Автобусът пълзи из лъкатушния път, прокаран направо в сърцето на Странджа, короните на вековните буки са толкова плътни, че дори и слънчевите лъчи трудно си намират пролука. Далеч е останала веселата глъч на наводнения от туристи Бургас, не се виждат и димните пелени на Нефтохима. Прекосили сме надлъж южното Черноморорие, съхранили сме и спомена за бисерите му — Созопол, Приморско, Китен. Преминали сме и през столицата на най-младата ни република — Странджанско-Сакарската — град Мичурин. Тук някъде, на около тридесет километра от последния град, сякаш запокитено в усоите на Странджа планина, е село Кости. Разположено в ниска котловина, обградено с плътен обръч от гори и планини, разкъсано от река Велека, селото има многолетна история. Легендата разказва, че привлечени от красивата природа, благодатния климат, щедрата земя и изобилието на вода, първите му заселници били гърци. Те нарекли селото на името на най-знатния между тях — Костас. Но далеч назад във времето било това. Днес говори само преданието . . .
Предполагам, че всеки пришълец в Кости с изненада би открил спретнатите къщи, благоустроените улици, киното, читалището, младежкия дом. В самото начало на селото е разположен цехът за производство на пластмасови изделия, филиал на завода за корабно оборудване — „Странджа“ в град Мичурин. Тази първа рожба на урбанизацията е породена от обективно съществуващата необходимост — да се осигури работа на местното население. И в началото
МАЛКО ПРЕДИСТОРИЯ
на цеха. Неговото начало е поставено на 3 януари 1980 година. Но някои от по-дългогодишните работнички помнят и времето, когато цехът е бил в града.
„Превоз тогава нямаше — спомня си Денка Георгиева. — Тръгвахме по тъмно и се връщахме по тъмно. То не беше ден, а година. Случваше се и пек, и дъжд, и преспи до гърди да газим. Прибирахме се по-ранко, ако кола по пътя ни свареше. Ако ли не, чакахме градския автобус чак до пет. Трудно ни беше тогава, сега сме много по-добре.“
Разговаряхме сред характерния за всяко индустриално предприятие шум. Въздухът в селото с нож да го режеш, а тук е просмукан с обилна миризма на ацетон и разтопена пластмаса. Сградата, в която е настанен цехът, не е специално построена, а приспособена. И може би затова въпреки климатичната инсталация и непрекъснато работещите аспиратори, условията на труд не са от най-привлекателните. Разговорливи и сърцати са двадесетте и две работнички в цеха. И доловили недоумението ми от шума и миризмата, така силно контрастиращи с тишината и чистотата навън, казват в един глас: „Свиква се, за нас това е ежедневие, дори не ги забелязваме. Е, вярно, понякога искаме да си кажем по някоя дума, не се чуваме добре. Но това не ни е болката, че нямаме много време за приказки. На работа сме дошли, а не на седянка.“
С охота разказваха и за това КАК „УЗРЯВА“ ЕДНО ИЗДЕЛИЕ
от широката номенклатура на произвежданите изделия — резервоари за кораби, агрегатни кутии, плавателни съдове, лодки. скутери, водни колела. И не случайно в графата „професия“ на всяка от тях е записано „лодкостроител“. Изводите се налагат със своята категоричност — необходима е солидна подготовка и висока квалификация, за да се произвеждат само висококачествени артикули, и то при напрегната производствена програма. Но, както ме информира началникът на цеха Янчо Димитров, досега колективът няма неизпълнение на плана или проблеми с качеството. Напротив, произведените изделия се приемат при първо представяне, рекламации от основаването до днес не са получавали. Според ръководителя на колектива тайни за успехите няма. Обяснението е по просто — висока квалификация, грижовност на странджанката към работата, стриктно спазване на трудова та и технологичната дисциплина. Двадесет и четири часов е срокът, за да измине изделието дългия път от смолата и стъкло-масата до окончателното му завършване или, както се изразяват на производствен език, „за узряване“. Този срок винаги се спазва, а след окончателното завършване на изделието всяка работничка поставя своя контролен номер върху артикула. Какъв по-силен работнически атестат за грижа и отговорност към поетите задължения!
И ако дотук всичко изглежда в сферата на успеха, ще побързаме да споменем, че ПРЕДСТОИ ОЩЕ МНОГО МНОГО РАБОТА за решаването на възникналите проблеми на жените в цеха. Имат ли такива? Да.
И те са свързани преди всичко с трудовия процес. Трудът е предимно ръчен, работи се, както го наричат тук, по ръчно-контактен метод. Не откриваме наличието на каквато и да е механизация. Съблекалните не достигат, малка и недобре изолирана от миризмите е стаята за хранене, няма кът за почивка и хигиена на жената, въпреки че сградата има собствено парно отопление и топла вода не липсва. Отговорът е един — засега не достигат помещения. Според уверенията на ръководството на предприятието предстоят реконструкция и модернизация на обекта, с които се предвиждат и подобряване условията на труд, и механизиране на част от производствения цикъл. „То не ни е до банята — вметна една ог работничките. — Ние бани и в къщите си построихме, Но барем един асансьор да бяха направили, та да не мъкнем варелите догоре, че ръцете ни откъсват.“
Видно е, че нерешените въпроси на труд и хигиена не са за подценяване. Но от съвместните усилия на ръководство и колектив зависи тяхното по-скорошно отстраняване.
За да бъдем обективни, ще кажем, че заслужават отбелязване и
ПРЕДИМСТВАТА,КОИТО ПОЛЗУВАТ
И все пак, след като са налице всички тези предимства, защо средната възраст на работещите в цеха е между 47 и 50 години? Непривлекателна ли е за младите професията „лодкостроител“. Отговорът на този въпрос потърсих при началника на цеха Янчо Димитров, който е и комсомолски секретар в селото.
„Наистина ние имаме проблеми в това отношение, но причините за това не са една и две. Младите бягат от селото, а ние не можем да ги спрем. Не можем да приемем на работа млади момичета, преди още да са станали майки, поради отровните материали, с които се изработва нашата продукция. Зарадвахме се много на 22-рото постановление на Министерския съвет за обновяването на нашия край. В цеха дойдоха и по-млади работнички. И на работа ги приехме, и наставници им определихме, но те не се задържат дълго, тежичко им се вижда. Други гледаха болнични да взимат, да се размотават, ден да мине. А нашето заплащане е на основата на бригадната организация на труда и според коефициента за трудово участие на всеки член от бригадата. Не им е приятно на хората едни да работят за сметка на други.“
Почти една година е изминала, откакто в село Кости са дошли и първите заселници. Нека споделим и
ВПЕЧАТЛЕНИЯТА НА „НОВОСЕЛЦИТЕ“, както ги нарича тук местното население.
Цветанка ТОДОРОВА е една от тях, майка на три деца. „Ние дойдохме от Преслав, там работех като плетачка на трикотажни изделия. Съпругът ми е шофьор. Не ни беше лесна издръжката на три деца. Бяхме решили да идем в Коми, когато излезе постановлението. Рекохме си с мъжа ми, вместо да се делим, по-добре всички да идем в Странджа—Сакар. Хората тук ни приеха добре, дадоха ни обширна къща с всички удобства; наема и част от тока плаща общината. Свикнахме и с хората, и с работата, на децата също им харесва. След откриването на стола към училището и те ще получават безплатен обяд като нас.“
Седемчасов работен ден, безплатен обяд, кисело мляко, минерална вода, шест дни допълнителен платен отпуск за вредни условия на труд, тридесет лева допълнително месечно възнаграждение. Решен е и въпросът с категоризацията — всички са втора категория.
Анастасия ХАЙДУТОВА също е майка на три деца. И тя като Цветанка е една от добрите производственички в цеха. „Веднага щом научихме за постановлението, взехме решение със съпруга ми да дойдем тук. Имахме ведомствено жилище в Сливен, тесничко ни беше. Двете ми по-малки деца бяха приети веднага в детската градина. Не мога да се оплача, добре се грижат за тях, а и престоят им там е безплатен. Големият ходи на училище, спокойни растат децата ми. Дори сме решили къща да си построим, хората пари ни дадоха, а и местата се отпускат безвъзмездно. Но голяма грижа имам — селото е малко, децата ще отраснат и изхвръкнат. И аз ли ще прекарам старините си като баба Марийка, комшийката отсреща? Самотна е старата жена, челядта й е по градовете. А дойде ли празник, тя все на прага чака и към пътя гледа.
И никой не идва при старата жена, децата й и те в работа увлечени. Ето от туй, от самотата най ме е страх. А иначе защо да не останем тук . .
Неумолима е логиката на живота, той следва свои закони на развитие, дори и в най-отдалечените кътчета на Странджа планина!
Разказът ни за трудовия делник на работничките от цеха за пластмасови изделия няма да бъде пълен, ако не споменем за наследената от баби и майки любов на странджанката към земята. Въпреки урбанизацията жителките на село Кости не са потомствени работнички. И след честно изпълнявания работнически дълг трудовият им делник не свършва. Ще ги видите в градините, на лозето — да плевят, да копаят, да поливат. Не можем да търсим аргументите на тези проявления само в стремежа за самозадоволяване. Анка Градева, една от дългогодишните работнички в цеха, дава отговор: „У нас домакинята по двора се познава. Така е на село, всяко нещо труд иска. Със скръстени ръце да стоиш, нищо няма да спечелиш. А златна земя имаме, щедро се отплаща на ръцете ни.“
Вечер, когато и последните слънчеви лъчи се разбият във върховете на Странджа, село Кости притихва. Догорял е още един ден, изтъркулил се е още един трудов делник. И всеки новодошъл остава пленник на причудливите звуци. Отвикнало е ухото и от свирката на щуреца, и от кукуригането на петела, и от блеенето на агне. Някъде подхващат песен . . . Пеят тихичко, а мелодията се разлива плавно като Велека, разкъсва тишината. Това е то сърце човешко — умората поражда песента. А утре огромното огнено зарево ще разбуди тези истински стопанки, първите му посланици ще оповестят началото на нов ден. Защото и пластмасите, и земята, и животните ръка човешка искат . . .
Препечатано от сп. „Отечество“
