Фалитът на една малка страна

“Решението”, на правителството на Беров и поемането на необслужвани кредити на държавни предприятия от бюджета, чрез емитиране на т.нар. ЗУНК-ове, установи традицията всеки възникнал проблем да се решава с помощта на нови пари от държавата. Към края на 1994 г. ЗУНК-овете представляват дълг от почти 2,5 млрд долара. Нови проблемни кредити се появяват след раздаването на необезпечени кредити от страна на частни и държавни тогава банки. Масово разпространение има практиката да се финансират свързани с акционерите на банките фирми и лица, разчитайки на рефинансиране от БНБ. Раздаването на необезпечени кредити срещу комисионна за банковия служител, финансирането по приятелска и роднинска линия. Всичко това благодарение и с активната благословия от страна на БНБ. БНБ облягайки се на съществуващите държавни гаранция, пренасочва набраните от ДСК спестявания в закъсали банки, за да се “помогне” на приятелските кръгове. Примери за пряко източване на банки имаше много:
 
“Земеделска и промишлена банка” и ново-учредената банка „Орион“. Само един от преводите е бил за дейности, свързани с дейността на ЗПБ, останалите са били използвани за финансови операции и разплащания с частни фирми. Банка “Славяни” и “Минералбанк”, “Банката за земеделски кредит”, “Балканбанк”, “Първа Частна Банка” (Публично известно бе лошото състояние на трезора – рекордьор в завличането на пари, който дължеше 108,231 млрд. лв. на Българска народна банка, на ДСК и на други банки.),  Банка “Моллов” финансирана от ДСК за около 1 млрд. лева (тогава около 14 млн. Долара) е раздала кредити основно от фирми на Моллов и Косашки своите собственици, но Банка “Моллов” е кредитирала и “ТБС Хотели”, като заемът впоследствие е прехвърлен на “Първа Частна Банка” (?!). “Стопанска Банка” предоставяла необезпечени кредити на представители на престъпния свят, “Агробизнесбанк”. “ТСБанк” е друг пример за фалит на банка в следствие от рискови кредити за структури близки с главните акционери. Потърпевши от фалита на банката са стотици държавни и частни компании чиито пари изгарят. Изгарят и част от парите насочени за плащане на данъци и така след години частни лица и компании се оказват длъжници на данъчното поради това, че внесените за превод пари към данъчните служби навремето, са източени и откраднати. “Пощенска банка” (Все още работеща) В кредитния портфейл на банката изпъква т.нар. “строителен предприемач” Соломон Анжел, който освен банката завлече и стотици свои клиенти, кандидати за жилище в “Градът на мечтите”. Вземанията на “Пощенска банка” от Анжел бяха прехвърлени на “Елитбанк”. Реални пари от това вземане не бяха получени в банката (Пощенска), тъй като цената на вземането бе депозирана в “Елитбанк”. “Пощенска банка” кредитира и един от първите провалили се кредитни милионери – Георги Аврамов, собственик и директор на “Лекс” АД. От 1991 до 1997 г. банковата система в България бе постоянно в състояние на някакъв вид негласна официално криза. Общите разходи, породени от нея, са в размер на 41,6% от БВП ! Няколко тежки валутни кризи, неконтролирани от БНБ, избухват в края на 1993 г. и в началото на 1994 г., предизвикани недоверието към лева и способността на Централната банка и държавата да се справят. Отделно има и група играчите на пазара, заинтересовани от обезценяването на лева. Тези играчи са както спекуланти така и кредитни милионери или такива изтеглили необезпечени кредити в лева и обърнали ги в долари. БНБ не се намесва чрез лихвените проценти, стои, чака и единственото което прави са изявленията на тогавашния и управител Тодор Вълчев по телевизията. БНБ успява да натрупа валутни резерви, но появата й на валутния пазар беше в ролята на обикновен користен участник, отколкото на държавен фактор за регулиране на пазара и задържане на курса на лева. Само за няколко месеца, доларът скача от 30 на 60 лв. В края на месец март 1994 г. той се котираше вече над 80 лв. за долар. Няколко свързани с властта и БНБ банки и финансови къщи, реализират огромни печалби. След всеки нов скок на доларът, Тодор Вълчев и министри от кабинета, дават успокоителни изявления за да замажат очите на обществото, за някоя и друга седмица. Истината е, че БНБ няма собствена валутна политика, не желае да има, а нейни служители пряко участват в далаверите с източването на самата държава, чрез банките и валутния курс. На 20 януари 1994 г. за да се замажат очите на обществеността, БНБ сключва така нареченото „джентълменско споразумение” за стабилен валутен курс с търговските банки. Всичко е само на хартия и за пред обслужващите винаги властта в страната медии. Медиите и журналистите, в редовната си роля си на дежурни подлоги на властта, отразяват широко този смешен пазарен акт, представяйки го като спасителен план, но вече мнозина не вярват нито на тях, нито на държавата, нито на БНБ въпреки всички декларации. През 1995 г. се извърши операция по спасяване на държавни банки (Стопанска банка и Минералбанк) чрез бюджетни средства. Въпреки това в края на 1995 г. почти всички държавни банки (с изключение на Булбанк) и повече от 1/3 от частните банки са в технически фалит, тъй като собственият им капитал е отрицателен. Спекулантите разбират, БНБ е в тежка ситуация, не разполага със средства да интервенира на валутните пазари, а и не желае стабилен валутен курс. Уж с цел да спре препускането на долара, БНБ слиза под равнището на определения с решение на Народното събрание и на Министерски съвет валутен резерв от 600 милиона долара. През януари и февруари БНБ продава 50 милиона щатски долара, посяга и на златния резерв на страната. Създават се големи инфлационни очаквания у гражданите, които започнаха да теглят спестяванията си и да ги обръщат в долари. Част от чуждите инвеститори изтеглят парите предвидени за вложения в инвестиционни проекти, а други обърнали парите си в левове и вложили ги в български банки, срещу висока лихва, бързат да ги изтеглят, обърнат отново във валута и изнесат от страната. „Фалитите на търговски банки са неизбежни” (1996 година). Ръсел Кинкейт, тогава ръководител на мисията на МВФ за България заявява – “Проблемът с банките е по-широк и по-дълбок, отколкото в началото си представяхме. Очакваме икономическата цена да бъде включена в бюджета за догодина”. Все още не е изяснено дали цената, която ще трябва да плати обикновеният български гражданин, е 10 или 100 млрд. лв. Над 150 млрд. лв. са несъбраните кредити, раздадени от банките след 1991 г. Така „лошите” кредити от предходните 45 години се изравняват с „още по-лошите” кредити между 1990 – 1996 г. Като се има предвид и обезценяването на лева, темповете на „лошо” задлъжняване нарастват главоломно. Случайно ли беше това? Определено не. Възможностите банките да получават лесно кредити от БНБ и така да финансират кредитна експанзия (включително лоши кредити) доведе до изчезване на всякакви стимули за благоразумно управление. За част от спекулантите и някой банки, инвестирането в държавни ценни книжа и печалбата от обезценка на лева стават основните източници на печалба. Въпрос бе само на време и кога печалбите от лихвите върху ДЦК (Държавни ценни книжа) ще загубят надбягването с долара. Правителството на Виденов може би е получавало непълна информация за положението на частните банки и не можело да се занимава с проблемите им. За тях отговоря БНБ. Започва теглене на депозити и начало на банкова паника.  Правителството и парламентът приемат “Закон за държавно гарантиране на депозитите”, който гарантира изцяло депозитите на домакинствата и 50% от депозитите на фирмите. Законът обаче не успокоява почти никой, заради всеобщото недоверие и все по-засилващата се инфлация. Отделно в него са оставени вратички, като това валутните депозити да се изплащат в обезценени левове или да се забрани достъпа до тях за период от 2 години. БНБ се опита да постигне няколко противоречащи си цели. Тя се опитва на моменти да задържи обезценката на валутния курс, като продава долари на пазара. От друга страна обаче, инжектира огромна левова ликвидност в банките, който ги обръщат във валута, като по този начин се създава голяма инфлация (месечната инфлация през втората половина на 1996 г. е между 10 и 27%). Резултат от тази политика е изчерпване на валутния резерв. Започва бърза обезценка на лева и курсът на BGN/ USD спада повече от 6 пъти в 1996 г. От 70 лв. през декември 1995 г. до 461 лв. в края на 1996 г.). Това стопява стойността на всички левови активи на българските граждани и компании (депозити, ценни книжа и т.н.)..Известна роля за финансовата криза играе и факта, че правителството на Виденов бе първото, което започна да изплаща външния дълг. По времето на управлението на Жан Виденов изтича отсрочката за отлагане на погасяването на лихви по външния дълг, сключена от правителството на Филип Димитров. За 1995-1996 г. бяха изплатени наведнъж от страната ни над 1,5 – 2,1 милиарда долара (не съм сигурен в цифрата) от външния дълг на България, което доведе до намаляване на валутните резерви още повече. Този сам по себе си положителен акт (Търсене на доверие в чуждите инвеститори), означава, че България се опита да се измъкне от прегръдките на своите кредитори, но съчетан с хаоса във финансовия сектор и липсата на държавност води до лоши последствия. Още по-сериозни индикации за кризата се появяват в началото на 1996 г. БНБ и правителството се занимават изключително с печатане на пари, необходими за погасяване на бюджетния дефицит. Това гасене на пожара с бензин бе истинската причина за хиперинфлацията в началото на 1997 г. Нетният доход на търговските банки от лихви през 1996 г. беше негативен в размер на 23 милиарда лева, т.е. банките изплащаха повече лихви по депозити, отколкото получаваха по кредитите. БНБ в лицето на новия си управител Любомир Филипов през май пристъпиха към поставяне на банките под особен надзор, който впоследствие доведе до фалирането им. По-сериозен бе проблемът с т. нар. капиталова дупка на банковата система. Наличието на отрицателен нетен капитал означава, че стойността на активите на банките е по-ниска от стойността на пасивите. Капиталовата дупка обикновено се обяснява единствено с т. нар. лоши кредити. Златното банково правило, да се поддържа равновесие между срочността на активите и срочността на пасивите не бе спазено. Малко по-късно, премиерът Виденов не успява да договори нова отсрочка за страната, като същевременно България е неспособна да продължи плащанията по дълга, което води спад в кредитния рейтинг на страната и до начало на финансовата дестабилизация. През септември 1996 г. основната лихва надхвърля вече 300% (!).През есента и зимата на 1996/1997 страната е навлязла в състояние на хиперинфлация. Средната работна заплата в страната е 5-6 щатски долара, а доларът и левът се завъртат в безумен танц приключил на стойност от 3000 лева за долар и с падане на правителството. На 21 декември 1996 Виденов подава оставка на правителсвото, а на 22 към 09-10 часа преди обез курса BGN/USD е на най-високото си ниво от 3000 лева за 1 долар, след което само за час-два пада до 2500 лева за 1 долар, след новината за предстоящото въвеждане на валутния борд. Оставката на правителството е гласувана на 28 декември 1996 на извънредно заседание на 37 Народно събрание. Дали банкери и политици са си взели поука от събитията в 90-те години, само бъдещето ще ни покаже.  Защото днес, в условията на валутен борд и на малка държавна задлъжнялост (Страната  вече има минимални външни дългове) някой стари грешки продължават да се повтарят, банките въпреки всички декларации изпитват затруднения, междуфирмената задлъжнялост в Бъгария е вече в размер на около 50 милиарда лева, (около 25 милиарда Евро) и само резерва в БНБ и все още съществуващото доверие във финансовата система крепят лева.