Здравей, Боре!
Реших да ти драсна някой ред, защото ми домъчня за теб. Всъщност видях старата табла, дето сега събира прах върху гардероба и ми докривя. Вече няма с кого да играя. Опитах да науча внука, ама той изобщо не схвана какво е капия. А помниш ли колко безсънни нощи е видяла? Изтъркахме я от игра! Веднъж, когато те победих с дюшеш така се ядоса, че я прасна с юмрук и един пул се счупи на две. После довършихме играта с бирена капачка. Голям смях падна тогава. Помниш ли, Боре?
Онзи ден минах покрай училището ни. То още си стои, но няма покрив, няма дори врати и прозорци – само голи стени с изтъркана мазилка. Реших да влезна и просто да погаля тез стени, между които се научихме на четмо, писмо и корен квадратен. Храсти са поникнали вътре, Боре. Отляво, на първия етаж беше кабинета по биология, помниш ли? Където в седми клас сложи кабарче на стола на учителката и тя яко изписка. Тогава пак много се смяхме, но после дойде баща ти (мир на праха му). Идваше от завода и още не се беше измил. Oт училище до вас те влачи за ухото, а с другата ръка те налагаше. И каза, че ако не щеш да учиш, то в завода тъкмо набирали хамали. Тогава ни дойде акъла и напук на габърчето се изучихме, висше завършихме, че и в същия железопътен завод ни назначиха. Но като технолози, не хамали. А сега децата ходят да учат в града, но то няма и много деца де.
Знаеш ли, Боре? Завода вече го няма. Първо изнесоха машините, после циганите окрадоха тухлите, така че и стени не му останаха. Хората кучета ги яли. Оправяйте се, казаха, така е при новото време. И ние се оправяме някак. Макар че, никак не ми е ясно как времената се менят, а хората си остават същите. Не трябва ли хората да променят времената?
Боре, помниш ли, когато на втората година в завода обърках диаметъра на една резба? Вместо 40 бях написал 30 на чертежа. Нашите тръгват да завинтват колелата на локомотива и хоп – не стават! И цялата партида отиде за претопяване. Тогава влезнах като мумия в кабинета на директора Стойков, едва не напълних гащите. Той пък се оказа разбран човек. „Влюбен ли си бе, момче?“ Позна човечеца, точно се бяхме залюбили с Мима. „От днес нататък всеки твой чертеж аз ще го проверявам“. Така и направи – три месеца си отделяше от времето, докато не се съсредоточих отново. И не ме наказа за голямата грешка, потули се случая. Хвала му!
Боре, знаеш ли, че Стойков е жив и здрав и до днес? И той попадна в нашата категория, дето кучетата трябва да ни ядат. Стойков пък се оказа почитател на старото време, в което хората имаха чест и достойнство. Заплю всички и смело каза „Майната ви! Дано има Бог, че да ви накаже!“ Сега си копае градинката, въпреки че гони осемдесетака. Често му нося нещо сготвено от Мима, защото е вдовец и не се оправя с домакинската работа. Той пък не спира да разказва смешни случки от завода и много се смеем, но за онези сбъркани 10 милиметра се прави, че не помни. Хубаво ми е с него, Боре, жалко че не играе табла. Да е жив и здрав човека, ще кажа на Мима да му направи млечна баница, той много я обича.
Та така, приятелю – завод няма, училище няма, деца няма. И държава няма.
Нищо няма вече, брат ми!
Има шайка крадци, които, ако ги питаш за какво са им тези пари няма да могат да ти отговорят. Защото бащите им не са ги влачили и налагали през цялото село за дето не учат. Сега е срамно да учиш и да сътвориш нещо хубаво за хората. Това са балъци – така ги наричат.
Това е новото време, Боре!
Не мога да свикна с него, приятелю!
Хей, навън заръмя, сигурно си се разплакал и ти горе на небето. Недей, Боре! Нека младите не виждат, че плачем, това ще ги обезкуражи. Но ако си близо до Бог, помоли го да изпрати някакъв знак, че скоро пак ще изгрее слънце. Аз знам, че Бог няма да свърши нашата работа, но нека поне покаже, че ни вижда. На младите да го покаже, защото нас – кучета ни яли. Макар че и аз съм си приготвил една яка сопа, а кога ще я ползвам – това времето ще покаже.
Твой верен приятел: Даниел.
Даниел Меразчиев – автор
