриват производства, а паралелно с това хиляди хора излизат на улицата. През 2009 г. спират работа двата големи комплекса „Полимери” и „Нефтохимикали”.
Малко по-късно е затворен и АКЦ 2 (Азотно-кислороден цех), който е пуснат в експлоатация през 1980-1981 година. Тези процеси не стават изведнъж, а са внимателно и дълго подготвяни. След това съкращенията продължават.
Те обхващат и дъщерни фирми като “Балкани”, където щатът е намален драстично през 2011 г. Справката показва, че близо 14 години след приватизацията на комбината, численият състав се е стопил три пъти и наброява едва 4 хиляди души.
Руското ръководство напълно обезличи синдикатите в завода, които се превърнаха в креатура на управляващите. Работниците загубиха голяма част от социалните придобивки, които имаха преди продажбата на завода. Най-големият удар, който “Лукойл- Нефтохим” нанася на държавата, обаче е вносът на горива през нефтопристанище “Росенец”. Там дълги години не се отчита, какви количества влизат в държавата. Реален контрол няма. Загубите за бюджета са над сто млн. лв. на месец. А българите плащат едни от най-скъпите горива в Европа.
Самият нефтозавод пък продължава да бъде един от най-големите екозамърсители и причинител на тежки белодробни, ракови и имунни заболявания на хората от региона. Така за малко повече от десет години след приватизацията, “Лукойл – Нефтихим” се превърна в един от най-зловещите нейни символи. Който продължава да ощетява държавата, но и да бъде фактор, с който се съобразяват редица правителства, изредили се на власт. Може би, защото истинска власт у нас до сега реално не е имало.
