Годината 681-ва носи особена стойност за българския народ. Според популярната историческа норма, това е годината на създаване на българската държава. През периодът на тоталитаризма в България, датата дори присъства като част от герба на Народна Република България. През 1981 г., по повод 1300-годишнината от „основаването на българската държава“, се провеждат празненства, издават се книги, енциклопедии, организират се научни конференции и т.н. За съжаление, въпреки множеството новооткрити доказателства за историята на българите преди 681 г., обществото ни продължава да вижда събитията от онази епоха според наложената преди повече от половин век догма. Ето някои от най-популярните митологеми, свързани с годината 681-ва.
Митът (Част I) : Хан Аспарух основава българската държава през 681 г.
Действителността: В това изречение има допуснати няколко грешки. Първо, Аспарух не е хан – ние не знаем каква е била владетелската титла на българските държавни глави преди Омуртаг (който се нарича канасибиги). Знаем само, че византийските хронисти ги наричат „архон тон вулгарон“ т.е. владетел на българите. Знаем, че Кубрат е бил патриций и че Тервел е бил кесар, но това са византийски титли, които не дават отговор относно същността на българската владетелска титла. Извеждането на „хан“ от „канас“ е твърде пожелателно и е пряко свързано с вече отхвърлената тюркска теория за произхода на българите. Със същият успех може да се твърди, че „канасибиги“ е български вариант на индоевропейската титла конунг/кънендз (плюс уточнението „от бога“), която означава „вожд“, а в практиката навлиза като „крал“ в германоезичните народи и „княз“ в славяноезичните. Това, разбира се е също хипотетично. Друга опция е владетелите ни преди Омуртаг да са използвали византийската титла архонт с изключение на кесарят Тервел.
Митът (Част II): Хан Аспарух основава българската държава през 681 г.
Действителността: Втората допусната грешка в изречението е свързана с момента с „основаването“. През 681-ва година, Аспарух не основава България, той просто прехвърля политическия й център южно от Дунав в новата столица Плиска. Между 665 и 680 г., България съществува между реките Дунав и Днестър, а преди това, под името Старата Велика България – между Волга и Днестър в периода 635-660 г. Т.е. Дунавска България и Старата Велика България са една и съща държава, която поради непрекъснатия хазарски натиск е принудена да измества своето ядро все по на запад, но без държавната й традиция да прекъсва по какъвто и да е начин.
Митът: Аспарух води трескава дипломатическа игра със славяните с оглед похода на Константин IV
Действителността: Аспарух влиза в дипломатически взаимоотношения със Седемте славянски племена и Северите още с идването си в Бесарабия. Двете страни несъмнено се договорят за общи действия както срещу Византия, така и срещу аварите. В замяна на българската подкрепа на запад и юг, славяните несъмнено се съгласяват да осигуряват бойци и речни плавателни съдове за Аспарух, с което де факто се поставя началото на българския средновековен флот.
Митът: Византия упражнява пълен контрол над Мизия и Добруджа.
Действителността: Към 680 г., северно от Стара планина, Византия контролира само два големи града – Одесос (Варна) и Дуросторум (Силистра), както и няколко по-малки крепости, подсигуряващи пътя между тях и крайморския Виа Понтика. Ромеите имат поредица от укрепления в северна Добруджа, приблизително съвпадащи с българо-румънската граница според Санстефанския мирен договор. Така, областта Малка Скития (северна Добруджа и делтата на Дунав), остава извън контролираните от Империята земи. От археологически проучвания в дунавската делта се знае, че ромеите са поддържали там няколко малки пристанища, в които е стоял речния им флот. Останалата част от Мизия е била извън фактическия имперски контрол, макар Византия несъмнено да е претендирала, че всички земи, южно от Дунав са нейни чак до Белград (който по това време не съществува, унищожен от аварите няколко десетилетия по-рано).
Митът: Българите прекосяват за пръв път Дунав през 681 г.
Действителността: Българите прекосяват Дунав многократно преди 681 г., с цел набези във византийските земи. Всъщност, предците ни присъстват в тази част от света още от края на V-ти век, когато част от българите се заселват в границите на Византия, привлечени от възможността за печелене на добри пари и сигурни провизии в тежките години в замяна на охранителна служба по границата (т.нар. федерати). В последствие, тези българи ще изиграят важна роля в хода на прочутия бунт на Виталиан от началото на VI век. По времето на Аспарух, България разполага с няколко укрепления, южно от Дунав, едно от които е и Онгъла. Тези укрепления служат като предмостия за нападенията в Мизия и спомагат за контрола над Дунав. В този смисъл, е наивно да вярваме на историята за преплуването на реката с бъчви и мехове с въздух. Благодарение на славяните, българите несъмнено са разполагали с някаква речна флотилия, с която да снабдяват своите укрепления южно от Дунав.
Митът: През 681 г., се създава славяно-българската държава.
Действителността: Макар българи и славяни да са несъмнено основните етноси в държавата, съотношението между двата все още не може да се докаже, но идеята за славянска хегемония е определено преувеличение на историците от тоталитаризма, търсещи да изтъкнат връзките ни със СССР. Отделно от тези два „народа“, в Мизия живеят още голям брой готи, траки и гърци, като готи и траки има и в отвъд дунавските владения на България – Влашко, Бесарабия. Във всеки случай, Първото Българско царство е една етнически пъстра държава, в която толерантността към отделните народи несъмнено е играела ключова роля по отношение на вътрешната политика.
Митът: Кубрат е имал петима синове – Алцек, Баян, Аспарух, Котраг и Кубер.
Действителността: Тази легенда отразява разселването на българските племена към края на VII век, но не е фактическа истина. Ако въобще може да се говори за „братя“, то това трябва да са Котраг, Баян и Аспарух. Кубер и Алцек са водачи на отделни елементи от панонските българи (които се изселват заедно с аварите в днешна Унгария към 630г.) Те несъмнено са свързани с рода на Кубрат кръвно, тъй като Тервел говори в един свой надпис за „чичовците“ си в Македония, но тук по-скоро става дума за кръвна връзка като между братовчеди, а не като между преки роднини. Като цяло, българите са били доста съществена част от населението на земите, които днес се намират в пределите на Унгария, Румъния и Украйна и това при положение, че значителна част от предците ни остават да живеят в земите на хазарите, а друга немалка част, водени от Котраг (ако приемем това име за достоверно), се заселват между реките Волга и Кама. Отделно от тези по-големи групи, една малка част се заселва в Армения.
