В Добрич не се е случвала авария на атомна електроцентрала като тази в украинския град Припят, но някои сгради приличат на последствията от избухването на Чернобил. До преди две десетилетия Добрич можеше да се похвали със заводи, предприятия и фирми, които прославяха не само името му, но и цялата държава. Добричлии с гордост се хвалеха с произхода си, а населеното място с основание се смяташе за сърцето на плодородна Добруджа. На пръсти се броят поколенията, които помнят славните години на обувен завод „Добрич” преди черната 2000 г., когато го обявяват за фалирал. През 80-те години в Толбухин най-големият завод на Балканите с 1700 служители работи с пълна пара.
През 1998 г. става жертва на приватизацията и се слага началото на края му. Днес дори не се споменава за съществуването му, за тоновете обувки, в които са крачили хиляди българи и чужденци. Тийнейджъри минават по няколко пъти на ден край сградата-призрак без дори да си дават сметка, че техни роднини са си вадили хляба, седнали зад машините в завода. Заводът или по-скоро остатъците от него, сега стърчат като паметник, който ежедневно ни напомня за прехода от комунизъм към демокрация и капитализъм. „Няма купувачи за имуществото на обувен завод “Добрич”, гласи заглавие на вестник „Монитор” от 2006 г. През зимата преди цели 10 години цеховете и машините от базата на предприятието в тервелското село Зърнево се обявяват на търг за продан, но оферти така и не постъпват. След неуспеха на търга синдиката на фалиралата фирма решава да намали цената наполовина. Когато заводът е обявен в несъстоятелност синдикатът започва да го разпродава на парче заради дълговете му в размер на 12 милиона лева. През 2005 г. репутацията на завода страда от най-куриозния търг, правен някога в България – пускат се за продажба 641 леви или десни обувки и 371 чифта с начална обща цена 880 лева. Всяка от обувките е била мострена и е носела сантиментална стойност, защото по нея са се правели всички дизайнерски серии. През 2006 г. основната производствена сграда на завода в Добрич става собственост на ИМАК АД, които годишно правят 9-10 млн. чифта мъжки обувки на ишлеме за Италия.
През март 2007 г. обувният гигант, който разцъфва в края на соца и потъва на дъното в началото на пазарната икономика си намира нов собственик. В Добрич всички ликуват, че производството на обувки се възобновява и ще бъдат осигурени работни места за стотици жители на града. Фирма “Емрелини” купува машините, съоръженията, административна постройка, сервиз, складове и парцел с площ над 37 декара в индустриалната зона на Добрич. за 3.35 млн. лв. Сумата обаче е твърде малка, за да покрие борчовете на завода, които възлизат на 9 милиона лева. По това време на склад все още стоят около 30 хил. чифта готови обувки, произведени преди 2000 г. Новият собственик Джавид Неази тогава казва, че са нужни инвестиции, голям ремонт и оценка на положението, което дори на него не му изглежда розово. Броени месеци по-късно Неази продава фабриката заедно с прилежащия терен от 37,5 дка за сума около 6,35 млн. евро. До лятото на 2008 г. се изплащат заплатите на 874 работници и Добричкият окръжен съд излиза с решението, че „Непродаваемото имущество на обувен завод “Добрич” АД – Добрич, ще бъде предадено безвъзмездно на фирма за вторични суровини”.
Малко по-късно става ясно, че продаденото имущество на най-големия по времето на социализма на Балканите завод за детски обувки – “Добрич” АД, са събрани 5,21 млн. лв., а от отдаване под наем на помещения и машини са взети още 2 млн. лв. На кредиторите са платени 4,35 млн. лв., а непогасени остават 6,72 млн. лв. За последно големи планове за завода са се крояли през 2009 г. Тогава най-голямата търговска верига в Европа – френската “Карфур” сключва споразумение с градската управа и настойниците на завода да отвори хипермаркет в позабравения обект. Планира се “Добрич сити център” да бъде открит за празника на града – на 25 септември 2011 г. До март 2012 г. все още няма нито хипермаркет, нито реставрация на сградата. С течение на времето по бул. „25 септември” започват да падат огромни стъкла, железа и бетонни фрагменти от сградата. Две години по-късно за обувния завод си спомняме с една романтична меланхолия и да живеем с надеждите, че ще се появи инвеститор, който да вдъхне живот на сградата. Само бъдещето може да покаже какво ще се случи.
