Очаквано, българското правителство емитира на 6 ноември облигации в два транша, деноминирани в евро. Става дума за лихвоносни емисии със срок на погасяване седем и половина и дванадесет години. Първата емисия е с обем 1.3 млрд. евро, а втората е за 1 млрд. евро. Министърът на финансите побърза да обяви е емитирането на двата транша като много успешно още преди да са публикувани официалните параметри на емисиите.
Официално обявените данни за двете емисии дават основа за доста противоречиви оценки. Всъщност колко успешни са те и за кого? За купувачите е почти сигурно че двете емисии са много добри. Иначе нямаше да има трикратно презаписване, на пласирания обем при понижаване на доходността. А дали една емисия е добра за емитента – в случая Българската държава, това зависи от доходността и в случая от нейния основен компонент лихвения купон. Последният е много важен за бюджета, тъй като изплащането на лихвите са директен бюджетен разход. Другата част от доходността е отстъпката от номинала с която емисията се продава на купувачите.
При облигацията със срок на погасяване от седем години и половина годишната лихва, която е фиксирана е 4.375%, а доходността е 4.6773%, защото, цената по която държавните ценни книжа са продадени, е 98.175% от номинала. При емисията със срок на погасяване от 12 години фиксираната лихва е 4.875%, а доходността е 5.13%, защото са продадени при средна цена, която е 97.719% от номинала.
За да оценим доколко посочените параметри са изгодни за хазната, която ще бъде натоварена с лихвените плащания, ще трябва да сравним настоящите емисии с други такива със същия или близък срок на погасяване, които са емитирани в кризисни ситуации. Такива са емитираната през януари тази година десетгодишна емисия облигации и пласираните през септември 2022-а две емисии – едната със срок на погасяване от 7 години, а втората- 12 години. При облигацията от януари 2023-а лихвата е 4.5% , а доходността е 4.78% и ако е сравняваме със сегашната емисия от седем години и половина се вижда, че параметрите са близки. Особено като се има предвид е все пак януарската облигация е с по-дълъг срок на погасяване. По-неблагодарно за Асен Василев е сравнението е десетгодишната емисия от септември 2022-а при която лихвата е 4.125%, а доходността 4.346%. Лихвата на дванадесетгодишната емисия от 2022-а е 4.625%, а доходността е 4.823%. От сравнението се вижда, че тези параметри са по-добри от тези на сега пласираните дванадесетгодишни облигации. Така погледнато е ясно, че по отношение на хазната и данъкоплатците пласирането на последните две емисии не е влошило ситуацията, но да се твърди че са успешни е доста пресилено.
Министърът на финансите има основанието да се хвали на базата на това, че силно е свила разликата между цената на емисиите спрямо първоначалната и базовата основа. Всъщност именно на този факт той набляга във всичките си изявления. А именно, че е свил спреда спрямо базата до 150 базисни точки (1.5% процентни пункта)за 7.5 години и 185 базисни точки за дванадесетгодишните книжа и спрямо спредовете, от които е започнал аукциона на облигациите – 180 базисни точки за седем и половина годишните ДЦК и 210 базисни точки за дванадесетгодишните. Като се има предвид, че при януарската емисия спреда бе 215 базисни точки спрямо базата (така нар. среден суап), макар че тогава намаляването му бе също голямо – с 35 базисни точки от 250 базисни точки, постигането на сегашния спред по седем и половина годишната емисия може да се разглежда като успех. Успех може да бъде отчетен и спрямо септемврийската седемгодишна емисия където спреда е 185 базисни точки. Същото може да се твърди и при сравнението със дванадесетгодишната емисия от септември 2022-а, при която спреда бе 225 базисни точки, а при сегашната той е 185 базисни точки. Точно тези сравнения се смятат от пазарните играчи за коректни при оценката дали една емисия е успешна или не, защото те отразяват пазарните условия, при които облигациите са емитирани. И това да основание на финансовия министър да смята ноемврийските емисии за много успешни.
Само че, това което е успешно по правилата на пазарните играчи, за бюджета не е от полза, защото той все по ударно заменя дълг с ниски лихви или с почти нулеви такива, като емисията от 2020-а, с дълг по който хазната ще трябва да плаща твърдо над 4% годишно. При 2 млрд. евро това са си по 80 млн. евро всяка година само за лихви. Като имате предвид, че за последните две години емитирания държавен дълг на международните капиталови пазари с лихви над 4% е над 5 млрд. евро (с ноемврийските емисии) излиза , че годишните плащания за обслужване на лихвите по него са над 200 млн. евро. Тази цена за хазната въобще не е за пренебрегване, още повече, че най-вероятно тя ще се увеличава в следващите емисии.
Въпросът е можеше ли да не се взема този дълг? Простичкият отговор е “Не”. При сегашната бюджетна политика такъв дълг бе неизбежен. Аргументът за вземането му е, че с него ще рефинансира стар падежиращ дълг. Вярно е че през март 2024-а трябва да платим падежираща 10 годишна облигационна емисия. Оставяме на страни, че с такава операция ще заменим стара емисия с годишна лихва от 2.95% с нова, по която ще плащаме средна лихва от над 4.5%, което автоматично натоварва разходната част на бюджета. По-интересното е че падежиращата през март 2024-а облигация е с общ номинал от 1.493 млрд. евро, а я заменяме с дълг с общ размер от 2.3 млрд. евро. А това означава, че разликата между 1.43 млрд. и 2.3 млрд. ще се ползва за цели различни от рефинансирането. И едва ли има съмнение, че с тази разлика ще се покриват дефицити в хазната. А цената ще я плащат данъкоплатците години, след като Асен Василев няма да е финансов министър.
