Годината е 2009. Световната икономическа криза е в разгара си. Страните от Европейския съюз също са под ударите на най-голямата рецесия след Голямата депресия от 1929 г.
За съжаление в ЕС (в това число и в България) беше приложена „икономиката на постната пица“.
Идеята на тази шарлатанистика бе, че ако стегнем коланите и приемем бюджетни рестрикции някога ще настъпят благоприятни времена и икономическо оздравяване. Наблюдавахме как правителствата съкращаваха държавни разходи, замразяваха или намаляваха заплати, прекратяваха големи инфраструктурни и индустриални проекти, с надеждата, че това някога ще се отплати и икономиката ще се стабилизира.
„Правилните икономисти“ и обслужващият ги медиен персонал си свършиха работата добре – успяха да наложат мантрата, че рестрикцията ще ни съхрани и някога ще ни върне към добрите времена. Само, че някога никога не дойде.
Защо се случи така? Защо трябваше да губим цяло десетилетие? Какво можехме да направим, за да преминем по-леко през кризата? Отговорът се крие в Китай.
Когато световната икономическа криза настъпи през 2008 г., китайското правителство прие най-голямата държавна програма за финансови стимули в своята история.
Този държавен пакет за стимулиране на китайската икономика възлизаше на четири трилиона юана или 586 милиарда щатски долара. Китай вместо да свие производството си, да забави темповете на растеж и да замрази заплатите на работниците, прибегна до противоположната мярка – целенасочено подпомагане на китайската икономика чрез инвестиции в инфраструктура, транспорт, здравеопазване и индустрия. Все отрасли от критично важно значение.
Китай постигна забележителен ръст в индустриалното си производство, то се увеличи почти двойно в периода 2007 – 2013 г., въпреки отслабеното глобално търсене, заради бушуващата световна икономическа криза.
Тук трябва да наблегнем на ключовия момент, че една лошо замислена правителствена програма за стимули може да направи много по-големи поразии, отколкото да оставим икономиката на произвола на съдбата например.
Ако Китай беше решил да надува ипотечни балони и да инвестира в ненужни и маловажни за страната проекти, със сигурност нямаше да премине през кризата.
И точно тук идва ролята на смелите, знаещи и можещи икономисти. И политическата дръзкост за осъществяването на техните планове. В Европа, за съжаление, нищо от това не се случи.
На Стария континент ни убеждаваха, че ще преминем през кризата ако се снишим в черупките си. Както вече казахме, на политиците и икономистите им липсваше икономическа смелост и дръзки решения. Точно такива енергични мерки бяха нужни в тогавашната екстремна обстановка.
Вместо това политиките на бюджетни рестрикции не донесоха желаните резултати. Някои страни от Южна Европа като Гърция не само, че все още не могат да се откъснат от блатото на кризата, но и загубиха финансовия си суверенитет, заради примката на постоянната нужда от многомилиардни спасителни пакети.
Икономиката на постната пица намери своето проявление и в България. Фокусирахме се почти изцяло върху бюджетните дефицити и контрол над инфлацията. Няма лошо, често ни наричаха шампионите по финансова дисциплина в Европа.
На фона на тези „шампионски“ години обаче, икономиката ни не успя да се изстреля напред така, както на всички ни се иска.
И както можеше да се забързаме, ако правителството беше „развързало кесията“, по правилния и мъдър начин. Вместо това, вследствие на рестриктивните политики, наблюдаваме продължаващата масова миграция на наши кадри в Западна Европа и САЩ. Важни национални отрасли като медицината вече изпитват сериозен недостиг на квалифицирани кадри. Индустриалното ни производство също не бележи ръст, такъв какъвто ни се иска. Свидетелство за това са провалените енергийни проекти. Не трябва да пропускаме, че те бяха обилно залети с политическа помия.
В следкризисната турбуленция и мераците за шампионство, доста от нашите икономисти не обръщаха голямо внимание върху безработицата или ниските заплати.
Една добре замислена държавна програма по китайския пример щеше да свърши много по-добра работа, отколкото политиката на стягане на коланите.
Разбира се, мащабите на българската и китайската икономика са колосално противоположни, но можехме да заимстваме дръзката идея за държавни стимули в икономиката по време на криза. И нека наблегнем на целенасочени и разумни инвестиции в наистина смислени и важни проекти с национално значение!
Представете си само, ако правителствата имаха нужния икономически и финансов капацитет да изготвят програми за държавни стимули в областта на критично важната инфраструктура, здравеопазване, транспорт и индустрия? И не, не говоря само за това да разчитаме на еврофондовете. Трябваше да направим повече, със собствено финансиране, от българския бюджет. Щяхме да ядосаме началниците, че не се побираме в дефицита от 3%, но щяхме да стимулираме икономиката си така, че да преминем по-леко през кризата. Нямаше да се налага работниците ни да плащат цената чрез замразените си заплати. Може би щяхме да пооправим търговският си баланс. Може би щяхме да вдигнем индекса на индустриално производство. Може би щяхме да повишим нивото на иновации и конкурентоспособност. Със сигурност щяхме да регистрираме подем в потребителското търсене. И да, със сигурност щяхме да се справим по-добре, отколкото прилагайки прословутото стягане на коланите.
Нямаше да се налага младите и образовани кадри да бягат навън, заради високата безработица.
По данни на Trading Economics и Eвростат, младежката безработица в България прогресивно се е увеличавала в следкризисните години – през 2010 г. тя е била около 20%, а през 2012 г. достига до 30%.
Днес, нивата са почти двойно по-ниски – младежката безработица се движи между 15-19%, но това не ни върши работа и не може да се приеме като успех, защото тенденцията за емиграция продължава.
България спазваше строга бюджетна дисциплина в следкризисните години. Това е истина.
Въпросът е не трябваше ли да бъдем по-смели и по-находчиви, по-независими? Очевидно политиката на икономии не донесе на Европа нужният растеж – такъв какъвто ѝ приляга. А трябваше да се поучим от китайците. А защо не и от американците? Доналд Тръмп реши да направи огромни правителствени инвестиции в модернизирането на американската инфраструктура (пътища, летища, жп линии и пр.), и по този начин да подпомогне растежа в икономиката на САЩ.
Отрасли като здравеопазване, образование, транспорт, енергетика, индустрия, култура и тн., са от изключителна важност за националната икономика.
Ако свиваме инвестициите в тях, как очакваме да имаме растеж и икономическо благосъстояние?
Послепис:
Ако от дописката сте разбрали, че в нея се защитава правителственото разхищение и бюджетните свръхдефицити, съчетани с фискална анархия и разточения, спокойно затворете страницата – нищо не сте разбрали.
