Слънцето преваля на улица “Ханземанщрасе” и по входовете на жилищните сгради са накацали мъже с отпечатък от работния ден върху лицата. Още с дрехите със следи от хоросан и боя, пушат цигари и разговарят шумно, преди да се приберат за вечеря. “Ханземанщрасе” е тяхната пиаца, както казват. Тук са сутрин от шест, когато застават на оживеното кръстовище с “Венлоерщрасе” и чакат камионите да ги отведат по строежите из града. Привечер пак, когато споделят случки от деня си на по бира.
Почти всички са от Пазарджик. Някои живеят и работят в Кьолн повече от десет години. Други като 20-годишния Митко са пристигнали едва преди две седмици. “Каквото ми падне бачкам”, усмихва се той. Абитуриент от строителната гимназия в Пазарджик с отличен успех, Митко искал да учи за архитект, но семейството му няма средства, а той не успява да си намери работа в родния си град. Все повече младежи като Митко от ромския квартал “Изток” в Пазарджик поемат пътя към Германия, разказват хората от “Ханземанщрасе”. Пресмятат, че вече повече от половината им махала е в Кьолн. В Пазарджик, казват, са останали само старците и децата.
Според данните на градската администрация през 2012 българите, регистрирани в Кьолн, са около 4200 души. (В тази група не попадат тези българи, които имат и германско гражданство – бел. авт.) От тях около половината са жени и деца. Но всяка година бройката им се увеличава. Само през 2014 г. пак по данни на общината са пристигнали още 1400 души. Притокът на български и румънски икономически мигранти след приемането ни в ЕС е причина управата на града да открие специална програма, насочена към тях. В началото на 2014 г. местната община стартира проекта “Добре дошли в Кьолн”. Финансиран от общинския бюджет и от Европейския социален фонд, той цели да подготви и включи в пазара на труда мигранти от България и Румъния, на които им липсват образование, езикова подготовка и професионална квалификация. Партньори на общината са три неправителствени организации, които предоставят социални и образователни услуги в трите квартала, в които са съсредоточени българите (а и повечето мигранти въобще) в Кьолн – “Мюлхайм”, “Еренфелд” и “Калк”.
Запознай се със съседите
Лале Конук е човекът, към който българите се обръщат в един от най-пъстрите откъм култури, цветове и езици квартал “Еренфелд”. Германка от турски произход, Лале е културен мениджър във Veedelsmanagement Ehrenfeld e.V. и има нелеката задача да помири българите, превърнали “Ханземанщрасе” в “своето” място, с германците, които живеят тук отдавна. Въпреки че хората, които чакат за работа на тази улица, не са в конфликт със закона, на част от съседите никак не им се нрави присъствието им там.
“Има една баба тук, много ни мрази”, докладва младеж във футболен екип, подпрял се на витрината на бюрото за парични трансфери на ъгъла с “Венлоерщрасе”. “Маже тук с лютеница и сладко, само и само да не стоим”, посочва той. Един от ветераните в групата се включва да обясни: “Добре знаеш, че ние, малцинството, говорим с голям тон. Викаме, свиркаме, хората се оплакват и викат полиция”, вдига рамене той. Спомня си, че преди година кметът на “Еренфелд” организира събрание и българите му казват, че биха искали да им направи клуб, където да се събират.
 |
| Детската площадка на “Ханземанщрасе” е обичайното място за диалог и среща между жителите на квартала и новодошлите мигранти
Фотограф: Зорница Стоилова
|
Тази идея не се реализира, но пък от около година Лале Конук и нейният екип се опитват да намалят напрежението по позитивен начин. Намираме ги в един горещ летен следобед на детската площадка на “Ханземанщрасе”. Всяка седмица по това време и на това място те организират срещи на хора от квартала с новите им съседи от България. Днес две доброволки от “Еренфелд” рисуват заедно с децата, докато майките и бабите им бъбрят на пейките отстрани. Едната от доброволките е художничка по професия и разказва, че се е включила в инициативата, защото е родена и израснала тук и чувства, че е важно да опознае новите обитатели на квартала. Впрочем повечето деца на площадката с български родители също са родени тук и освен на майчиния си турски език общуват чудесно на немски със своите аниматорки. “Децата ни вече не знаят български език”, клатят глави майките, които също, оказва се, са от Пазарджик. “Дори да разбират, не могат да отговарят.” С гордост съобщават, че всички български деца ходят на училище и са първенци в класовете си. Твърдение, под което се подписват и социалните работници, които разясняват, че независимо дали родителите са се установили легално, системата в Германия следи изкъсо всички деца да са обхванати от образователната система.
“Нямаш ли черно на бяло”
Безплатни курсове по немски език се предлагат и за родителите, но за социалните работници е трудно да мотивират мъжете да ги посещават. От една страна, те работят по цял ден и нямат време за уроци, а от друга, убеждението им е, че им е минало времето за училище. Като логиката на един от работниците на “Ханземанщрасе”: “Аз съм на 48 години. Ако работя с немци, мога да науча от тях нещо. Но да стоя на чин и да уча, нищо няма да запаметя.”
А и турският се оказва достатъчен, за да се справят в Германия. Заради голямата турска общност в града българите с турски майчин език по-лесно успяват да създадат контакти, да намерят квартири и работа. Българите разказват, че ако германските собственици на жилища държат да видят договор с работодател, за да отдадат имота си под наем, при турските това не стои като изискване. По-същия начин фирмите с турски собственици са по-склонни да наемат работници на черно, докато немските изискват да си регистриран на местен адрес, за да започнеш работа.
 |
| Присъствието на българите в “Еренфелд” е видимо и през магазините, които продават български стоки
Фотограф: Зорница Стоилова
|
Понякога обаче тези “предимства” могат да се окажат нож с две остриета. В папките на социалните работници има регистрирани редица казуси, в които българи стават жертви на нелоялни работодатели, които не са платили за извършения труд или в които хазяи са ги измамили да платят високи суми за квартири с мизерни условия. “Работих на строежа на болница със сина ми и още няколко приятели за едни албанци. Усетих ги, че няма да ни платят, още на третия ден. Казвам: “Искам си парите.” И те почнаха: “Не днес, утре”, спомня си Хайри*. “Дори да ги усетиш, какво ще направиш. Отиваш в полицията, но имаш ли нещо черно на бяло? Нямаш. Ще извиняваш, но както в България ни казват цигани – без власт и без дума сме. И тук сме същото, разбираш ли”, споделя с горчивина той.
“Ела, да ти покажа гаража, в който спим 6-7 човека”, подканя около 50-годишен мъж, който се представя като Иван. Разяснява, че гаражите се отдават срещу наем от 50 евро и там обикновено спят новодошлите или тези, които не успяват да си намерят друга квартира. По-бедните младежи, казва Иван и посочва две приближаващи момчета, спят и под мостовете и по пейки в парковете, докато съберат пари за първи наем.
“Навремето беше лесно да си намериш жилище. Сега е много зор”, обажда се друг мъж на средна възраст от групата. “Покрай сухото и мокрото гори. Някой направи някоя щуротия, не си плати наема и избяга и всички българи са виновни”, добавя той. Хайри* се включва: “Ето при “Макдоналдс” се освободи една квартира, като си подадох личната карта и видя България, каза “найн”.
Николай Барбов, социален работник в местната неправителствена организация “Феникс”, потвърждава, че през последните няколко години режимът за регистрация в Кьолн се е усложнил.
Завършил етнология и езици в Кьолн, Барбов консултира българи и румънци по няколко различни социални проекта. Помага им в комуникацията с градската администрация, съветва ги за възможностите за работа и легален престой, както и как да се справят по-добре с живота в германското общество. Пазарът на имоти в града е претоварен, обяснява той, а собствениците на жилища регистрират на адреса само този, с когото имат сключен договор за наем, а не всички живеещи в квартирата, тъй като това би повишило комуналните им разходи. Това е проблем за българите, защото, както казва Барбов: “Ако нямат регистрация, окото на държавата не ги вижда. Не могат да работят легално и не получават детски надбавки и други социални придобивки. Могат само да живеят в Кьолн и да работят на черно.”
Въпреки препятствията обаче работниците от “Ханземанщрасе” харесват живота си в Германия. С парите, които изкарват, не само успяват да осигурят нормален живот на семействата си, но и да изпращат пари на роднините си в България. (Обикновено работят за около 50-60 евро на ден.) Това, което им прави най-силно впечатление обаче е, че в Кьолн никой не ги дискриминира заради произхода им на пазара на труда. “В България всеки казва неграмотни са малцинството. Ами ето, аз съм със средно специално образование. Завършил съм автотранспортното. В колко фирми съм ходил да питам за работа. Питат ме на коя улица живея и като чуят, че съм от ромския квартал, казват “ще ти се обадим”. Но не се обаждат”, разказва дребен мъж и добавя: “Тук няма такова нещо.” “Абсурд!”, подкрепят го шумно съгражданите му. И въпреки горчивината в разказите им носталгията живее на улица “Ханземанщрасе”. Всички до един признават, че още утре биха се върнали в България. При едно условие – да има работа.
*Името е сменено.
Този текст е създаден с финансовата подкрепа на Програмата за подкрепа на НПО в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство 2009-2014 г. Цялата отговорност за съдържанието на този текст се носи от фондация “Капитал” и “Икономедиа” и при никакви обстоятелства не може да се приема, че той отразява официалното становище на ФМ на ЕИП и Оператора на Програмата за подкрепа на НПО в България.
