На 27 септември 1997 г. в столичния Парк хотел „Москва“ е открито тялото на Кръстан Радев, директор на „Хлебна мая“, Русе. Полицейската версия за смъртта му е самоубийство, като се предполага, че се е прострелял три дни по-рано. Както обаче пишат медиите тогава, никой в Русе не вярва, че Радев се е самоубил.
И наистина, има поредица от странни обстоятелства, свързани с тази смърт. На първо място, въпреки че не е левак, се е прострелял с лявата ръка, при това в тила. На второ,психологическият му профил не предполага самоубийствени наклонности. На трето, известно е, че Кръстан Радев е пристигнал в столицата заедно с икономическия директор на ръководеното от него предприятие Лиляна Михайлова – точно по времето, по което Русенската прокуратура е постановила неговото задържане под стража. На 25 септември Михайлова се е предала в русенската полиция, придружена от адвокат. Но целта на пътуването до София си остава мистериозна, още повече, че в хотелската стая на Радев са намерени само лични вещи. И полицията напразно издирва чанта с документи, свързани с предстоящата приватизация на управляваното от него държавно предприятие. И на четвърто място, след смъртта му се разпространяват версии за множество заплахи срещу него, както и за два неуспешни опита за покушение.
Тази смърт придава особен криминален привкус на корупционната афера, свързана с приватизацията на „Хлебна мая“ – Русе, която всъщност е най-ранната приватизационна сделка по време на управлението на кабинета на Иван Костов. Тя определено се свързва с корупционни практики, за които има заведени дела и постановени присъди. Въпреки че по своя мащаб е несъпоставима с по-късни сделки като тези за „Нефтохим“, „Кремиковци“ или БТК, тази сделка е симптоматична – тя е предизвестие за основните недъзи на българската касова приватизация, и предупреждение за техните последствия, което обаче не е разчетено. Тя е характерна още в едно отношение – като христоматиен пример за политическа корупция, тъй като част от обвиняемите са политически и синдикални лидери на местно равнище.
Първите съобщения за порочния характер на тази сделка са направени още на 23 септември 1997 г. от русенския окръжен прокурор Люлин Матев. Той заявява, че са задържани трима служители на фирмата, които са изтеглили 17 милиона лева от служебната каса и са ги внесли по сметките на „Хлебна мая – инвест“ АД – дружество, учредено специално за приватизацията на държавното предприятие. Съобщава се също, че в аферата са замесени председателят на СДС в Русе Юлиан Гарелов, координаторът на синята коалиция за Североизточна България Йордан Георгиев и русенският лидер на КТ „Подкрепа“ Валентин Димитров.
Според тогавашни публикации, първите думи на Юлиан Гарелов пред следователите са били следните: „Да дойде Иван Костов да ме разпитва как съм спечелил изборите тука.“[1] Те свидетелстват за логиката на местния корупционер, следвана вероятно на много места в България: щом съм спечелил изборите, значи имам заслуги, които трябва да бъдат възмездени по подходящ начин. За съжаление, подобно възмездяване наистина е нерядка практика по това време – чрез раздаване на постове в общинската и в държавната администрация, чрез протекция за определени частни фирми при обществени поръчки и не на последно място – чрез негласни преференции при сключването на приватизационни сделки.
Самата процедура по приватизацията на „Хлебна мая“ е стартирана през 1994 г. от тогавашния шеф на АП Ренета Инджова[2]. През 1995 г. е избран и механизмът за раздържавяване – чрез преговори с потенциален инвеститор. По време на управлението на Жан Виденов[3] мениджърите на „Хлебна мая“ се подготвят за бъдещата приватизация, като регистрират дружеството „Българска хлебна мая“, в което съдружник е и Кръстан Радев. За да не бъде обвиняван в конфликт на интереси, той напуска поста си в държавното предприятие.
Кризата от края на 1996 г. и падането на правителството на Жан Виденов обаче стопират приватизационната сделка. Отчитайки променената политическа конюнктура, Кръстан Радев напуска „Българска хлебна мая“ и се връща в държавното предприятие, като паралелно с това регистрира Работническо-мениджърско дружество (РМД) „Хлебна мая инвест“. И което е по-важното – полага сериозни усилия да бъде приет за „свой“ от новите политически и синдикални лидери в Русе.
Тези усилия имат сериозно финансово изражение. Нещо повече – опитният директор, който минава за тясносвързан с БСП[4], надушва овреме накъде духа вятърът и търси контакти с десницата още преди парламентарните избори. През януари 1997 г. той се среща с лидера на КТ „Подкрепа“ в Русе Валентин Димитров и с местния лидер на СДС Юлиан Гарелов. Изглежда са се разбрали още тогава, защото веднага след парламентарните избори двама от членовете на борда на директорите на „Хлебна мая – инвест“ са освободени, а на техните места сядат Юлиан Гарелов и местният координатор на СДС Йордан Георгиев. Валентин Димитров се разминава с тази позиция, тъй като няма висше образование, но пък специално за него в предприятието се учредява нова длъжност: главен специалист по дистрибуторската мрежа и въпросите на конкуренцията.[5]
След заемането на управленски позиции в РМД-то на Радев, силните на деня са радват на редица специални грижи: обслужване на личните им автомобили, мобилни телефони, чиито сметки индиректно се плащат от държавното предприятие, ремонт и оборудване на жилищата им с черна и бяла техника. По време на разследването се оказва, че „Хлебна мая – инвест“ е поела не само харчовете на местните лидери, но е платила и значителна част от оборудването на техните офиси.
Както по-късно следствието и прокуратурата установяват, източването на държавни капитали от „Хлебна мая“ АД е стара и елементарна практика, начената още през 1996 г. Схемата е следната: няколко приближени на директора, а именно Силви Димитров, Йордан Йорданов, Орлин Захариев и Ружа Колева, систематично теглят от касата на „Хлебна мая“ АД различни суми, като касовите ордери се утвърждават от Кръстан Радев и ръководителя на направление „Икономическо регулиране, персонал и работна заплата“ – Лиляна Михайлова. Парите са усвоявани основно чрез снабдителя Силви Димитров, който тегли авансово големи суми за резервни части и консумативи, които се заприходяват и изписват за производството само на хартия. Всички фактури, с които се осчетоводяват разходите, са фалшиви – издавани са от едноличните търговци Пенка Ганчева и Борислав Ганев срещу 10% от вписаните суми. Следствието е доказало по безспорен начин, че те никога не са притежавали стоките, които според фалшивата документация са продали на „Хлебна мая“ АД. Общият обем на ограбените по тази схема капитали е около 50 милиона лева.
Не е толкова лесно да се отговори за какво са били използвани тези пари. Според някои публикации, Кръстан Радев е твърдял пред своите съучастници, че плаща на Валентин Димитров и Юлиан Гарелов, за да остане на поста изпълнителен директор на „Хлебна мая“ АД. Най-вероятно обаче по-голямата част от парите са преточени в учреденото на 3 февруари 1997 г. РМД „Хлебна мая – инвест“ АД, където изпълнителен директор, естествено, е пак той. Когато през юни същата година „Агенцията за приватизация“ взема решение за откриване на приватизационна процедура за „Хлебна мая“, незабавно е гласувано решение на Съвета на директорите на „Хлебна мая – инвест“, с което неговият уставен капитал се увеличава от един милион на 200 милиона лева. С това решение делът на участващите в РМД-то работници става нищожен, а за сметка на това Кръстан Радев придобива 889 000 акции, Юлиан Гарелов – 220 000, Йордан Георгиев – 358 000, и Валентин Димитров – 190 000. Това увеличение на капитала, което на практика минимизира дяловете на работниците, ще стане класическа схема при приватизационните сделки с РМД.
Ако приватизационната сделка беше сключена при това разпределение на капитала, директорът на „Хлебна мая“ АД би придобил около 40 % от акциите на предприятието, а неговите политически покровители биха били възмездени с повече от сериозно дялово участие. Не става така обаче – на 24 септември 1997 г. Русенската прокуратура образува следствено дело за източването на държавното предприятие и подготовката му за тайна приватизация. Същия ден Кръстан Радев напуска Русе, за да бъде открит три дни по-късно с куршум в главата в Парк хотел „Москва“. Неговите съучастници са арестувани, а политическите му покровители Юлиан Гарелов, Йордан Георгиев и Валентин Димитров са заловени при кацането си на софийското летище – на връщане от Лас Вегас. Следователите обискират домовете им и остават удивени от лукса, с който са успели да се обзаведат тези представители на новия политически елит в крайдунавския град.
Разбира се, СДС веднага сваля доверието си от своите представители.[6] Наказателната отговорност обаче им се разминава. Година след ареста им, прокуратурата внася обвинителния акт в съда, като прецизно посочва конкретните обвинения срещу десетте обвиняеми по делото. На 24 януари 2001 г. обаче Русенският окръжен съд оправдава Юлиан Гарелов, Валентин Димитров и Борислав Ганев. Останалите получават минимални присъди – и въпреки това ги обжалват пред Апелативния съд във Велико Търново. Прокуратурата, от своя страна, протестира присъдите – но Апелативният съд ги потвърждава. В крайна сметка делото заминава към последната възможна инстанция – Върховния касационен съд. По пътя от Велико Търново към София обаче един от томовете мистериозно изчезва, което означава, че наказателното производство трябва да започне отначало. И то наистина започва отначало, за да приключи чак през 2008 г., т.е.12 години след ареста на обвиняемите, с минимални присъди за служителите от „Хлебна мая“, подпомагащи ограбването на предприятието, и с оправдателни за политиците, които са покровителствали Кръстан Радев и са се облагодетелствали от това ограбване.
Би могло да се предположи, че скандалните арести на по-голямата част от членовете на борда на директорите на „Хлебна мая – инвест“ ще провалят приватизационната сделка на това РМД. Не става така обаче. Напротив, АП се противопоставя на тезата на прокуратурата, че става въпрос за тайна приватизация. Държавните чиновници твърдят, че приватизационната сделка е съвсем явна. И в края на юли 1998 г. тя наистина е сключена, като „Хлебна мая – инвест“ става мажоритарен собственик на държавното предприятие. Оценката за 78% от акциите е 1,7 милиона долара, като 50% от сумата се внася кеш, а останалите 50% – в ЗУНК облигации, издадени срещу дълговете на предприятията от социалистическо време. Като се има предвид, че става дума за предприятие с монополни позиции в производството на продукт, от който зависи хлебопроизводството, тази цена е, меко казано, твърде занижена.
По-интересно обаче е друго – кой се вживява в ролята на покойния Кръстан Радев, чиято смърт е настъпила някак си твърде своевременно? На практика, след арестите на основните акционери светкавично се променя и акционерната структура на подготвяното за приватизация РМД. Появява се нов основен акционер – акционерното дружество „Български хляб“, представлявано от Венцислав Стоянов Атанасов. Той е твърде интересна фигура, добре позната в подземния свят, особено във Варна, където е известен под прякора Баровеца и като собственик на барове и стриптийззаведения. Твърди се, че буквално на другия ден след като тялото на Кръстан Радев бива изнесено от Парк хотел „Москва“, Венцислав Атанасов, съпругата му, майка му и синовете му, заедно с тогавашния директор на „Български хляб“ Илия Влаев, внасят по сметките на „Хлебна мая – инвест“ 36 милиона лева и така придобиват водещи позиции в създаденото от покойния Радев РМД.[7]
След като приватизационната сделка бива сключена, започва и голямото източване на държавното предприятие, като „Хлебна мая – инвест“ застава на входа му, а „Български хляб“ АД – на изхода. До края на 1999 г. задълженията на завода надхвърлят един милиард лева. Междувременно капиталът на „Хлебна мая инвест“ е увеличен от 200 на 600 милиона лева. Според група миноритарни акционери, написали на 25 май 2002 г. протестно писмо до министър Николай Василев, това увеличение е реализирано чрез използването на 172 000 долара, внесени като депозит срещу теглене на кредит от Централна Кооперативна Банка. Парите са изтеглени, показани са в сметките на „Хлебна мая инвест“ и после пак са върнати в банката – една измамническа схема, която често се повтаря в историята на корупционна България.
Споменатото писмо на миноритарните акционери не получава никакъв отговор. То е дублирано с писмо до АП, откъдето отговарят, че има допълнително споразумение към приватизационния договор, чието съдържание обаче остава в тайна.
През 2001 г. предприятието е пред фалит, производството на мая е спаднало в пъти. Не на последно място това се дължи и на дъмпинговия внос на този продукт от Турция – за който е започнало следствие, но през 2003 г. по незнайни причини е прекратено. И точно тогава – през юни 2003 г., турският холдинг „Алтин май санаи“ купува както „Български хляб“ АД, така и „Хлебна мая инвест“ АД, като по този начин придобива 98% от акциите на завода. Правят се нови инвестиции и производството се увеличава. Купувачът не е случаен: собственикът Кямран Йозгур има 17 фабрики за мая по целия свят.
Съдбата на русенския завод „Хлебна мая“ АД – най-големият производител на този продукт на Балканите, е предизвестие за опасностите, които дебнат касовата приватизация като най-могъщ инструмент за раздържавяване в границите на прехода към демокрация. И на първо място – точно този прецедент показва високите корупционни рискове на приватизацията чрез РМД, чрез която всъщност бяха раздържавени огромен брой промишлени предприятия в България.[8] От него става кристално ясно например, че акционерното участие на работниците всъщност е само фасада, зад която предприятието бива овладявано от неговите директори, по-голямата част от които са назначени още по време на социализма, и тяхната номенклатурна свита. Става ясен и механизмът за превръщане на тези приватизационни сделки в инструмент за придобиване на държавни ресурси от стопанските номенклатурчици – това става, като веднага след сделката участието на работниците бива минимизирано чрез вдигане на уставния капитал.
Стават ясни и механизмите, чрез които държавните предприятия съзнателно и целенасочено биват източвани – от една страна, за да се подбие цената ми, а от друга, за да се набавят средствата, с които да бъдат закупени. Става ясно и че РМД приватизацията често е само прелюдия към истинската сделка, която прикрива реалния бъдещ собственик, и че често тази прикривана сделка е в ущърб на държавния интерес.
За съжаление, тези уроци не са разчетени – след националната катастрофа от края на 1996 г. единственият инструмент за оздравяване на икономиката е провидян в бързото раздържавяване, при което всички останали съображения се разглеждат като странични и маловажни. Резултатът е известен – касовата приватизация се оказа финалният етап от трансформацията на комунистическата власт на икономическа релси, а паралелно с това и от постепенната криминализация на българската икономика. Тъжно, но факт!
