След като български медии тиражираха “новината”, че “Мохамед е най-популярното име за новородени момчета в Берлин”, предизборният слоган на ВМРО “Браним България” най-после се напълни със съдържание. Ще ни бранят от берлинските Мохамедовци. Така както ни бранят от Мохамедовците на границата.
А сега ето данните от статистиката, провокирала новината за името Мохамед: през 2018 година 1,26% от новородените в Берлин общо 22 177 момчета са били кръстени на името на пророка Мохамед (във всичките му варианти на изписване). Иначе името е на 24-о място в списъка на най-популярните момчешки имена в Германия. На първо място при момчетата е Паул, а при момичетата – Мари.
Какво ви идва най-напред наум, когато чуете, че Мохамед е най-популярното име сред новородените в Берлин деца от мъжки пол? Че мюсюлманите са “превзели” германската столица? Или че раждат най-много? И двете съждения не отговарят на истината, но новината, излязла на медийното тържище през медии като британския “Дейли Мейл” и ултрадесния американски сайт “Брайтбарт”, често уличаван в разпространението на конспиративни теории и фалшиви новини, вече е поразила целта. А я е поразила, защото онлайн платформите позволяват нещо, което добрите стари печатни медии не могат – таргетират аудиторията.
Оттук нататък е лесно: поразената цел – потенциални гласоподаватели на евровота, изригва във форуми и социални мрежи за опасностите от “безконтролната миграция”, за “застрашената християнска Европа”, за необходимостта “да браним идентичността си”. Така осколките от “новината”, подобно на противопехотна мина, поразяват и хора, които дори не са я прочели.
А всъщност можеше да вкараме малко здрав смисъл в цялата тази дискусия. Или поне елементарен анализ. Особено ако повечето български медии, разтръбили “новината”, бяха цитирали първоизточника ѝ или бяха проявили поне малко критичност при съобщаването ѝ. Но освен функционална грамотност на журналистите, а не всеядност заради брой прочитания, необходимо е и това: критично мислене у потребителите на информация, утвърдени и спазвани от медиите етични стандарти, прозрачност на финансирането – изобщо всичко това, което гарантира по-предни места в класациите за медийна свобода.
Българските управляващи явно имат други разбирания – те допускат монополизация както на медийния пазар, така и на разпространението на издания, а подпомогането на медии не е в името на плурализма. В такава среда фалшивите новини имат още по-голяма поразяваща сила. А новините, които не са поставени в контекст, кънтят пропагандно.
Няма да ни навреди и малко хигиена на информационните източници. Защото очевидно се налага да браним здравия си разум.
Само сбърка малко имената: това са ГЕРБ и БСП. Проблемът му е, че този път опитът да се обяснява на хората, че изборът е между тези две БКП-та близнаци не работи. Няма да сработи и мимикрията с отчаяното криене зад “десни” партийки. Няма да помогне и отказът дори да се произнесе името “Демократична България”.
Полека хората разбират, че имат реална алтернатива и на следващите парламентарни избори заедно ще счупим плановете за предаване на властта на “младите” от следващата генерация на БКП-тата.
След по-малко от месец европейците ще изберат следващия Европейски парламент. Ако четете големите вестници и слушате политическите лидери, ще останете с убеждението, че европейските избиратели са радикално поляризирани и изправени пред съдбовен избор. Че сме изправени пред племенна война между популисти националисти и ревностни проевропейци.
Само че нищо от това не изглежда вярно.
Едно дълбинно социологическо проучване за изборите, проведено сред 50 000 души в 14-те най-многобройните държави от Европейския съюз, извършено от агенция YouGov от името на Европейския съвет за външна политика, установи, че съществува истинска пропаст между изгражданите от медиите представи за нагласите в Европа в навечерието на изборите и реалността.
Това не означава непременно, че положението е по-обнадеждаващо, а само, че е различно. Представата за дълбоко поляризирани избиратели е вярна само за Полша, където преминаването на границата, разделяща популисткото националистическо правителство и опозицията, е също толкова вероятно, колкото смяната на лагерите във време на война. За останалите страни проблемът не е, че избирателите не могат да бъдат убедени да променят мнението си, проблемът е, че те не могат да вземат решение.
Тези избори се характеризират с пълна несигурност. Според нашето проучване половината от избирателите обмислят да си останат по домовете. Поне 15% не са взели дори това решение. А сред решилите да гласуват 70% се колебаят за кого да гласуват. Следователно 97 милиона избиратели продължават да се колебаят.
Ала има и нещо, което обединява избирателите от цяла Европа.
Днес Европа е заплашена от епидемия на носталгия. Европейските избиратели са ядосани, объркани и носталгични. Мнозина вярват, че светът вчера е бил по-добро място от днес, но не са уверени кога точно е било това славно вчера. Опасяват се, че децата им ще живеят по-зле от тях самите, но не знаят как да предотвратят това.
Парадоксът на Европа се състои в това, че европейците са единодушни в мнението си, че светът вчера е бил по-добър, но са разделени по въпроса кога е бил този златен период. Антиемигрантските партии мечтаят за връщане към времето на етнически хомогенните държави – сякаш те някога са съществували – докато много от левите са носталгични към прогресивността, превърнала се в определяща черта на европейската интеграция.
Европейските избиратели са разкъсвани между желанието си за промяна и носталгията си към миналото. Европа не е разделена между тези, които вярват в Брюксел, и онези, които вярват в своите национални държави. Най-голяма група сред европейците са тези, които са скептични едновременно към Европейския съюз, и към националната държава. Ала те до голяма степен са обединени от страха, че вчерашният ден е бил по-добър от днешния, както и че днешният ден ще бъде по-добър от утрешния.
Не е ясно дали изборите за Европейски парламент ще изострят болестта, ще задълбочат обърнатото назад страдание или ще бъдат началото на възстановяване, обърнато към бъдещето. Сигурно е само едно: границата между традиционните проевропейски партии и радикалните евроскептични партии е най-слабо охраняваната днес граница в Европа.
