Пет минути игра на държавническа храброст и нещата си дойдоха на логичното място – Неправителството отново победи Правителството, което нещо се беше самозабравило. Беше си въобразило, че управлява нещо повече от колония и над него е само Господ, а не американският посланик.
Пет минути и отново happy end за чуждата агентура в България. Чиято квалификацията й се полага не според нечия преувеличена преценка, а според всички класически дефиниции за агентура, дори според американските.
Една спешна среща между премиера и американския посланик, а след нея спешно беше изтеглен почти приетият „антиамерикански закон”. Първоначално той трябваше да спре всички чужди пари за неправителствените организации на магистрати. После парите станаха само неевропейски, а накрая парите ще продължат да не миришат, независимо откъде идват.
Пари пак ще има и хлебът ще стига. Яжте, пийте и се не бойте, шпиони – „Америка за България” нема да остави правилното гражданско общество гладно и жадно.
А всички останали могат да закусят с унижение.
Вие живеете в колония и не бива да го забравяте дори за пет минути.
Не бива да очаквате, че собственото ви правителство има повече правомощия от един служител на американското правителство. Той може да спира същите закони, които в собствената му страна са в сила от десетилетия. И където като чужди шпиони се третира абсолютно същата категория хора, налагана тук като гражданско общество.
Изяжте си полагащото се колониално унижение, но не прекалявайте. Излишно е да злорадстваме и да осмиваме правителството – как само му набиха канчетата, колко са жалки пред един посланик.
Излишно е, защото правителствата се сменят, но колониалната йерархия с топ не може да бъде разклатена и това всъщност е същинското унижение.
Спомнете си, когато тук намина сенатор Джон Маккейн и правителството на Орешарски спря „Южен поток”.
Същият Джон, пред когото дори Ку-Клукс-Клан предпочетоха Обама. Казаха, че за президент по-подходящ би бил негър отколкото идиот, без да подозират тогава, че човекът развива истински тумор в мозъка.
Но идиот или не, Джон мина оттук и си замина заедно с провалените ни планове за „Южен поток”. И с явното послание, че няма никакво значение какво е правителството, кои партии го крепят, кой е начело в него. Абсолютно същото послание, което сега отправя и американският посланик.
Можем да се надяваме, но не и да разчитаме особено, че друго правителство би постъпило другояче. Има разлика между желано и реално, а реалността, за съжаление, е точно такава колониална. Срещу нея обективно не можем да противодействаме с нищо и затова подчинението винаги е неизбежно.
И все пак, макар да продължи съвсем кратко, играта на храброст не беше излишна. Беше безразсъдна и прекалено хубава, че чак не беше на хубаво. Но със сигурност трябваше да се опита, най-малкото заради смяната на кръвта в Белия дом.
Трябваше да се опита малката крачка, а след нея да се приготвим и за по-голяма. Но челният сблъсък с реалността отлага всичко за неопределено време.
Налага се още да потърпите Неправителството, което за разлика от Правителството не подлежи на сменяне.
Налага се да живеете със самодоволството на откровени шпиони, за които е чест да бъдат такива. И които дори не рискуват да свършат на бесилото, на електрическия стол или в затвора, каквато е класическата съдба на разкритата агентура.
Ако не вярвате, питайте американския посланик какво биха направили там с такива като вас. Не просто биха ви взели хлеба, от каквото се опасявате най-много.
