Болно ми е, че България не се интересува от нас, от българската диаспора в чужбина! Най-големият паричен поток на тези хора е в посока България… След турската общност най-много пари в родината си изпращат българите. От чужбина в страната ни са пристигнали повече от 3,5 милиарда лева! Мисля, че политиката на страната ни е точно такава – да не връща тези хора в родината им, защото има нужда от техните пари! За да се върнат хората тук, трябва да се създадат подобни условия, но аз не виждам да се прави нищо по този въпрос. Ако аз получавам 19 евро на час, няма как да дойда да работя за 500 лв. за цял месец. Нито здравеопазването, нито образование тук е наред. Има три фактора, според които една страна се развива – социална система, образование и правосъдие. За това и още вижте в специалното интервю, което даде за KOTELNEWS котленеца Ангел Еков.
– Г-н Еков, може ли да се каже, че Вие сте един успял котленец, достигнал до столицата на Европа – Брюксел?
– Не мога да си дам оценка и да кажа дали съм успял. Това ще покаже само времето, хората ще дадат преценят дали постигнатото от мен е било достатъчно. Пътят ни отвежда, където най-малко очакваме. Често се шегувам, че съм едно момче от дълбоката провинция, от гетото, което достигна там, където малко могат да влязат. Това е благодарение и на много други хора, които са ми давали шанс и не на последно място на Господ.
– Кога и как взехте решението да емигрирате не къде да е, а в столицата на Европа?
– Подобно решение се взима много трудно. Всичко се случи през 2002 година, когато, заедно с моята съпруга, учих последна година Богословие. Причините да отида в чужбина са малко по-различни от тези на останалите емигранти. След раждането на детето ни, здравословното състояние на съпругата ми се влоши. Не успяхме да намерим подходящо лечение за нея в България и се наложи да търсим своя лек другаде. Животът на човек е над всичко. Тръгнахме, за да търсим спасение за семейството ни. Това беше най-трудният момент за мен. Нейното заболяване се оказа много тежко и рядко. Първо заминах аз. Началото беше много трудно, започнах да си търся работа, нямах пари и къде да спя. Благодарение на Божията помощ, много от нещата се наредиха. Белгийската държава дава възможност за лечение на хора, когато те не могат да намерят такова в своята страна. През 2002 година чернодробни трансплантации не се правиха в България, а само в чужбина. Поради тази причина успяхме да получим хуманитарен статут и да останем в Брюксел. Така започна всичко.
– Ако не се лъжа, до този момент бяхте нередовен учител по английски език.
– Точно така. Работих като нередовен учител в музикалното училище, а след това в гимназията. Това са началните стъпки в моето развитие, за които не съжалявам, защото съм се научил на много неща. Спомням си с радост за тези мигове, защото имам добри спомени от това време. Винаги съм искал да уча английски език. Успях, а след това изкарах и квалификация за екскурзовод с английски език в София. Поради това бях и нередовен учител.
– Защо решихте да останете в Белгия, след като сте решили здравния проблем?
– Първата причина е, че в България не можехме да продължим лечението. Съпругата ми трябваше да бъде под постоянно наблюдение, тъй като операцията беше много тежка. Успяхме да си намерим работа и да започнем да се развиваме там. Успях да бързо да науча нидерландски език, което даде голям тласък в развитието ми. Работих в Интеграционния отдел на община Гент, след това в една от най-големите университетски болници на територията на Източна Фландрия. Там бях в нейната социална служба. Работих в областната администрация на Гент, където отговарях за около 200 човека. Ползвах се с добро има, защото вършех съвестно работата си. Това беше забелязано и не остана невъзнаградено. Разбрах за организираните стажове от Европейската комисия, кандидатствах за тях и ме приеха. Изкарах шест месеца там и получих предложение да работя към Европейския ромски информационен офис. Това беше през 2006 година и така започна всичко – стремглаво нагоре! Успях да завърша и психология. Сега имам свой частен бизнес и продължавам да живея в Белгия. Главният ми мотив е, че тук не виждах професионална реализация и най-вече възможност за качествени здравни услуги.
– Разказахте ни за шеметната Ви кариера, но все пак ни кажете как изкарахте първото си евро на белгийска земя.
– В началото работих в една фабрика за пастет. Заплащането там е добро и въпреки многото работа се чувствах пълноценен. Имах мотивация и исках да се развивам. През това време научих и езика. Работих във фабрика повече от шест месеца. Запознах се с много местни хора. След това пробвах и в други поприща. Работих най-различни временни неща, както и във фабрика за пакетаж на продукти. Посещавах курсове за социална ориентация в Белгия. От тях получих допълнителни познания за страната и нейните възможности. Който успее да „улови” тези възможности, няма как да не върви напред, защото те са много! Помогнаха ми и много хора от Бюрото по труда, от различните интеграционни агенции. Тези хора ми повярваха и застанаха зад мен. Така започна и кариерата ми – предложиха ми работа в община Гент.
– Наложи ли се в тези първи години да прикривате етническия си произход?
– Това никога не ми се е налагало! Още когато си подавахме документите за пребиваване в тази държава отбелязахме в тях етническия си произход. Така получихме и хуманитарния си статут. Докато бяхме в София, докторът ни каза, че не може да направи подобна операция, защото не можем да си я позволим. Никога не сме крили произхода си. Сега съм зам.-председател на Националния белгийски ромски съвет и съм поканен да участвам в него от министъра на Социалните равни възможности, който изпълнява и функцията на председател на федералното правителство. Имам и собствена организация, която се нарича Център за подпомагане на роми от Фландрия. С нея работя в Гент и успявам да събера много роми от различни европейски страни. Така се роди и идеята да направим ромска платформа в Гент, която да обединява всички роми в общината. Ромите в Белгия не са някакъв пропаднал етнос и по нищо не личи, че са такива. Това е така, защото държавата дълго време им е давала възможност да се развият. България едва сега прави плахи стъпки в тази посока.
– Споменахте, че в Белгия има Министерство на равните възможности. Щом има такава институция, значи има и нещо, което не е наред.
– Това министерство е под патронажа на министъра на вътрешните работи. То е създадено, защото голям процент от населението на тази страна се състои от емигранти – голям брой мароканци, турци, хора, които търсят убежище. Подобно министерство съществува от 15 години. Има нужда от него, за да може основните права на малцинствата и чужденците да бъдат защитени. То разработва и различни политики не само за етносите, но и за хора, които са в неравностойно положение, инвалиди и т.н. По този начин се дава реален шанс да бъдеш равностоен с всички останали. В Белгия няма място, което да не е достъпно за хора в неравностойно положение.
– В България съществува Комисия за защита от дискриминация. Според вашия опит, кое доближава тази комисия до споменатото белгийско министерство и кое я отдалечава?
– Няма голяма разлика между двете институция. Това, което е взето като решение от министерството се прилага по-лесно на практика. Според мен и комисията, която е в България трябва да прави същите неща, но не знам колко е ефективна, защото не следя работата й отблизо.
– В България равните възможности за работа са гарантирани само по документи. Как стои този въпрос в Белгия?
– Възможностите и право на труд в Белгия са за всеки. Много институции се грижат за интеграция на хората. Всеки емигрант може да се регистрира в Бюрото по труда. Първо се предлагат възможности за учене на език. Прави се профил на търсещия работа и му се назначава асистент, който се занимава с още 20-30 човека, които са в подобно положение. След това се предлага и подходящата за кандидата работа. В града, в който аз живея, се инвестира много в имигрантите, защото е ясно, че те не могат да живеят само чрез социалните помощи. Предлагат се и различни помощи на работодателите, които наемат на работа тези емигранти. Миналата година назначиха и двама българи, които да помагат в Бюрото по труда.
– Колко са българите в областта, в която Вие живеете?
– По официални данни в Гент живеят 7 000 българи. Това са тези, които са с официален статут на пребиваване. По неофициални данни са около 14 000. Те живеят там дълги години и децата им почти не разбират български. Много от тях не мислят да се завръщат в България. Има идея да се направи и българско сдружение в града. България загуби много от своето бъдеще, защото тези деца можеха да не растат в Белгия! Нашата цел сега е подрастващите да не забравят българския език. Срещам много трудности от страна на българските институции – посолство, консулство и т.н. Все нещо не ни е наред в документите например. От тези 14 000 има поне 2 000 деца, които искат да учат български! Опитвал съм се да се свържа с много институции, но от никого не съм получил помощ в това начинание. Болно ми е, че България не се интересува от нас, от българската диаспора в чужбина! Най-големият паричен поток на тези хора е в посока България… След турската общност най-много пари в родината си изпращат българите. От чужбина в страната ни са пристигнали повече от 3,5 милиарда лева! Мисля, че политиката на страната ни е точно такава – да не връща тези хора в родината им, защото има нужда от техните пари! За да се върнат хората тук, трябва да се създадат подобни условия, но аз не виждам да се прави нищо по този въпрос. Ако аз получавам 19 евро на час, няма как да дойда да работя за 500 лв. за цял месец. Нито здравеопазването, нито образование тук е наред. Има три фактора, според които една страна се развива – социална система, образование и правосъдие.
– Вие сте преводач по време на съдебни процеси. С какво ни превъзхожда белгийското правосъдие?
– Имам поглед от следствието до съдебните процеси. Правосъдната система е тази, която кара хората да се чувстват защитени от престъпността. За джебчийство белгийският съд е давал и една година ефективен затвор. По този начин едва ли осъдените ще повторят деянието си, тъй като знаят докъде може да достигнат. По-често се издават условни присъди. Законът се спазва от всички, без значение социалния статус на човек. Участвал съм в дело срещу много богат белгиец, който не е осигурявал свои работници. Беше му издадена ефективна присъда от 7 години и глоба от 1 млн. Една глоба за нарушение на правилника за движение по пътищата не пада под 150 евро. Магистратите се стремят имената им да не се споменават в медийното пространство, тъй като това влияе върху обществото. Много се държи на чистото име и морала. Не мисля, че белгийски съдия може да бъде корумпиран, защото той получава достатъчно пари, за да се издържа поне 50 години напред. В тази страна почти няма корупция, защото може да си подадете всякакъв вид документи онлайн и контактът с чиновниците е сведен до минимум. Когато исках да почерпя доктора за операцията на съпругата ми, той ме гледаше учудено. Бях му купил кутия бонбони и цветя. Каза да благодаря на Господ и да почерпя приятелите си, а тези неща не смятал, че трябвало да се взимат от мен, защото не ги заслужавал!
– Разбрахме, че именно проблемите в българското здравеопазване Ви карат да емигрирате. Възможен ли е някакъв паралел между системата на здравеопазване в двете страни?
– На първо място в белгийската здравна система е човекът. За всеки на територията на кралството, се отделят 2000 евро годишно, без значение дали е здравно осигурен или е емигрант. Ако се наложи тази сума да бъде надхвърлена пациентът може да доплати на вноски. За всичко се грижи медицинският работник – той ви преоблича, бръсне, къпе и т.н. Здравната осигуровка за цялото ми семейство е 78 евро годишно. Мога да си направя и допълнителна здравна осигуровка за всички медицински услуги на цена от 300 евро за цяла година. В Белгия няма само една здравна каса, няма монопол. Престоят в болницата се начислява на здравния фонд, а не на твоята сметка. Тази страна е лидер в Европа що се отнася до здравеопазване! В болниците могат да се видят възрастни хора, които са приютени и се полагат всякакви грижи за тях. Няма деление на здравно осигурени и неосигурени. Там няма нужда от направления и може да посетите всеки специалист на територията на страната. Онкологичните и редките заболявания се лекуват абсолютно безплатно. За тях няма нужда от здравна осигуровка. На опаковката на лекарствата има три цени – за осигурени, за неосигурени и за социално слаби. Ако си социално слаб, едно лекарство, което струва 7 евро, може да бъде закупено за 1 евро. По-масовите лекарства са на символична цена от 4-5 евро.
– Г-н Еков, разкажете ни и за белгийската образователна система. С какво тя се отличава от българската?
– Много е различна от нашата. Самият аз през последните 4-5 години учих в университет. В Белгия не е задължително всеки да има висше образование. Това ми направи голямо впечатление, защото в България за свободните работни места се изисква висше образование. Повечето белгийски студенти се отказват да учат след първата или втората година. Там може да влезеш лесно, но завършваш трудно, защото изискванията са големи и дисциплината е на ниво. Повечето, които завършват са потомствени висшисти. Хората от работнически семейства могат да се реализират на много други места. Основно образование се получава при завършване на 6-ти клас, а след това се учи още толкова. Провеждат се много мероприятия за професионално насочване на децата. Така те се запознават с повечето професии, които се предлагат на пазара. Образованието е задължително и безплатно.
– Кои са нещата от социалната сфера, за които тук само може да мечтаем?
– Социалната система защитава тези, които са в неравностойно положение, за да могат те да се чувстват като всички останали. В Белгия те е много развита. В основния белгийски закон е записано, че всеки белгиец не трябва да живее без доходи! Ако успеете да легализирате престоя си в страната, ще ви бъде осигурен доход за нормално съществуване. В страната има две основни категории трудещи се – работници и служители. Минималното заплащане за един работник е 15 евро на час. Работната седмица е 40 часа. Работниците са предимно хора без образование, които не заемат големи постове. Минималният праг на бедност е от 1200 евро. Той се гарантира от държавата. Ако работите почасово и получавате 700 евро, държавата ви доплаща разликата. Така вие не падате под прага на бедността. Помощта за едно тричленно семейство е 1150 евро. За сравнение най-евтиният хляб струва 55 цента. Служителите могат да достигнат заплащане от 47,55 евро на час, според сектора в който работят. Най-често българите работят в сферата на строителството, където се заплаща по 17 евро на час.
– Кои са причините Белгия да може да си осигури такъв стандарт на живот?
– Страната не е богата на природни ресурси и повечето стоки се внасят. Трудно се отглеждат плодове и зеленчуци. Според мен високото ниво се поддържа от колониите, където са златните мини, диамантите и т.н. Това е мое лично мнение. Във Фландрия икономиката е на доста високо ниво. Там е съсредоточен технологичният сектор.
– Какво е участието на държавата в икономиката? Тук се обяснява, че колкото по-малко е участието на държавата в бизнеса, толкова е по-добре. По тази причина най-доходоносните ни компании бяха продадени на частни инвеститори.
– Белгийският бизнес климат е много благоприятен. Държавата има голямо дялово участие в повечето компании. В енергетиката няма монопол, тъй като има голяма конкуренция. Има около 47 фирми, които могат да ви доставят газ и ток, на цена, която вас ви удовлетворява. Има и държавни компании, които предоставят такива услуги. Ако в даден момент не можете да си плащате сметките за газ и ток, веднага попадате в държавния сектор и националната фирма започва да ви доставя тази услуга. По закон не може да бъдете оставени без ток и газ. Социалните служби също могат да ви поемат сметките, докато си намерите работа. Жилището, в което живея е изцяло газифицирано. Аз сам си определям колко газ ще ползвам за зимния месец. Годишно плащам 1100 евро. На месец се падат по 120. За цяла година електричеството ми излиза 200-300 евро. Ако сметките ми са надвишени, се издава изравнителна фактура и взетите ми отгоре пари се връщат. Получавал съм по 500-600 евро за надвишени сметки. За социално слаби 1 кВч струва около 7-8 цента. Средният човек трябва да живее нормално, за да осигурява храната си. Ще дам и друг пример. В цяла Фландрия има само една автобусна компания и тя е държавна. Социално слабите пътуват навсякъде където си пожелаят за 30 евро на година. За всички граждани на Белгия билетите през почивните дни са на половин цена.
– За да очертаем още по-ясно разликите, ни кажете колко е минималната пенсия.
– Тя се изчислява според стажа и осигуровките. Пенсията за достигната възраст е около 750 евро, без човек да е работил един ден. Много пенсионери си позволяват да пътуват, да излизат по ресторанти. С пенсиите хората си живеят нормално. Белгийците се хранят предимно по ресторанти и не готвят вкъщи. Цените са нормални. Едно четиричленно семейство може да се изхрани със 100 евро на седмица, без да се е лишило от нищо. Стоката по магазините в петък е намалена с минимум 50%. Има и промоции, които могат да ви спестят по 10-15 евро от сметката. 6 бутилки кока-кола струват 1,75. Един литър дизел струва 1,28, а литър бензин А95 е 1,56.
– Вие не криете, че сте вярващ. Разбираме, че сте начело и на местна църква.
– Това наистина е така. Църквата е създадена от мен през 2011 година и е за емигранти. Тя е евангелска и проповядва Божието слово. В момента се посещава от 60 човека и се събираме един път в седмицата. Залата, където се събираме ни е дадена от общината и заплащаме символичен наем от 17,10 евро за всяко мероприятие. Общината подпомага всякакви граждански инициативи. Ако решим да празнуваме 3-ти март или 8-ми март, общината ще ни отпусне 500 евро, за да подпомогне събитието. Ние имаме силната и голяма подкрепа на институциите.
– Религиозни ли са белгийците?
– Не, не са религиозни. По-скоро са атеисти, въпреки, че официално се изповядва католицизъм. Според закона, всеки може да си изповядва вярата, без да е необходима някаква регистрация. Смята се, че вярата и религията са въпрос на личен избор. Смятам, че тази моя дейност ми е помогнала много. Не крия, че Господ ми е помогнал в моето развитие и мироглед. Това, което съм постигнал е с помощта на Господ Исус Христос. Той изигра основна и важна роля в моя живот по отношение на изграждането ми като личност. Библията зае специално място в моето сърце. Вярата ме е карала да бъда истински, откровен и честен човек, да не се срамувам от това, което съм. Господ не дели хората на етноси. Държа да кажа, че на нас ни липсва национално обединение, което да събере всички българи в едно. Ние сме разделени като нация и винаги искаме да покажем, че сме повече от другия. Истината обаче е, че хуманното стои винаги на първо място. Заедно с моята съпруга продължаваме да се грижим за църквата. Тя работи в община Гент и се занимава с интеграцията на емигранти. Подпомага майки и деца, за да се утвърдят в обществото. Винаги по-силният трябва да помага на по-слабия. Това е основен принцип за белгийците и е причината за изграждането на нацията им. Щом тази страна се грижи за толкова много емигранти, представете си как се грижи за своите хора!
– С това интервю ще накарате читателите ни да мислят, че тази страна е рай!
– Не бих казал, че Белгия е земния рай. Има както да се желае от страна на държавата, но там е едно добро място за живеене.
– Оптимист ли сте за България? Може ли някои неща да се случат и тук, да се докоснем и ние до подобни блага?
– Ако този въпрос ми беше зададен преди десет години, щях да отговоря положително. Сега мога да кажа, че съм оптимист на 30%. Всичко може да се случи при добро желание от тези, от които зависи това. Ако българските политици бяха в Белгия, досега щяха да са в затвора! Тук всяко чудо е за три дена и хората мислят как да оцелеят днес и не обръщат внимание на тези, от които зависи бъдещето им. Разбрах, че в България се печели от анархията. Това си е мое мнение и не искам да ангажирам никого с него.
– Какво не ни достига да живеем като белгийците? Българинът все пак е доказал, че не иска много, че е способен и находчив. Не мислите ли, че Господ ни наказва, защото сме забравили за него?
– Не бих казал, че над България тегне някакво проклятие. Убеден съм, че Господ обича тази страна. Ние имаме духовни и благословени хора, които денонощно се молят за благоденствие. В нашата църква не преставаме да се молим за България! Всеки от нас има родители и приятели, които живеят тук. Бяха ме попитали каква ми е мотивацията да бъда белгийски гражданин. Казах, че човек не може да избира къде да се роди, кои да са му родителите, но може да избере къде да бъде щастлив. Като нация на нас ни пречи завистта един към друг. Свикнали сме на такъв живот и сме се отказали да се борим за по-добро. Борбата обаче е докрай! Господ ни е дал възможност да избираме начина по който всеки иска да живее. Може би в нас все още е останало робското чувство. В децата ни не се възпитават християнски ценности, които да бъдат стълб на обществото за което мечтаем.
