Американският президент Доналд Тръмп приключи своята 12-дневна визита в региона на Източна и Югоизточна Азия. След Близкия изток и Европа, това бе третата важна световна сцена, на която Тръмп дебютира. Какво успя той да постигне там и какво – не?
Основният успех на американския президент е свързан с това, че той оповести сключването на редица сделки между САЩ и отделни държави от региона, чиято обща стойност е около 300 млрд. долара.
Разбира се, тази сума е формирана не само икономически, но в известна степен и рекламно. Един път, тъй като в някои от сделките става дума за подписани меморандуми за разбирателство, а не за обвързващи договори. Т.е не говорим за окончателни договори и пари.
Втори път, понеже в спомената сума влизат вече уговорени сделки от предишната администрация (например тези за закупуването на американски Боинги от Китай и Виетнам) и за това, че в други от тях става дума за инвестиции в дългосрочен аспект, а не за плащане “тук и сега” (като 20 годишния период, в който China Energy Investment Corp ще отдава пари за развитието на добива на шистов газ в Западна Вирджиния).
Посредством сключването на такъв тип сделки, Доналд Тръмп се опитва в дългосрочен план да смекчи търговския дефицит на САЩ, какъвто страната има с всички държави от региона, които той посети (за 2016-та американското салдо с Китай е на стойност минус 347 млрд. долара, а това с Япония – минус 69 млрд. долара). Въпреки изразените съображения обаче, сумата от 300 млрд. долара си остава значима.
Вторият позитивен резултат на американския президент, затвърден при посещението му в Китай, се изразява в това, че той успя да мотивира Пекин да поеме по-голяма отговорност спрямо невротичното поведение на Северна Корея.
Става дума за следното. Месеци наред Тръмп повтаря, че Пекин може лесно и бързо да се справи с опасността от Пхенян. За последно това той заяви тези дни в присъствието на китайския си колега Си Дзинпин пред камерите на медиите.
Въпреки че Китай си остава държавата с най-големи механизми за промяна на поведението на Северна Корея, то тези лостове за влияние не трябва да се надценяват. Затова гореспоменатите изказвания на Тръмп не отразяват толкова истината, колкото целят да поставят Си Дзинпин под международен и публичен натиск, така че последният да изпълнява наложените от ООН санкции спрямо Северна Корея.
И това се случва: погледнато ретроспективно и хронологично, Китай се съгласява на все по-широк кръг от санкции спрямо Ким Чен-ун и изпълнява все по-голяма част от техния обем.
Разбира се, има далеч по-достоверно обяснение за градивната промяна в поведението на Пекин от това, че Си Дзинпин е респектиран от Доналд Тръмп. И то е следното: Китай разбира много добре как държанието на северно-корейската държава служи на американците като алиби за увеличаването на военното и политическото им присъствие в Южна Корея и Япония. А това е нещо, заради което Китай има основания да бъде много сърдит на Северна Корея.
Третият успех на Доналд Тръмп е свързан с това, че той не отдаде приоритет и време на Владимир Путин в програмата си. Това бе уместен ход поне поради две причини.
Първата: всяка една среща между американския и руския президент се използва от редица либерални медии за изместване на фокуса на внимание от Тръмп към Путин, превръщайки едва ли не първия като възможен и производен политически благодарение на втория. А това означаваше, освен унижение за американските институции, медиите отново да формират дневния ред на Тръмп, вместо той на тях.
Втората: по времетраенето, срещите и естеството на разговорите на тримата големи – Доналд Тръмп, Си Дзинпин и Владимир Путин, се видя, че те най-малкото не са еднакво големи. В тази триада от имена почетното трето място зае руският президент.
Равносметката на визитата на Доналд Тръмп в Азия обаче не би била пълна, ако не бъдат посочени някои негови пропуски или грешки, допуснати там.
Първата основна грешка на американския президент е тази, че той използва и азиатския терен, за да утвърди схващането си, че двустранните сделки са по-важни от многостранните. В този дух, Тръмп има желание да подпише свободно търговско споразумение с Япония, както и да предоговори съществуващото такова с Южна Корея (KORUS).
Двустранните търговски споразумения могат и да доведат след години до балансиране на търговските отношения на САЩ със страните от региона, но със сигурност междувременно ще предизвикат свиване на икономическото и политическо влияние на страната. Оттеглянето на САЩ от Транстихоокеанското партньорство (TPP) създава вакуум, който много лесно може да се запълни от все по-мощните дихания на китайската държава. Класическият пример за това вече се наблюдава в икономиката и политиката на Виетнам и Филипините, където китайският дракон настъпва все повече, за сметка на американския орел.
А ТPP бе полезен инструмент, чрез който САЩ разполагаха с инициатива и влияние, които дори изпреварваха възможностите на страната. Сега тази инициатива, по всичко изглежда, остава в Япония. Но въпреки че Токио е един от най-близките партньори на Вашингтон, японската страна нито има същия ресурс, за да сдържа политико-икономическия “обръч” около Китай, нито пък е длъжна да го използва според тесния американски интерес.
Последното довежда до това САЩ да изглеждат като свиваща се и интровертно функционираща страна, докато Китай се явява като алтернативния център за икономическа интеграция (“Един пояс, един път”) и политическо лидерство.
Вторият неуспех и/или грешка на Доналд Тръмп бе това, че той не пожела/не можа да наложи императивно темата за експанзията на Китай спрямо Южно-китайското море. Там КНР създава верига от изкуствени острови, чрез които се опитва да “национализира” международни води, през които минава над 1/3 от световната търговия по вода.
Трябва да се има предвид, разбира се, че е трудно за американския президент да поиска няколко неща от Китай едновременно. А с оглед на обстоятелствата в Северна Корея, явно последната е била възприета като тема от по-спешен порядък, изискваща ангажименти от Пекин.
За да бъде честна равносметката за визитата на Тръмп в Азия, трябва да се отчитат и някои определени затруднения, с които американският президент трябваше да се съобрази.
Така например, след провеждането на 19-тия конгрес на Китайската комунистическа партия, Си Дзинпин консолидира допълнително властта си върху държавата, превръщайки се в спокоен и силен домакин на американския президент. Доналд Тръмп е далеч от подобен комфорт: той има по-скоро нисък рейтинг на одобрение в САЩ (около 37%) и вътрешно-политическото му управление продължава да се сблъсква с невъзможността да си осигурява мнозинства в Конгреса по ключови гласувания.
Налице е и “пропукване” на триадата Вашингтон – Токио – Сеул, чието единство е ключово за сдържането и справянето и със Северна Корея, и с Китай. За това допринася новият президент на Южна Корея, либералът Мун Дже-ин, който релативизира подхода на САЩ и Япония спрямо Пхенян и Пекин.
Добавете към всичко това и факта, че в самия екип на Тръмп няма единодушие и синхрон по отношение на това каква трябва да бъде политиката на САЩ спрямо Китай. В екипа му има хора, които застъпват по-прагматично и рационално поведение (Рекс Тилърсън, Джеймс Матис, генерал Макмастър, Джоузеф Дънфорд). Налице са обаче и хора, които са за по-твърдо, поне в икономиката, отношение спрямо Пекин (Питър Наваро, Уилбър Рос, Робърт Лайтхайзер).
Въпреки тези затруднения, изглеждаше, че Доналд Тръмп се чувства по-удобно в Пекин, отколкото в критичния Вашингтон. Американският президент бе по-монолитен и по-успешен в Азия за няколко дни, отколкото е бил в Америка за седмици. И успя да стигне до по-голямо разбирателство и до по-добри сделки с тоталитарните ръководители на Китай и Виетнам, отколкото е реализирал на този етап с демократичния Конгрес на САЩ.
