Резултатът от референдума за излизане на Великобритания от ЕС, накара двигателите за промени в Общността да се активизират незабавно, макар и неофициално. Първите две тези, които бяха пуснати от „неназовани висши функционери“ бяха за създаване на европейска супер държава и съпътстващото неизбежно разширяване на Еврозоната. Две идеи, с които да се пресече роенето на Европейския съюз и които към момента изглеждат като нереализуема мечта. Първата бе оповестена още след резултатите от референдума, докато повсеместният валутен съюз бе поставен на дневния ред едва миналата седмица. И двете звучат като тестови варианти, подхвърлени от Европейската комисия на пресата с цел да се сондират обществените нагласи. За българската политическа класа и двете изглеждат като удобни залъгалки, зад които да се скрие липса на позиция за националните приоритети и рубежите, които трябва да се отстояват при договарянето на „нов“ Европейски съюз и отношенията му с Обединеното кралство. Въпреки това, опитът подсказва, че няма дим без огън и ако в западната преса се шуми за разширяване на еврозоната, то може би подобна идея наистина съществува в главата на висшите европейски чиновници.
Първото, което задължително трябва да се отбележи е, че нито Европейската комисия, нито някое национално правителство, не е потвърдила за намерения относно разширяване на Еврозоната. Такива са сигналите от управляващите, както и от опозицията в София, но темата вече се дискутира навсякъде.
Но какви са плюсовете и минусите за България от евентуално присъединяване към европейския валутен съюз, такъв какъвто е към момента.
Аргументите „за“
От Министерство на финансите изтъкват повече позитиви от приемането на еврото, отколкото негативи. Според ведомството на Владислав Горанов единната валута ще донесе повече сигурност и ще премахне валутно курсовият риск, който въпреки, че е намален от режима на валутен борд, все пак съществува (виж карето). Последното по всяка вероятност ще доведе и до повишаване на кредитния рейтинг, което ще създаде предпоставки за понижаване на лихвите. В сегашната ситуация, при която Европейската централна банка води политика на количествени улеснения пък би могло да се очаква тя да изкупи облигациите, които правителството емитира на международните пазари, което значително би улеснило рефинансирането на старите задължения и покриването на бюджетния дефицит. Такава програма бе активирана само веднъж през миналата година, но дори и без нея, финансовите институции биха могли да купят държавните облигации и след това да ги заложат по репо сделка срещу свеж ресурс от Европейската централна банка.
goranov donchev
Евентуално членство на България в Ееврозоната дава много повече сигурност, защото няма да е необходимо поддържането на фискални резерви, като гарант за валутния курс. Преминавайки от режим на валутен борд към валутен съюз България би си освободила средства от фискалния резерв за инвестиране, или реформи и поне на теория може да даде тласък на икономиката. Не на последно място – като функциониращи в държава членка на Еврозоната, занапред българските банки ще имат право на подкрепа от Европейската централна банка. Тя ще надзирава и дейността им, което би намалило шанса за създаване на пирамиди в банковия сектор по модела на Корпоративна търговска банка.
Срещу всички тези позитиви, най-видимото отрицателно последствие се очертава инфлацията, която нееминуемо ще последва при закръглянето на цените, но тя нямало да бъде толкова сериозна.
Аргументите „против“
По-интересно обаче е противоречието между икономическите приоритети на богатите икономики и тези, които догонват жизнения стандарт на населението им. Разминаването в това отношение отваря поводи за спор в областта на трудовия пазар, фискалните политики и паричното предлагане, които изглежда няма да могат да се преодолеят поне в следващото десетилетие.
Така например, за основна предпоставка на устойчивия растеж в Германия се приема умерената инфлация до 2% годишно. В контраст, при малките конвергиращи икономики процесът по догонване на жизнения стандарт съвсем естествено минава и през по-високите темпове на инфлация. По-високата инфлация предполага и по-високи лихвени равнища, които няма да са изгодни за банките в страните членки на еврозоната и ще могат да се компенсират с пренасочване на спестявания от богатите към догонващите държави. Точно това създава рискове от повтаряне на кризата, която възникна в Гърция, Италия, Испания и Португалия, а конфликтът може да се задълбочи с ударното приемане на нови държави във валутния съюз, като решението на проблема минава през отлагане на допълнителната интеграция или през задълбочаване не само на монетарно ниво, но и на фискално равнище.
Например, в момента Европейският съюз като организация преразпределя един процент от общия брутен вътрешен продукт на страните членки. От това ниво на преразпределение България е най-големият получател с дял на трансферите към БВП от около 4%. Това обаче е крайно недостатъчно и ефектите са най-видими на пазара на труда.
Въпреки, милиардите, които Европейският съюз излива в България всяка година, след нейното присъединяване трудът се превърна в търгуема стока, която може да се изнася и поради това цената й също започна да се покачва.
Ако това явление се случи на ниво частен сектор пазарът ще реагира с повишаване на заплатите или с дефицит на кадри в даден сектор. По същество у нас се наблюдават и двете. Дефицитът на кадри в туризма показва, че компетентните камериерки, рецепционисти и сервитьори са избягали, а бумът в информационните технологии е доказателство, че и в България притежаването на модерни умения се възнаграждава.
В обществения сектор обаче напускането на квалифицирани медицински кадри рано или късно ще предизвика повишаване на разходите и преразпределението, и то може да предизвика бюджетни дефицити.
Това илюстрира и следващото противоречие между интересите на Запада и югоизточната периферия на Европа. След допълването на правилата за стабилност и растеж през 2011 година, новите по-бедни държави са изложени на допълнители ограничения пред растежа на доходите. Проблемът е, че част от правилата са приложими за богати държави и валутен съюз, в който всички икономики са постигнали сходен стандарт на живот за гражданите си. Ако обаче има по-бедни страни, които догонват останалите, то населението им ще трябва да отчита по-бърз от средния растеж на доходите и то в продължение на десетилетия. По новите европейски правила нарастването на доходите може да се разглежда като макроикономически дисбаланс и сигнал за проблеми. Например, ако хипотетичен кредитен бум предизвика свръхинвестиции в строителството и поскъпване на имотите, заплатите в строителния сектор също ще се повишат рязко. Това е е следствие на увеличените инвестиции в сектора, а не защото работниците строят по-бързо и по-качествено. В първия момент такова развитие няма да бъде проблем, но когато имотният балон се спука, строителните работници ще останат без работа, без квалификация да започнат нещо ново и разчитащи на социални помощи. За да се избегне този риск, Европейската комисия следи повишаването на доходите и сравнява темпа им с този на производителността. Ако доходите растат успоредно с производителността, за чиновниците в Брюксел няма проблеми. Ако обаче заплатите скачат по-бързо от производителността на труда, поне на теория е възможно Европейската комисия да предизвика България пред Европейския съд и ако решението му е в полза на комисията, държавата ще трябва да плати глоба в европейския бюджет.
От една страна правилото е голям дразнител, защото противопоставя интереса на бизнеса, срещу този на работническата класа. В случая с България, която е малка и отворена икономика, изнасяща основната част от продукцията си зад граница, ограничителят за ръста на доходите поддържа евтиния труд като конкурентно предимство. В същото време обаче се създават предпоставки за евроскептицизъм, защото обществото обвинява Европейския съюз за бавното повишаване на жизнения му стандарт.
Друго разминаване е потенциалната необходимост бедни държави да спасяват по-богати страни от фалит с трансфер на средства иззети от местните данъкоплатци.
Това щеше да се случи, когато през 2011 бе създадена формално първата ниституция за справяне с проблеми във финансовата система на еврозоната. Европейският стабилизационен механизъм трябваше да получи подкрепа от всяка държава членка на Еврозоната, под формата на гаранции за конкретна част от общия му финансов ресурс. По този начин механизмът получи кредитен рейтинг ААА и впоследствие набра средствата си от пазара, но зад този успех стои ангажимента на всяка държава да нитервенира на по-късен етап, ако се наложи. Такъв имплицитен ангажимент ще трябва да поеме и България, след влизането си в еврозоната. Последното обаче ще е трудно да се защити пред обществото, след като България като най-бедна държава може да участва със собствени средства в операция по спасяването на Италия например.
Това е причината повечето политици с опит в отношенията между София и Брюксел да препоръчват изчаквателна позиция.
„Нека видим какво точно ще ни предложат лидерите на европейския съюз и какво ще поискат преди да си задаваме въпроса ще влизаме ли в еврозоната. За момента няма доказателство, че действията на Европейската централна банка ще успеят, нито че проблемите в Гърция са решени. Докато липсва подобна увереност, няма как и да сме оптимисти за успеха от една по тясна интеграция“, коментира бившият финансов министър и депутат от ДПС Петър Чобанов. Според него най-голямата загуба от Брекзит, е че стигне ли този процес докрай няма да има силна държава, която да се противопоставя на безумните, по негово мнение, регулации за бизнеса.
Висш банков анализатор, пожелал да не бъде назован, коментира пред „Икономист“, че бъдещата интеграция задължително трябва да мине през увеличаване на фискалните трансфери. „Европейският съюз като организация преразпределя само един процент от брутния си вътрешен продукт, а САЩ преразпределят 20% от продукта си през федералиня бюджет. Има примери как отделни щати получават под формата на такива трансфери средства, съпоставими с 50% от това, което местният бизнес произвежда, а сумите, които се отпускат на България са едва 4% от местната икономика“, аргументира се банкерът. Точно такива трансфери биха защитили уязвимите социални групи (пенсионери и безработни) и заетите в публичния сектор, които в момента се изкушават да преминат на работа в частни компании, или да емигрират.
Според него не трябва да се поставят и ограничения пред увеличаването на доходите, тъй като в България първичното разпределение на дохода насочва към работниците около 50% от създадения фирмен доход, а средното равнище в Европейския съюз е 60%.
Политика и маневри
Чисто технически влизането в Еврозоната минава след поне две години престой във Валутен механизъм 2, познат с английската си абревиатура ERM2. Това е статут на „държава под наблюдение“, с който желаещата страна се сдобива и веднъж, след като го получи тя трябва да спазва в продължение на две години маастрихтските критерии – за нисък бюджетен дефицит, ценова и лихвена стабилност.
Значението на механизма е, че ако държава изпълнява критериите за членство в еврозоната в продължение на две години, тя повече не може да бъде спирана и задължително се присъединява към валутния съюз. Така естественият мотив на българските правителства е да се сдобият с маневреността, която статутът предоставя, а ако не е в непосредствените интереси на България да се присъедини към Еврозоната, то някой от критериите може лесно да се наруши и така приемането на еврото практически да се отлага до безкрайност.
По точно обратния начин обаче гледат на ERM2 в Европейската централна банка и водещите икономики на еврозоната. Те осъзнават, че самото влизане в механизма е момента, когато губят възможности за натиск и въздействие над желаещата държава, поради което намират различни поводи за недопускането й, ако това не им е изгодно.
diankov knigaСимеон Дянков
За момента са известни поне два опита България да влезе във валутния механизъм. Първият варира от 2007-ма и 2008-ма година, когато сондиращи разговори провежда Пламен Орешарски в качеството му на финансов министър при тройната коалиция. Дипломатичният отговор е, че България трябва да изчака и така обществото дори не научава за опита ни.
Две години по-късно, когато на власт идва ГЕРБ и първото правителство на Бойко Борисов опити да вкара българия във валутния механизъм и в еврозоната прави новият финансов министър Симеон Дянков. Резултатът отново е отрицателен, като публичното обяснение е свръхдефицитът за 2009 година, а неформално причината продължава да бъде, че в България доходите са значително по-ниски от тези в Еврозоната и приемането ни би създало нестабилност, чиито негативи вече се проявяват в Гърция, Италия, Испания и Португалия.
Често обаче политическата класа коментира, че влизането в ERM2 е като в Шенген. Дори и да сме изпънили перфектно критериите на техническо ниво, страната ни няма да бъде допусната, докато Европейският съюз припознава рисковете от корупцията в България.
