Хващам се за думите на бившата биатлонистка и настоящ експерт на “Евроспорт” Ива Шкодрева-Карагьозова след поредния успех на шведите:
“Той е плод на систематична усърдна работа.” В този израз и трите думи имат значение и тежест.
Систематична. Усърдна. Работа.
В Пьонгчанг Шведите направиха най-успешната си олимпиада в биатлона, като спечелиха и последната титла от програмата – щафетата. Това е дисциплина, която изисква не просто една звезда и трима хористи, а четирима относително равностойни състезатели. И не само те могат да бъдат доволни от представянето си на олимпийските игри в Пьонгчанг.
Германците например показаха, че имат цял отбор хокеисти, достоен да се изправи срещу всички останали при уравнение без звезди от НХЛ. Примерите в отборните триумфи са много. Други се радваха на индивидуални успехи. В Пьонгчанг общо 30 държави спечелиха медали, а от тях 21 – златни. България, вече систематично, не попада в класациите.
Може би имаше някои медалисти, при които късметът помогна, за да постигат повече от очакваното. Но едва ли имаше такива, които да спечелят само с късмет. А за съжаление българският спорт все повече разчита на шанса, а не на систематичната и усърдна работа. Всяко заминаване за олимпийски игри е като купуването на талонче за търкане от “Лафка” (между другото спонсор на БОК).
Затова и спортистите, които ни представяха в Пьонгчанг, не трябва да бъдат винени. Те постигнаха това, което и техните колеги в летните спортове от доста години. Заминават с надежди за повече късмет, отколкото способностите им предполагат,
и се връщат с толкова, за колкото са работили. Е, понякога и по-малко
но рядко повече. В крайна сметка това са им възможностите и те не са виновни за това.
Кога за последен път в българския спорт имаше значим резултат след систематична и усърдна работа? Последната олимпийска шампионка Румяна Нейкова със сигурност беше такава. В борбата също имаше някаква система, до едно време. До момента, в който работата спря и остана само процесът. Българите се радват на хубавите представяния на Ивет Лалова, макар и по обективни причини да не може да запише повече от финал на олимпийски игри, защото случайности при нея няма. Дори и при Григор Димитров, с всичките му криволичения, от поне десет години е подготвян за място сред най-добрите в тениса.
© Костадин Андонов, bgoympic.org
Все доказателства, че успехът не може да бъде случаен. И все примери, че систематичната работа в България е индивидуално дело, а не колективно. Той е резултат на личния талант и усърдие на един-двама спортисти и упоритостта на техните треньори, съпрузи и родители. Винаги се знае кой е виновникът и рядко има цялостен модел на работа. Такъв, който да дава постоянни резултати – като на норвежците в алпийските ски, ски бягането и биатлона. Или на холандците в бързото пързаляне с кънки. На поляците и словенците в ски скоковете. На германците в бобслея и спускането с шейни. Да не говорим за колективните спортове.
Цялата тази картина си има своето обяснение. При първия провал болеше. При втория – малко по-малко. Хората, които са виновни за това състояние на спорта, в началото изглеждаха сконфузени. Но все по-малко се притесняват от провалите.
Научиха се как да се чувстват комфортно и без медали
Намират си всевъзможни оправдания. Вече никой от тях не си прави труда да ги търси. За промени и дума не се повдига.
Напоследък патентоваха как да не ни вдъхват големи надежди. Преди олимпиадата в Рио председателят на БОК Стефка Костадинова призова да не натоварваме спортистите с големи очаквания. Преди игрите в Пьонгчанг помоли да не потегляме с пълна кошница. Открийте разликите! Няма ги. Все по-често ни призовават да не очакваме нищо, но ние и без нейните съвети си го знаем. В най-добрия случай според Костадинова медали можем да очакваме след четири години, защото през 2012 г. ни обеща да дойдат след десет години. Дотогава трябва да се развиваме. Аз ви препоръчвам да не се надявате.
© LAP.bg
Спортният министър Красен Кралев от време на време говори за реформи, но най-вече за приемането на прословутия нов закон за спорта. Гарантирам ви, че дори да бъде приет утре, нищо няма да се промени. Ако това е реформата, пак ще трябва да се молим за чудо. Както обикновено правим в последното десетилетие.
Защо обаче всички са толкова примирени с провалите? Истината е, че така им е добре. За Костадинова с медали, и без медали нищо не се променя. Същото като при Борислав Михайлов, ако искате по-популярен пример. Какво толкова, като не сме се класирали от 14 години на голямо футболно първенство?
Животът и така е хубав за хората, които управляват големите организации – без значение дали БОК, БФС или друга федерация. Спортният министър, който и да е той, може да загуби мимолетно проценти от рейтинга си. Но на следващия месец всички ще са забравили или ще го компенсира със смели обещания на промени.
Най-лошото е, че
ръководителите на федерациите също свикнаха, че няма нужда да се гонят победи
Какво се променя, когато ги няма? Нищо. Преди, за да вземат по-голямо парче от държавната баница, се конкурираха. Повечето медали носеха и по-добро позициониране при разпределянето на парите от спортното министерство. Сега, като всички са на едно и също ниво, парите отново са си същите. Просто няма кой да ги изпревари и да ги вземе. Защо да се напрягат, като и така може? Да сте чули някой да се е отказал от поста поради несвършена работа? Напротив – като се зададат избори, се борят с нокти и зъби да вземат властта. Най-вече бившите звезди.
Тъжната истина е, че българският спорт е мъртъв. През 2017 г. нямаше нито един световен шампион в олимпийски спорт. През 2018 г. може да се появи някой епизодичен успех, като този на Радослав Янков през миналата. И да бъде натоварен с всички надежди на нацията. Но може и да не се появи, което е по-логичното. Защото отдавна никой не си прави усилието да полага систематична и усърдна работа. Нито имат капацитета, нито имат стимул. А след като вече няма и срам, значи няма никаква надежда.
