Събарят една къща, а генералът довежда до знанието на обитателите на квартала, че ако до сутринта не му предадат убийците, ще започнат да събарят и другите.
Понеже се стъмва, той издава заповед никой да не се показва навън преди да се разсъмне, защото ще стрелят на месо. Идват тежко въоръжени милиционери и започват да претърсват домовете. Група мъже на млада и средна възраст, въоръжени с брадви и ножове, оказват съпротива, но направо са пометени от милиционерите, които прибягват и до брутални действия, пише “Десант”.
Всеки, у когото е намерен нож, брадва или нещо друго, което може да се използва като оръжие, е арестуван и затворен в мазетата на пловдивската община. Там попадат и жени, които отправят
клетви към блюстителите на реда и военните.
При акцията са открити крадени вещи, пари, за които тези, у които са намерени, не могат да дадат обяснение за техния произход.
„Столипино“ изтръпва в панически страх. След няколко дни някой „пропява“ на милицията кои са убийците и те са заловени. Ген. Чочоолу иска да му ги предадат и лично да ги разстреля, но милицията успява да ги опази и ги предава на прокуратурата. Оказва се, че това са 9 мъже на възраст от 23 до 36 г. Съдът осъжда 4 от тях на смърт, а останалите получават от 17 до 25 г. лишаване от свобода.
Случилото се така наплашва обитателите на „Столипино“, че до 1992 г. никой от тях не си позволява да извърши дори най-дребното престъпление. За самоволно проведената от Чочоолу акция му е наредено да излезе в неплатен отпуск, а на следващата година (1979 г.) генералът е отстранен от всички длъжности.
Кой е Стою Иванов Неделчев-Чочоолу? Той е роден през 1908 г. На младини се занимава с кражба на коне и друг добитък. През 1934 г. е заловен и влиза в затвора с 8-годишна присъда. Там се запознава с комунистически деятели и възприема техните идеи. Амнистиран е от деветнадесетомайците, които го включват в градските бойни отряди на партията.
Когато възниква партизанското движение, той създава и оглавява отряда „Христо Ботев“, а освен това е и командир на Старозагорската въстаническа оперативна зона. Два пъти е осъждан на смърт по Закона за защита на държавата, но е неуловим. Тогава се сдобива с прозвището Пантерата. Тази му дейност е пресъздадена във филма „Осмият“, в който главната роля се изпълнява от артиста Георги Георгиев-Гец.
По време на Отечествената война е помощник командир на VІІІ Тунджанска дивизия. След това командва различни военни части по южната ни граница, а през 1952 г. го назначават за командир на полка в Станке Димитров (дн. Дупница).
Там и аз през 1965 г. служех известно време и се запознах със сина му – капитан Стоян Чочев, командир на танковата рота. За него баща му беше кумир и той често ми разказваше случки от неговия живот.
През 1958 г. на ревизия в полка идва министърът на отбраната генерал-полковник Петър Панчевски. Той остава много доволен и изказва благодарност на Стоян за отлично носена служба. А Чочев – тогава полковник – му отвръща: „Панчо, благодаря ти за оценката, но ми кажи кога най-после ще ме направите генерал?“
Преди това, през 1955 г., Стоян е в 11 клас и си има приятелка Мария. Другарите му го подкачат, че виждали баща му да се движи с нея. Той не смее да каже нищо на родителя си, но казва на майка си да му съобщи да остави Мария, защото ще му вземе пистолета и ще го гръмне. Тя предава думите му на съпруга си, а Чочоолу, доволен, се провиква: „Евала, доживях да разбера, че имам син, какъвто искам“.
По време на съпротивата Стою Неделчев е ранен в дясната ръка и остава сакат с нея. Той е единственият военен, на когото е разрешено да козирува с лявата ръка. Но се научава и да стреля с нея. Участва в армейски състезания и печели призови места.
Със Стоян Чочев се срещнахме случайно през 1993 г., състарени, едва се познахме. Запитах го как е, какво прави баща му. Отговори ми, че той е добре, но баща му се е поминал преди 6 г. Тогава беше нашумял случаят с изнасилената от 74 цигани 24-годишна жена, която впоследствие пометна, а след това и почина. Разкриха ги, но само четирима от тях получиха ефективни присъди по 4-5 г., 16 бяха осъдени условно, а другите ги оправдаха. „Ако беше жив баща ми, пак щеше да поведе танковете, ама то сега вече и танкове нямаме, а пък водачи съвсем липсват“ – с мъка промълви Стоян.
