Къщи по 2 хиляди лева в пустеещия Северозапад

Ако някой държавник иска да разбере какви поражения вече е нанесла на страната ни демографската криза, за която всички партии предизборно обещават мерки за преодоляване, трябва да дойде в село Бойница. Намира се на 6 км северно от Кула и все още е център на община. Най-малката, но и най-бедната в страната. В 9 села живеят малко под 1200 души. Можеш да извървиш километри по обраслите с храсти улици, без да срещнеш човек. Само в Бойница и Раброво избират кметове, тъй като жителите им са съответно 400 и 300 души. В Бориловец са 100, в Градсковски колиби – 12, в Каниц – 4, в Шепикови колиби – 2, в Халови – нито един. През лятото тук е приятно за живеене – има буйна зеленина, чист въздух и тишина. Но зимата е ад – снежни преспи покриват пътищата и блокират движението за дни, а дворовете се губят под дебелата бяла покривка. Останали без стопани, къщите се предлагат на безценица. Хубав дом може да се купи за 2000-3000 лв. Но сделките се броят на пръстите на едната ръка.
Някога селата са били процъфтяващи – първите училища в района са от 1890 година. Днес само в две – Раброво и Бойница, има училища. Но те са пародия на някогашните школа – местните деца са по 7-8, останалите ги возят от Видин, за да има училище. Ползата за градските деца е храната, която общината им осигурява – сутрин и на обяд. Идват основно ромчета.
Хората тръгват от този район, защото няма поминък. Сега живеят във Видин, София, в чужбина. Заключените къщи по селата са повече от обитаемите. Че всичко се дължи на провежданата през последните години политика, личи от състоянието на селата-близнаци в Сърбия. В Шепиково, което е само на 2 км от нашето Шепикови колиби, живеят 350 души, в Халово – 700, срещу нито един в нашата Халовска махала.
Според кмета на Раброво Галина Вакарицова има шанс някои от селата да оживеят.
Ако се приемат програми за развитие на пчеларство, животновъдство, екоземеделие
И се реши въпросът с изкупуването на продукцията.
Същото е положението и в селата до границата със Сърбия в община Белоградчик. В някога благоденстващото Салаш, което се намира само на 5 км от прохода “Кадъ боаз”, през който е преминавал оживен римски път от Дунава до Ниш и Рим, днес са останали 130 души. В началото на миналия век са били 2000 души. Имали са 80 членен тригласен хор, който изнасял концерти в зала “България”, църковен и детски хор, духов оркестър с 25 музиканти, който свирел на всички сватби и кръщенета в района. Днес е останал един женски хор с 8 певици. Западането на селото започнало от 60-те години на миналия век, когато закрили граничния пункт. През 1973 г. закрили и училището поради липса на деца. През последните години била затворена и граничната застава, която също го оживявала. Младите тръгнали по градовете да търсят работа и училище за децата. Останалите в селото чакат времето, когато пунктът отново ще бъде открит и през него отново ще видят български и сръбски коли с пътници. Чакането продължава вече 20 години.
В живописното село Пролазница, в което премиерът археолог Богдан Филов е правил разкопки и се натъкнал на прабългарски следи от живот, днес доживяват дните си 6 души. Всичките са над 80 години. “Обикалям сутрин къщите им да видя пушат ли комините, а вечер – дали лампите светят. Ако някой не се яви за хляба, настъпва тревога”. Така проверява дали старците са оцелели още един ден кметският наместник Савина Спасова. До неотдавна тя се е грижила за 4 села – Пролазница, Долен и Горен Чифлик и Извоз. За общо 98 души. Но от половин година общината в Белоградчик я натоварила и със село Праужда. В него живеят 33 души. И те възрастни, и те трябва да бъдат проверявани дали са живи. Кметицата е определила дни, през които е в дадено село. В Праужда е в сряда, на Извоз – в понеделник и т.н.
А в Праужда преди 60 години са живели 700 души. Занимавали са се със земеделие. Днес само градинките в обитаемите къщи се обработват. Училището им, което всяко лято е превръщано в лагер за деца от Видин, е продадено и съсипано. Сега зее с изтърбушени врати и прозорци и е най-яркият пример за разрухата, сполетяла планинското село. Останахме 20-ина човека, народът се свърши, нарежда баба Велика от Извоз – селото, което се намира в подножието на уникалните Белоградчишки скали.
Работа, освен по програми, няма, но няма и хора, които да се включват, твърди Савина Спасова. От 5-те села само неколцина отработват 14 дни за социални помощи. Останалите са пенсионери.
И докато тези села са в дебрите на планината, където някога българите са се укривали от османците нашественици, то
обезлюдяването е обхванало и селата в полето
Село Скомля, което се намира в равнината на пътя за Европа, е останало с 20-ина души. Живеят без магазин, аптека, лекар, предизборни срещи, депутатски обиколки. А преди век били над 300. Всеки ден по главната ни улица преминават по 1500 тира от и за Дунав мост 2, но нито един човек не се мярка по нея, обяснява ситуацията кметът Румен Тодоров.
В село Трифоново, само на 7 км от Монтана, живеят 80 човека срещу стотици преди години. Тази година нямаше с кого да излезем и да зарежем лозята на 1 февруари, тъжно казва кметът Кирил Георгиев. Всички са възрастни и в студа не излизат от домовете си. Не липсата на средства, на инфраструктура, а липсата на хора ни мъчи, казва той.
Но и в градовете хората намаляват. Само за една година – 2016, Мездра е намаляла с 333 души. Родили са се 159 бебета, а са починали 393 души. Изселилите се са 300, а дошлите да живеят в града – 201. Във Видин заради липса на деца общинският съвет сля две училища в едно. В средното “Христо Ботев” учат 74 деца, а в основното “Петко Славейков” – 128. Във втори клас са 8 деца, в по-горните – по 10. Още едно видинско училище е застрашено от изчезване – основното “Климент Охридски”. Всяка година общинският съвет разрешава маломерни паралелки, но това не решава демографската криза. Малкото деца носят малко пари и минират издръжката на училищата. В края на 2016 г. във Видинска област са живели 91 000 души. В началото на миналия век са били над 200 000.
Разбягването на хората в търсене на поминък на друго място, остарялата инфраструктура, която влошава достъпа до района, са основните причини за обезлюдяването. За сметка на това пък села като Антимово, Кошава, Капитановци си имат колонии в Италия и Испания. По 100-150 души от тези села работят в чужбина. И докато през първите години са се връщали лете и са модернизирали къщите си по западен образец, сега повече се застояват на Запад. Мнозина са си купили къщи там и не смятат да се връщат. Само гастарбайтерите с живи родители пращат пари на старците да си купят въглища и дърва за зимата, за храна. И това е.
В Северозапада отникъде не иде надежда. Дори за стратегиите, които се писаха през последните години, стана ясно, че не са подплатени със средства. Т.е. засега и те са само пожелания.