Новинарските емисии напоследък започват с поредно тежко престъпление. Вестникарските страници приличат на черна хроника от нападнати, бити, ограбени, окрадени, измамени, изнасилени. Убийствата, макар и сравнително малко на брой, се отличават с особена дързост, жестокост и бруталност. Пътно-транспортните произшествия с жертви и ранени поради виновно поведение на водачи вече дори не се класират в челните позиции сред новините. Местата за пласиране на дрога изглежда са известни на всички, освен на онези, които трябва да предотвратяват това закононарушение.
А МВР гордо отчете намаляване на относителния дял на регистрираните престъпления. Звучи приятно. Но ръководството на ведомството – което по своята относителна некомпетентност отстъпва само на оглавяваното от министър Бъчварова – не се догажда, че дяволът е в детайлите. В конкретния случай – в думичката “регистрирани”.
Защото работата по разкриването на конкретно престъпление започва от подаването/приемането на заявителски материал (ЗМ) и регистрирането му в съответната структура на МВР с полицейски функции – ГДБОП, ГД “Криминална полиция”, отдел “Транспортна полиция”, ГД “Гранична полиция” (и съответните териториални поделения на Главните дирекции), СДВР и областните дирекции, районните управления. И тук идва голямата цедка.
На първо място това е ниската степен на доверие на гражданите в правоохранителните органи. Наистина днес можем да говорим за чувствително подобряване на работата на полицията. Но мнението, че и да подадеш сигнал и да не подадеш – файда няма, още битува достатъчно широко. Работи синдромът “някой ги хваща – друг ги пуска”. Той се подсилва и от бавното, доста пъти нискокачествено правосъдие – дела се точат с години и често приключват с присъда за престъпника, която дори и не напомня за справедливост. И потърпевшите – особено от леките форми на т.нар. битова престъпност – въобще не намират за нужно да се жалят на арменския поп.
За всеки, прекрачил прага на полицията със своята болка и своя заявителски материал в ръка не е тайна, че там все още можеш да срещнеш индивиди, които много мило и любезно изслушват, а след това спокойно и аргументирано те убеждават, че подаването на заявление няма да оправи работата – в смисъл: не си заслужава за три буркана туршия от мазето и т.н., и т.н. И ЗМ-то отива в “кръглата папка”. Такива служители не само уронват престижа на професията, подкопават авторитета на честно работещите си колеги, но засилват усещането, че полицията е едно от неработещите звена в държавната машина.
Така че броят регистрирани престъпления далеч не е еквивалентен на броя извършените такива. Всъщност този проблем не е от вчера и днес, но сякаш ръководството (и не само това) на министерството предпочита да се похвали, вместо да намери начин да оправи положението.
А борбата с престъпността и повишаването на разкриваемостта започва на първо място не от статистиката, но от анализа на социалните, психологическите и икономическите ù корени. В МВР за жалост в момента не съществува аналитично звено, което е в състояние да направи подобен разрез на криминогенната обстановка. Дали пък на това не се дължи и смехотворното изявление на министъра: “Аз тука ще ви препратя в детската градина, в училището, в семейството. (…) Нека не очакваме всичко да бъде решено от органите на реда…” И твърденията на някои изследователи на демокрацията, че престъпността – ти да видиш – намалявала поради емиграцията на младите – в т.ч на “половината ромска популация”, на застаряването на населението и – къде без това при управлението на Б.Б – на подобряването на макроикономическата среда.
На второ място – превенцията, която от много модерна в края на 90-те стана дейност със затихващи функции пред последните 15-ина години в противодействието на престъпността. И няма как да бъде иначе – програмите за превенция трябва да се изготвят от хулените “чантаджии”, а основната тежест по изпълнението им пада върху полицаите по места – районните и младшите районни инспектори, инспекторите от Детска педагогическа стая ако щете. Все служители, които по презумпция са сред най-натоварените в системата на МВР.
Тук не можем да отбележим и още нещо. Да се хвалиш с намаляване на престъпността в период, когато 15-годишен убива жестоко непълнолетно момиче; когато мъж публично екзекутира бившата си жена; когато за една нощ София е окървавена от няколко брутални нападения; когато полицията всеки ден разкрива нови и нови измамници, а те продължават да вършат черната си работа; когато селата на Северозапада са се превърнали в концентрационни лагери за обитателите им зад решетки, катинари и бодлива тел; когато продължават да са “висящи” делата за побои над нотариуси и журналисти сред бял ден – е доста безочливо.
На фона на потъналите в черната дупка на полицейската статистика закононарушения, чувството за безнаказаност у престъпниците и усещането за липса на сигурност у гражданите, справедливите искания на служителите на МВР за нормално заплащане и адекватни за 21. век условия на труд не се проектират добре. А може би освен обикновеното безпочвено самохвалство това е скритата цел на г-н министъра? Да може и следващият път когато онези, които служат, пазят, спасяват, гасят пожари, застанат под прозорците му, до тях отново в знак на солидарност да не бъдат и онези, на които те служат. Но може и да му излезе статистиката без кръчмар…
