“Протестите са нещо нормално за демокрацията, но са малко като да се оплачеш на арменския поп”- това неуместно изказване на министър Павлова взриви социалните мрежи.
Историята е от годините на османското владичество, когато десетима българи били заточени в Диарбекир и осъдени на смърт чрез обесване. Арменският архиепископ бил много близък приятел с турския султан и всеки четвъртък двамата пиели кафето си, докато играят табла. Семействата на осъдените се побъркали от мъка и започнали да търсят път до султана, за да молят прошка. Но все удряли на камък. Докато не ги посъветвали да потърсят помощ от арменския архиерей, който да опита да отмени смъртното наказание. Отче, само ти можеш да ги спасиш, защото си най-довереният приятел на султана, изплакали роднините. Свещеникът се обърнал към тях с “братя християни” и обещал да направи каквото е по силите му. На поредната среща в четвъртък той казал на султана: “Имам една молба, но ме е страх да ти кажа. Знам, че твоята дума надве не става”. След като султанът казал, че е готов да му услужи, арменският архиерей се престрашил да помоли за отмяна на смъртното наказание. Султанът отсякъл, че вече е дал дума, но в крайна сметка, не могъл да откаже на приятеля си. Арменецът паднал на колене и казал, че никога няма да забрави тази добрина. Така този християнски свещеник, останал безименен, се е превърнал в събирателен образ на много арменски духовници, които по време на турското робство безкористно са помагали на хилядите български заточеници в Мала Азия.
Допълнение към това,арменските свещеници по време Геноцида извършен Османска Турция,са повдигали духа на всички,които са прогонени от бащин дом по пътя на смъртта.
Един от най-уважаваните духовници-Комидас, е бил пряк свидетел на зверства извършени от младотурците и до края на дните си е живял в психиатрична болница в Париж.
Г-жо Павлова,не използвайте повече израза за “Арменския поп”
