Масово за Студентски град се пише и говори като за най-развратното място на планетата. Свърталище на проституция, наркотици, убийства. В района много по-трудно можело да се намери книга, отколкото алкохол. Заведенията били над 100[1], а библиотеката – само една. В тази ситуация най-лесната мишена за прицел са студентите. Идвали от провинцията, смучели парите на родителите си и хич не ги интересувало ученето. Легендите говорят за секс, наркотици, бой и евтин алкохол.
Защо не кажем, че Студентски град е такъв, защото не е бил никога на студентите.
И никой никога не ги е попитал какво мислят за мястото, в което живеят.
Да се върнем малко назад в историята…
Студентски град по времето на соца.
Началото е през 60-те. Градчето се изгражда по проект на Комунистическата партия върху отчуждени земи в покрайнините на София и е един от най-мащабните по онова време, включващ построяването на над 60 блока, паркове, градини, плувни басейни и спортни площадки. Официално кампусът е открит през 1975 г. с името “Христо Ботев”. Целта е да се обособи пространство с жилищни сгради, места за прекарване на свободното време и университети. Градчето запазва сравнително академичния си вид.
Ерата на реституциите
След настъпването на промените в България, в отговор на новото време, Парламентът решава да прокара закон за реституиране на Студентски град, с което да даде началото на връщането на отчуждените земи на собствениците им отпреди 1944-та година. Същевременно се променя образователният закон. Университетите получават автономия и право върху общежитията и терените, принадлежащи към тях. През 1997 г. се създават първите студентски съвети. Организациите представляват студентите и поемат определени административни функции. С трите законови промени и дерегулацията започва вълнообразната комерсиализация на Студентски град.
Наследниците на земите и университетите продават или дават под наем терените на новоизникнали предприемачи, без никаква държавна регулация за архитектура или съобразяване със статута на квартала като кампус, нито с допитване до мнението на студентите. Само за няколко години мястото се превръща в смесица от евтин курорт и бедняшки квартал. Общежитията са занемарени, неремонтирани от години, в тях липсват каквито и да е условия за нормален живот. Буквално до тях, на сантиметри, изникват лъскави мутро-барокови заведения. Цяла София започва да “купонясва” в Студентския град. Историите за секс, алкохолни оргии и масови боеве започват да се разпространяват баснословно из цялата страна, превръщайки мястото в своеобразен фолклорен мотив за ненаситна консумация и разточителство сред неуправляема мръсотия и мизерия.
Шествието на студентите от 2008 г.
сичко върви по този коловоз до декември 2008 г., когато един случай слага началото на нов етап в историята на квартала. Студентът по медицина Стоян Балтов е пребит до смърт пред дискотека “Амнезия” от група младежи. В отговор хиляди студенти се събират на поклонение на 12 декември, разраснало се в протестно шествие от Студентски град до сградата на Парламента с лозунги:
“Студентски град на студентите!” и “Вън мутрите от Студентски град!”
В започнатата битка за правото върху Студентски град за първи път публиката разбира какъв е възелът, в който са вплетени проблемите. Две години по-късно дори министърът на образованието от правителството на ГЕРБ Сергей Игнатов посочва пред медии: “В резултат на реституцията Студентски град няма” и илюстрира причината: “Това е все едно овчарите преди векове да са си поискали пасищата, върху които са построени Оксфорд и Кембридж”.
Според Дейвид Харви, американски географ и антрополог, правото върху града е много повече от нашия личен достъп до ресурсите, повече от правото да осъществяваме обикновените си подтици и желания. “Правото върху града е […] колективно, а не индивидуално право, тъй като пресъздаването на града неизбежно зависи от упражняването на колективна власт върху процесите на урбанизация. То е свобода да правим и пресъздаваме себе си и градовете си.”[2]
Правото върху Студентски град е визията, която протестите и акциите след 2008 г. се опитват да осъществят. Дали да бъде частна собственост с множество комерсиални места за бърза печалба, без ред и контрол или студентски кампус за място и отдих. От една страна студентите се връщат към миналото и призовават мястото отново да бъде одържавено[3], смятайки че така ще се решат проблемите. От друга, настояват да бъдат носители на право и отговорности, а не просто временни обитатели: “Имаме право да поискаме реално да участваме във взимането на решенията, т.е. да споделяме отговорността за тях”[4]. В българския случай колективното право възприема идеята студентите да имат свое място, без опасността върху тях да паразитират бизнесмени и частни интереси. В подкрепа на студентите застават техните родители и като цяло обществеността възприема каузата като уместна и обща.
Предприетата приватизация, имаща за цел да върне национализираните земи на собствениците и общината, т.е. да върне тяхното право върху града, отнето преди това, поражда лошата практика собствениците или общината да ги разпродават на местни бизнесмени, известни с по-широките си вратове, за изграждане на места, неуместни за кампус.
Как се придобиват имоти е описано още през 2001 г. от Асен Асенов, тогавашен управител на Зимния дворец в Студентски град. Според него “схемата” е да се възстанови собствеността на бившите собственици на земите, а след това определена групировка да изкупи от тях терена и да стане негов едноличен владелец. Другият начин е чрез решение на кмета да прехвърли собствеността от държавно-публична в общинска и след това да я продаде на новите бизнесмени.
През юли 2002 г. депутати и ректори изпращат искане до кмета на София Стефан Софиянски да спре разпорежданията с имоти в Студентски град, както и да се изработи закон, с който мястото да придобие образователен и научен статут. След инициативата се забранява студентските общежития да бъдат пренаемани или ползвани за други, освен образователни, нужди, но нищо повече. Проблемът със собствеността на земята не е решен, а 70% от нея е вече реституирана.
През февруари 2009 г. Таня Петрова от в. “Сега” разследва публичните регистри. В материала си тя показва, че общинари, председатели на студентски съвети и общински фирми, държат множество заведения в Студентски град. Повечето от собствениците са свързани с едни от знаковите “герои” на прехода – Антоан Николов, бивш председател на Столичния общински съвет от СДС и често обвиняван в корупция[5], Константин Арабаджиев, кмет на район “Студентски”[6], както и председателите на Студентски съвет на УНСС Мартин Стефанов и Тодор Гунчев.
Така например, посочва Петрова, едно от известните заведения “Джумаята” е построено в общински терен, но незнайно защо е отдаден под наем от фирма “Авенсис”, която пък е собственост на Божидар Шуманов, бизнес партньор на Константин Арабаджиев в “Дипломат Билдинг”.
Корупционните практики продължават и при следващите кметове. Печално известната дискотека “Амнезия” била построена през 2007 г. върху общински земи от фирма, близка до тогавашния районен кмет Венцислав Дудоленски.
Студентски град – окупиран от частни интереси
Показателен за отношението към Студентски град е Зимният дворец – зала за зимни спортове, изградена през 80-те години от държавата, а днес изоставена и неремонтирана. Наскоро бе наречена от един от министрите на образованието “Опасен антиквариат“. За това пък не е проблем части от залата да бъдат дадени под наем на частни нощни заведения, които отдалече се виждат със своите бляскави фасади, огромни светлини, озаряващи вечер градчето и триметровите винили с информация за предстоящи партитаи промоции за студенти.
Къде са правата на студентите?
Те не съществуват. Както Стефан Софиянски, кмет на София по време на приватизацията,отбеляза в дискусия с тях “само общината и съседите имат право да възразят срещу изграждането му… студентите нямат статут да възразяват.” Може би защото не са собственици на земя, на предприятие, на заведение, нито са постоянни жители?
В крайна сметка Студентски град днес има още повече нови сгради, нови нощни заведения, нови строежи, контрастиращи с всеобщата мизерия в общежитията, изпълнени с хлебарки, дървеници и плъхове, улици с дупки колкото автомобил и само едно обществено място в полза на студентите.
Малка надежда
Още след протестните събития от 2009 г. група студенти по история решават да изградят място, чрез което да възстановят традицията от миналото, да се събират на публично място и да обсъждат различни въпроси. След дълги перипетии идеята им намира начин за осъществяване с подкрепата на Софийски университет, който им предоставя една изоставена компютърна зала. През 2012 г. е открит Студентският исторически център. Студентите оформят своя структура, устав и правила, започват доброволно да измазват стените, да изграждат градинка пред центъра, да облагородяват околностите му. Общината не се включва с никаква подкрепа, но поне не им пречи. Колективът на центъра се обединява около виждането, че не бива да се търсят спонсори за мястото, нито средства от фондации, нито от политически партии. Приемат се дарения само от физически лица. След ремонтните дейности центърът се обособява с три зали – едната за четене, другата за дискусии, а третата за склад. В мястото се провеждат редица събития най-вече на историческа и националистическа тематика. Но посещаемостта все още не е с висока.
В заключение можем да кажем, че Студентски град се явява еманация на окупирането на места от малоброен политически и икономически елит, който моделира града единствено в съответствие със своя частен интерес.
Бившият кампус е типичен пример за злоупотреба с власт и жажда за печалба. Промяната, обявена в началото като справедливост за собствениците на земите, започва в шоков момент на масова безработица и ниски доходи, и налага пазарен механизъм и конкуренция като нов модел на обществен живот. Но в тази конкуренция някои биват отново по-равни от другите. Идеята, че приватизацията, свободната търговия и демокрацията носят със себе си благоденствие за всички, се изпарява.
В цялата си история Студентски град никога не е бил на студентите. Преди 1989 г. мястото е държавно. Правата на собствениците на земята са погазени, а партията строи утопията за академично място със строг контрол и ред. След 1989 г., правата на собствениците са върнати, но постепенно една група хора успяват да усвоят пространството и да го превърнат в свое.
Студентски! град вече не съществува
Постоянните жители са три пъти повече от студентите[7], заведенията са три пъти повече от общежитията, а жилищните сгради много по-големи, по-модерни, по-чисти и по- облагородени от студентските блокове, които са осъдени да се разрушават от немарливост и липса на средства. Както един приятел студент ми каза наскоро в разговор, “През 2008 г., когато протестирахме, мислехме, че има как да променим Студентски град и наистина имаше как, но сега вече не вярвам – това просто е утопия…”
Автор:Ивайло Динев
