Приватизацията на БТК е емблематична в много отношения. Медиите често я определят като „вечната приватизация”, тъй като продажбата на българския телеком продължава при управлението на три правителства[1], а по-нататъшните препродажби на компанията, натоварени с повече от сериозен корупционен потенциал, започват веднага след приватизационната сделка през 2004 г. и не са приключили 13 години по-късно. Неведнъж сделката за БТК е определяна и като „далаверата на века” – поради драматичната разлика в експертните оценки на компанията и няколко пъти по-ниската продажна цена. Освен всичко това обаче, има и още нещо, което характеризира както неуспелите приватизационни опити, така и многократно оспорваната по съдебен ред продажба на кампанията, а също и серията препродажби след това – при сделките с БТК много ясно личат задкулисните интереси и намеси от страна на политическата класа, при това на най-високо равнище[2].
Българска телекомуникационна компания (БТК) е сравнително ново дружество, създадено в зората на прехода. Неговото учредяване е резултат от разделянето на „Български пощи и далекосъобщения“ ЕООД в края на 1992 г. На 2 февруари 1993 г. БТК е вписана в Търговския регистър като ЕАД със 7 292 785 поименни и неделими акции. В края на 1993 г. Комитетът по пощи и далекосъобщения (КПД) издава лиценз, с който на БТК се дават изключителни права за 5 години върху телефонните и телеграфните услуги, или с други думи, компанията се налага по силата на закона като монополист на пазара на телефонните услуги. Естествено, това е силно печеливша позиция. И наистина, печалбите на БТК са огромни. Те остават такива за дълъг период – на практика до самата продажба. Проблемът е, че монополните позиции на БТК не могат да бъдат удържани вечно, тъй като изискванията на ЕС, предявявани към България с оглед нейното бъдещо членство в Съюза, са категорични – те предполагат до 2003[3] г. нейният монопол върху телефонните и интернетуслугите да отпадне. Това е и основната причина, поради която с изтичането на срока, в който са валидни монополните позиции на компанията, нейната цена да намалява.
През 1995 г. са заявени първите намерения за частична приватизация[4] на компанията. Интересът към евентуалната приватизация е сериозен, тъй като освен монополист по отношение на повечето телефонни услуги, БТК е и съдружник с редица частни дружества в бранша – например държи 39% от акциите на „Мобиком“ и 40% от акциите на БЕТАКОМ. През 1995 г. лондонската инвестиционна компания „Deutsche Morgan Grenfell” (дъщерна на „Deutsche bank”) прави пазарна оценка на БТК. Използван е сравнителен подход набазата на оценките от скорошни сделки с подобни компании. Такива са продажбите на телекомуникационните оператори в Чехия (SPT Telecom) и в Унгария (Matav). Оценката на БТК е изчислена на базата на броя на линиите, с които оперира компанията, и на базата на приходите ѝ Първата усреднена оценка (на база на линиите) е 5 милиарда и 414 милиона долара, а втората (на база на приходите) е 1 милиард и 240 милиона долара. Разликата се дължи на това, че приходите на БТК са в пъти по-ниски от тези на двата телекома, използвани в сравнителния анализ[5].
През 1996 г. правителството на Жан Виденов прави първите сондажи за приватизация на българския телеком. Тогава с Решение № 332 на МС от 14 юни 1994 г. се открива процедура за продажбата на 25% от акциите на БТК. Очакванията са, че тази продажба ще даде глътка въздух на изнемогващия под тежестта на банковите фалити държавен бюджет. Намеренията обаче са твърде закъснели. Всъщност скоро след това министър-председателят подава оставка, а идеята, че правителство в оставка би могло да реализира толкова мащабна сделка, граничи с фантастиката. Освен това очакванията са определено нереалистични: по това време правителствените експерти са уверени, че срещу 25% от акциите на БТК могат да се получат около милиард долара. Премиерът Виденов дори заявява от парламентарната трибуна, че правителството очаква да получи 1 милиард и 200 милиона долара от продажбата на 25% от компанията. Тези надежди се разминават драстично с готовността на инвеститорите да участват в сделка с една очевидно рухнала финансово държава, а и при едно правителство, което няма шансове да довърши мандата си. Поради това социалистите не успяват да реализират тази сделка и да получат в бюджета бленувания милиард.
Служебният кабинет на Стефан Софиянски също няма достатъчно време, за да реализира сделката, но тогава продажбата е поставена на дневен ред – като с Решение на МС № 532 от 26 май 1997 г. е направена промяна в решението на правителството на Жан Виденов и е заличено уточнението, че става дума само за 25% от капитала. Следващото правителство – това на Иван Костов – конкретизира намеренията за продажба, като с решение № 654-ІІ от 7 август 1998 г. АП обявява продажбата на пакет от акции, съставляващи 51% от капитала на БТК. В това решение вече се посочва и методът за приватизация – преговори с потенциални купувачи. В него са включени и две от изискванията, на които трябва да отговарят съответните купувачи, и които са нарушени при реалната сделка, осъществена от следващото правителство. Първото е да оперират с телекомуникационна мрежа, свързваща над два милиона абонати. Второто изискване е да притежават компании, чиито общи приходи надхвърлят 300 долара от линия. Консултант по сделката е „Дойче банк“ – Лондон.
Най-ранният етап от тази сделка е детайлно проследен, тъй като като наблюдател за нейната правомерност и за прозрачността ѝ се конституира българският клон на международната организация „Трансперанси интернешънъл“, която по-късно изготвя мониторингов доклад[6] по случая. В този доклад са направени много верни изводи и са посочени много недъзи на процедурно равнище, като между другото се посочват и причините, поради които продажбата е изключително важна за България. Приватизацията на БТК е определена като „най-голямата крачка, която държавата трябва да направи в посока на оттеглянето на държавата от икономиката“. Посочва се, че всички страни-членки на ЕС са приватизирали вече телекомуникационните си компании и са либерализирали своите телекомуникации, че в България това не е направено, благодарение на което страната поддържа най-високите цени в Европа за международни разговори и най-ниските за вътрешни разговори. Идентифицира се и безспорната икономическа причина, която налага БТК да бъде приватизирана във възможно най-кратките срокове. Това е, че без партньорството на голям телекомуникационен оператор държавата няма ресурс да подготви БТК за условията на пълна либерализация на този пазар, която съгласно европейските изисквания трябва да настъпи през 2003 г. И че ако не бъде подготвена и финансово осигурена за условията на свободния пазар, компанията е обречена на фалит.
В доклада на „Трансперенси интернешънъл“ са посочени много детайлно процесуалните недостатъци на процедурата по приватизация, както и клаузите в проектодоговора, за които настоява единственият от инвеститорите, достигнал до нейния финален етап – това е гръцко-холдандският консорциум OTE – KPN, чиято оферта възлиза на 610 милиона долара. Исканията, които този консорциумът предявява към Агенцията за приватизация (АП), са в разрез с държавния интерес и до голяма степен противоречат на българската Конституция. Такова е например искането за практическо въвеждане на монопол върху международната свързаност със срок чак до края на 2004 г., при условие, че съгласно чл.18, ал.4 от Конституцията, такъв монопол може да бъде само държавен, но не и принадлежащ на частно дружество. Тази, а и много други недопустими искания от страна на консорциума OTE – KPN, в крайна сметка стават причина за прекратяване на преговорите. И сделката, която е предвидено да бъде сключена през 1999 г., така и не се реализира.
До реална продажба на БТК се стига пет години по-късно – през юни 2004 г., в края на мандата на правителството на НДСВ. Сделката е мъчителна, с много перипетии и съдебни възбрани, с публични скандали и ситуации, които налагат промени в самия Министерски съвет[7]. Новите намерения за приватизация на БТК стартират с приемането на стратегията за приватизация на телекома от Народното събрание на 21 март 2002 г. Тази стратегия предвижда предварителни квалификационни изисквания към участниците в преговорите, които условно са разделени на „стратегически“ и „финансови“ инвеститори. По отношение на стратегическите инвеститори изискването е да имат доходи от дейност от фиксирани линии за 2000 г. на стойност над 500 милиона евро, или да оперират фиксирана мрежа, която има повече от 2 милиона потребители. По отношение на финансовите – да докажат управление на фонд от над 300 милиона евро.
На 10 юни 2002 г. е определен крайният срок за подаване на индикативни оферти. Кандидатстват три компании: турският консорциум „Коч холдинг“ – „Тюрк телеком”, току-що основаната във Виена фирма „Вива Венчърс“, която претендира да е на 100% собственост на американския инвестиционен фонд „Адвент“, и американският застраховател AIG – CET Capital Management. На 24 септември 2002 г. изтича крайният срок за депозиране на обвързващи оферти. Такива подават само „Вива Венчърс“ и консорциумът „Коч холдинг“ – „Тюрк телеком“. За 65% от БТК „Вива Венчърс“ предлага цена от 200 милиона евро и инвестиции в размер на 450 милиона евро. Турският консорциум предлага същите инвестиции, но с 15 милиона по-ниска цена. В резултат на така подадените оферти, на 23 октомври 2002 г. АП обявява своя избор – в полза на „Вива Венчърс“.
От гледна точка на процедурата всичко изглежда наред. Не така стоят нещата обаче с финансовите интереси на държавата. Цената е скандално ниска – и редица финансови наблюдатели отбелязват драматичната разлика между реалната стойност на БТК и платената от никому неизвестната „Вива Венчърс“. Според доклада на американската финансова институция „City Group“, поръчан от самото правителство, цената на целия телеком е 936 милиона евро, тъй че за получените 65% „Viva Ventures“ е трябвало да плати над 600 милиона евро. Сходна е оценката и на „Deutsche Bank“, която съветва правителството да не бърза да продава мажоритарния дял от БТК само за 230 милиона евро. Кой знае защо обаче, нито едното, нито другото експертно мнение не е взето предвид при скандалната сделка. При това положение не е чудно, че за тази най-важна приватизация в България започва да се говори като за корупционен прецедент, включително и в международен план. „Сделката за БТК е престъпна“, отбелязва авторитетният немски вeстник „Welt am Sonntag“.
Твърде скоро започват и съдебните дела срещу решението на АП. Първата жалба срещу него е подадена от Вени Марковски[8], председател на „Интернет общество“, в резултат на което на 11 ноември 2002 г. е образувано дело от Върховния административен съд. По-късно „Интернет общество“ внася сигнал и в НСС. В публично изразените от Вени Марковски[9] мотиви се посочва, че „Изпълнитeлният cъвeт нa AΠ e внecъл в Haдзopния cъвeт (HC) нa AΠ зa oдoбpeниe cдeлĸaтa зa пpивaтизaция нa БTK пpи явнo нapyшeниe нa изиcĸвaниятa нa Cтpaтeгиятa зa пpивaтизaция.“ Според него „Bивa Beнчъpc“ нe oтгoвapя нa изиcĸвaниятa нa Стpaтeгиятa зa пpoдaжбaтa нa БTK – дa e тeлeĸoмyниĸaциoнeн oпepaтop, финaнcoв инвecтитop, yпpaвлявaщ нaд 300 милиона eвpo, или ĸoнcopциyм мeждy двeтe. Изразяват се съмнения, че „рeaлнитe бъдeщи coбcтвeници нa БTK ca гpyпa oфшopни ĸoмпaнии c нeизвecтни coбcтвeници“[10].
Този сигнал не остава единствен. На 6 декември 2002 г. Върховната касационна прокуратура (ВКП) спира преговорите с „Вива Венчърс“ по сигнал на Обединените демократични сили (ОДС) – управляващата коалиция в предишния мандат. ВКП не дава никакви сведения за съдържанието на този сигнал, но аналогичен текст е внесен от депутата Благой Димитров[11] в парламентарната Комисия за борба с корупцията, в която се провежда и съответният дебат. Така че мотивите с днешна дата са достъпни. В писмото си до председателя на комисията Коста Костов той посочва, че има достатъчно данни за груби нарушения в процедурата по избора на „Вива Венчърс“ за купувач на БТК, което създава „предпоставка за извършване на престъпление от общ характер от длъжностни лица, което би довело до огромни загуби за Българската държава“[12].
(Сигнал, внесен от депутата Благой Димитров. Източник: Архив на Комисията по борба с корупцията към 39 НС. Кликнете тук, за да видите целия документ.)
Посочва се наистина смущаващо обстоятелство, свързано с крайния срок за закупуване на документи по търга, който е 7 юни 2002 г., докато датата за регистрация на „Вива Венчърс“ ООД в Търговския съд във Виена е 8 юни 2002 г. От което излиза, че Агенцията за приватизация приема като евентуален купувач дружество, което още няма официална регистрация[13].
Далеч по-смущаващи обаче са нарушенията на стратегията за приватизация на БТК, гласувана от Народното събрание. Посочено е, че „Вива Венчърс“ ООД не е нито стратегически инвеститор по смисъла на тази стратегия, нито е финансов инвеститор – всъщност става дума за компания с ограничена отговорност в рамките на регистрирания капитал. С други думи, отговорността спрямо нейните действия е в рамките на 35 000 евро. Благой Димитров изрично посочва, че този факт крие изключителна опасност за българската държава.
Не по-малки опасности крият изискванията на инвестиционния фонд „Адвент“, предявявани като условие за сключването на приватизационната сделка. Сред тях са: условие за даване на трети GSM лиценз и изискване за недопускане на четвърти GSM лиценз; увеличаване на срока за монопола на БТК с една година и възможност за увеличение на цената на универсалната услуга с 10%, и прочее подобни екстри[14]. Посочва се, че към този момент БТК не е регистрирана като публично дружество, въпреки че според стратегията това може да стане преди приватизацията. Но в хода на преговорите е станало ясно, че тази регистрация ще стане след подписването на приватизационния договор и вдигането на капитала с 50 милиона евро[15]. В крайна сметка сделката е класифицирана и като опасна за националната сигурност, тъй като се оказва, че според нейните параметри МВР и МО трябва да плащат на собственика на БТК за дейности и активи, които я обезпечават, което противоречи на стратегията за продажба на БТК. Повече от сериозен негативен елемент от сделката е самата цена, която според Благой Димитров е съизмерима с годишната печалба на БТК за две години[16]. Това предполага, че купувачът няма да има финансови мотиви за дългосрочни инвестиции. В подкрепа на това твърдение е посочено изявлението на Джоана Джеймс, изпълнителен директор на „Адвент“, която в прав текст заявява, че БТК ще бъде препродадена след около пет години[17].
Според вносителя тези факти показват, че при продажбата на БТК „се осъществяват груби нормативни нарушения, които тенденциозно предопределят „Вива Венчърс“ ООД като купувач на БТК-ЕАД и загърбват националните интереси на Република България“. С внасянето на самия сигнал се прави предложение да се създаде подкомисия по проблемите на приватизацията на БТК-ЕАД. Като сериозни мотиви за създаването на тази комисия Благой Димитров посочва и още две обстоятелства, които нямат публична известност, но са наистина твърде странни и смущаващи. Той свидетелства, че министърът на транспорта Пламен Петров видимо се е дистанцирал от сделката за БТК, независимо от това, че е принципал на компанията. Посочено е, че в отговор на питане от страна на Благой Димитров от 22 ноември 2002 г., министърът е заявил, че не е адресант на поставените въпроси, отнасящи се до тази сделка[18]. В същото време Димитър Ламбовски, народен представител от НДСВ, подава оставка като Председател на Подкомисията за следприватизационен контрол, като дава да се разбере, че причините за това са свързани с БТК и липсата на информация по отношение на приватизационната сделка.
Този сигнал е обсъден на заседание на Комисията за борба с корупцията на 12 декември 2002 г.,като комисията за пръв път провежда свое заседание в присъствието на журналисти. В своето експозе Благой Димитров посочва пет основни закононарушения, опорочили приватизационната продедура, като поставя на първо място неизпълненото от „Вива Венчърс“ императивно условие, залегнало в гласуваната от НС стратегия – в устава на приватизиращото се дружество да фигурира правото държавата да разполага с тъй наречената златна акция, чрез която да може да налага вето при вземане на важни решения[19].
(Протокол №6 от заседание на Комисията по борба с корупцията, провело се на 12.12.2002 г. Източник: Архив на Комисията по борба с корупцията към 39 НС. Кликнете тук, за да видите целия документ.)
Второто закононарушение е свързано с неизпълнените квалификационни изисквания за стратегически или финансов инвеститор, тъй като „Вива Венчърс“ изобщо не ги покрива. На трето място е престъпването на крайния срок за получаване на сертификат за участие – фиксиран на 4 април 2002 г. от АП, докато документите на „Вива венчърс“ са приети на 8 април. На четвърто място е липсата на ангажименти за закупуване, модернизиране и поддържане на оборудването на поделенията на МО и МВР, каквито ангажименти са задължителни според раздел ІV от стратегията.
Най-сериозна тежест обаче би трябвало да има петото закононарушение, тъй като засяга целите на приватизацията, формулирани в същия четвърти раздел, не е предявено изискване купувачът да инвестира собствени допълнителни средства извън печалбата, генерирана от БТК. А тъкмо това е целта на инвестиционния процес – обновяване и цифровизация на мрежата. Именно по отношение на инвестициите би трябвало да бъдат търсени и реалните загуби на българската държава. „Вива Венчърс“ обещава огромни инвестиции – цели 700 милиона долара, но 300 милиона долара от тях следва да бъдат вложени по преценка на инвеститора, а останалите 400 милиона долара са разсрочени в течение на пет години, като в първите четири от тях са по 50 милиона долара, а на петата се очаква да бъдат инвестирани 200 милиона долара. До тази пета година така и не се стига – още през 2005 г. първоначално неофициално, а от 2007 г. и официално, БТК преминава в ръцете на нов собственик. Освен това предлаганите инвестиции изглеждат на пръв поглед внушителни по своя размер, но реално са доста под размера на печалбата на компанията, която само за 2003 г. е 253 милиона лв. Иначе казано, „Вива Венчърс“ би могла да покрие договорените инвестиции само от печалбата на БТК – и въпреки това да спечели солиден дивидент. Така през 2003 г. са изплатени дивиденти 49 286 916 лв., а през 2004 г. – 146 687 261 лв, като „Вива Венчърс“ взема по 65% от тях, въпреки че договорът за приватизация изобщо е сключен чак в средата на 2004 г.
Както би могло да се предположи, при обсъжданията в Комисията за борба с корупцията в НС, управляващите не се трогват особено много от посочените в сигнала на Благой Димитров закононарушения. Участието на депутатите от управляващите партии в дебата е доста бегло и някак повърхностно. Но на заседанието е извикан председателят на АП Апостол Апостолов[20], който прави всичко възможно да докаже законността и целесъобразността на сделката. Логиката му не е особено сложна: тъй като няма окончателно подписан договор, най-лесно е да се каже, че посочените недъзи на приватизационната процедура ще бъдат изличени в хода на преговорите, и че и „златната акция“, и задълженията на новите собственици към съоръженията на МО и МВР се имат предвид, но ще намерят покритие в някакъв следващ етап от преговорите. По отношение на самата „Вива Венчърс“ той отстоява следната теза: „Да, „Вива Венчърс“ е с 35 хиляди евро капитал, но зад него стои 100% собственост на „Адвент интернешънъл“. Дребната подробност, че отговорността на едно ООД се простира само в границите на уставния му капитал, който и да стои зад него, кой знае защо е отмината, както и фактът, че тези сто процента собственост всъщност минават през офшорни дружества, което прави тази собственост недотам гарантирана и недотам безспорна.
В хода на дебата Благой Димитров задава и един допълнителен въпрос, който е особено важен. „Какви са защитните механизми за препродажба на „Вива Венчърс“, пита той, защото ако няма такива, то тогава „Адвент“ може да продаде това дружество на когото си поиска. Председателят на АП не отговаря на този въпрос, а това едва ли е случайно. Такива гаранции няма – това става ясно само година по-късно, когато австрийското дружество се оказва де факто собственост на исландския милиардер Тор Бьорголфсон.
Подкомисия, която да се занимае с приватизацията на БТК, не се създава. Вместо това депутатът от ДПС Рамадан Алтай иронично предлага да се създаде подкомисия, която да се занимае с „лъжливите сигнали“, подадени от Благой Димитров, който подвел съдебната система и с това е попречил за приватизацията на телекома. В крайна сметка се стига до нелепото предложение Благой Димитров да изтегли своите сигнали, което той категорично отказва да направи – и за финал посочва едно сравнение, което е наистина знаменателно: „В момента „Мобилтел“ се оферира на пазара за 1 милиард евро. Вероятно вие го знаете. За какво говорим тогава? За какво става дума? Вие вероятно ще кажете: да, това е мобилен оператор. Но цялата инфраструктура на БТК се използва от мобилния оператор. Фиксираната инфраструктура. Това е така. Част от печалбата на „Мобилтел“ влиза в БТК.“[21]
Това наистина е така. Няма никаква логика един мобилен оператор да струва един милиард евро, а БТК, без чиито съоръжения нито мобилните оператори, нито интернет доставчиците биха могли да развиват дейност, да струва 230 милиона евро. При това е редно да отбележим, че имуществото на българския телеком съвсем не се изчерпва с кабели и машинарии. В него се включват и 705 имота на обща пазарна стойност 366 милиона лв., намиращи се на централни места във всички градовете. При това официалната им оценка едва ли съвпада с реалната, тъй като според други източници цената им е многократно по-висока. Например „Креди Суис фърст Бостън” оценява имотите на милиард и половина евро.
Въпреки че в комисията не се стига до сериозен дебат, сигналите, подадени от ОДС, имат повече от сериозни последствия за бъдещата приватизационна сделка. На 6 декември 2002 г. Върховната касационна прокуратура спира приватизацията на БТК, като се позовава именно на сигнала на ОДС, който постскриптум бива обсъден в парламентарната комисия. В съобщение до медиите се посочва, че решението се основава на чл. 185 от НПК, който дава право на прокуратурата да предприеме мерки, за да предотврати извършването на престъпление. На практика обвинението предполага, че приватизационната процедура може да доведе до сключването на неизгодна сделка, което е престъпление по чл. 220 от НК, както и до нарушаване на служебните задължения с цел постигане на облага за себе си или за другиго, което пък е престъпление по чл. 283 от НК. ОДС твърди, че са налице данни за предстоящо извършване на престъпление от министрите Николай Василев[22], Пламен Петров, Николай Свинаров[23] и Милен Велчев[24], както и от изпълнителния директор на АП Апостол Апостолов.
Естествено, обвинените отричат и се разгаря една от най-бурните дискусии на корупционна тема в историята на българския преход. Според сигнала на ОДС само за една година „Вива Венчърс“ би получила от сделката 400 милиона лв., което е малко повече от оферираната цена от 200 милиона долара. Толкова би била прогнозната нетна печалба на БТК за 2002 и 2003 г., плюс сумата от договора за управленски услуги за 2003 г. (възлизащ на 3,5% от печалбата). АП отхвърля официално всички обвинения в специален текст, публикуван на сайта на БТК. Апостол Апостолов защитава пред медиите своята теза, че за да бъде обжалвано нещо, трябва да има финален договор, а такъв няма. В същото време финансовият министър Милен Велчев заявява публично, че „Вива Венчърс“ няма да получи дивидент за 2002 г., тъй като сделката ще приключи до края на годината, и дивидентът ще остане за държавата. Редно е да се запомни това негово изказване – защото е стопроцентова лъжа. Сделката за БТК се сключва чак в средата на 2004 г., но „Вива Венчърс“ получава дивидент и за 2002, и за 2003 г., въпреки че в хода на преговорите и австрийската компания твърди, че ще остави целия дивидент за 2002 г. на държавата. През 2003 г. управителното тяло на БТК провежда общо събрание с участието на министър Николай Василев, който междувременно е заменил принципала Пламен Петров като министър на транспорта. И на това събрание се гласува разпределението на дивидента за финансовата 2002 г. При това разпределение „Вива Венчърс“ получава 46,8 милиона лв. от печалбата, въпреки че през същата година изобщо не е била собственик на компанията. Според Джоана Джеймс, управляващ директор на „Адвент“ за Централна и Източна Европа, още при отварянето на търга БТК е била предложена на кандидатите заедно с дивидента за 2002 г. Това обстоятелство едва ли не е било известно за тогавашния финансов министър.
За да разреши възникващите проблеми със съда и прокуратурата, които застрашават сключването на приватизационната сделка, в края на януари 2003 г. мнозинството внася в НС и скоростно гласува промени в Закона за приватизация, като въвежда нова глава в него, с която се урежда раздържавяването на стратегически обекти, в това число спорните сделки с „Булгартабак“ и БТК. Въвежда се специален списък със стратегически важни предприятия, които се приватизират след одобрение от страна на Министерския съвет и НС. Основната цел на това парламентарно усилие е да се избегне съдебният контрол над вече стартиралите проблемни сделки, тъй като, ако те се одобряват от НС, не подлежат на съдебен контрол от страна на ВАС. СДС определя тези промени като „безпрецедентно суспендиране на Конституцията“. Според Екатерина Михайлова[25] (СДС) се нарушават пет члена от нея и се изземват права от съдебната власт, като всичко това се прави, за да се легализират закононарушенията при продажбата на БТ и БТК. Всъщност най-фрапантно е желанието да се въведе законодателство с обратна сила – според проектозакона, внесен от НДСВ и ДПС, актовете на МС и АП, които се отнасят до приватизация на търговски дружества и за които има одобрена стратегия от парламента, няма да подлежат на обжалване и протестиране, в това число и от Върховния административен съд. Предлага се тази промяна да влезе в сила от 23 март 2002 г., или около десет месеца преди гласуването на самия закон.
При все че са наистина сериозни, съдебните разправии не са единствените проблеми, с които се сблъсква злополучната приватизационна сделка. Напротив, в един момент дори нещата се развиват благоприятно за „Вива Венчърс“. На 8 януари 2003 г. ВАС отхвърля протеста на прокуратурата, а на 23 януари обвинението оттегля постановлението си за спиране на преговорите с тази компания. На 3 февруари „Вива Венчърс“ удължава с 90 дни валидността на своята оферта, а на 21 март АП парафира приватизационния договор, с което на пръв поглед би трябвало да се предположи, че сделката е необратимо сключена. Но това съвсем не е така. Привържениците на сделката[26] биват изненадани от решението на Надзорния съвет на АП, който трябва да одобри парафирания договор – на 7 май 2003 г. той не само че не одобрява договора, но и дава указания на Изпълнителния съвет да проучи възможностите да покани на преговори класирания на второ място участник в търга – това е турският консорциум между “Коч холдинг” и “Тюрк телеком”[27]. Зад това решение се долавят други интереси, свързани с позициите на ДПС в надзора на АП, а и с тежестта на тази партия като коалиционен партньор в управлението. Тя съвсем неприкрито лобира в полза на този консорциум, който в хода на преговорите има многократни срещи с фигури от правителствения елит, а и с представители на тази партия (като посредник при тези контакти е турският посланик в София). Според председателя на Надзорния съвет на АП Петко Николов мотивите да не бъде одобрен парафираният договор с „Вива Венчърс“ се дължат на „пет-шест драстични нарушения на стратегията за приватизация на БТК и на закони“[28]. Той посочва някои от сериозните недъзи на договора – например, че планираните инвестиции са разпределени неправилно – по-голямата част от тях са оставени за четвъртата и петата година, докато „Адвент“ има забрана да препродава акции на БТК само до третата година. Това, както ще покаже бъдещето, е основателен аргумент против продажбата.
Друг кризисен момент в обсъждането на сделката е свързан със собствеността на „Вива Венчърс“. Публичното твърдение е, че тя е 100% собственост на американския приватизационен фонд „Адвент Интернешънъл“ – и че е създадена специално за сделката за БТК. Но това не е цялата истина, които обстоятелства са добре известни на водещите преговорите. Според Гроздан Караджов, бивш шеф на борда на директорите на БТК, „гарантите по сделката са офшорни фирми, за които се твърди, че са финансови структури на „Адвент Интернешънъл“. Той посочва, че на друго място в договорите се споменава, че регистрираната в Кипър фирма „Топко“ може да изкупи виенската „Вива Венчърс“ преди или след сделката, а съдружници в нея са над десет офшорни компании, чиято връзка с „Адвент“ е заявена, но не и доказана. Това е потвърдено и от Петко Николов, председател на Надзорния съвет на АП, според когото „регистрирането в офшорни зони на фирмите, които стоят зад „Вива Венчърс“, ни поставя в деликатна ситуация“. По негово искане тези фирми са проверени от НСС, която дава положително становище за тях – само дето това становище не решава въпроса дали наистина компанията, на която предстои да бъде продадена БТК, принадлежи наистина на „Адвент“, или не. По думите на Ани Русчева, пресаташе на АП, НСС е установила, че „зад всяка една от 15-те компании, регистрирани в Кипър, на Каймановите острови или в щата Делауер, стои реален собственик[29], който или е свързан с щатския фонд „Адвент Интернешънъл“, или с някой от останалите акционери, посочени предварително от купувача: ЕБВР, „Фармако“, ЕСМ, Националната банка на Гърция, Холандската банка за развитие, „Суис Лайф“ и „Инвестиционните власти в Абу Даби“[30] Зад това доста мъгляво изказване прозира добре прикриваната истина, че прокуратурата всъщност е била права в твърдението си, че освен „Адвент“, има и други собственици зад „Вива Венчърс“.
Бедата е, че в казуса с приватизацията на БТК се намесват съвсем актуални политически интереси. Самият Надзорен съвет на АП е политически оцветен – в него участват представители, излъчени от основните политически партии и от президента. По отношение на казуса с БТК на практика всички парламентарно представени политически сили са против горещото желание на НДСВ да продаде компанията на „Вива Венчърс“, включително и ДПС, която иначе е партньор в управлението. Това принуждава Симеон Сакскобургготски да отстъпи под техния натиск, реализиран чрез надзора на АП, като той е принуден публично да обяснява, че САЩ няма да ни се сърдят заради предпочитанията към турския консорциум, тъй като и зад него стоят американски инвестиции[31]. На 10 май 2003 г. Министерският съвет определя “Коч холдинг” – “Тюрк телеком” за победител в конкурса, а на 18 юли преговорите с турския кандидат приключват успешно и договорът е парафиран. Но, изглежда, и другото политическо лоби, което играе в полза на първия кандидат, не е изчерпало своите ресурси. И следва нов обрат: на 20 юни тричленен състав на ВАС отхвърля като несъстоятелни всички мотиви на надзора, с които е отхвърлен договорът с „Вива Венчърс“. Надзорният съвет обжалва това решение, но на 29 юли петчленен състав на ВАС потвърждава решението на тричленния, като дава указания на надзора да одобри първоначално сключената сделка.
На 8 август 2003 г. правителството разпорежда на Изпълнителния съвет на АП да договори с купувача четири нови условия – сред които и нова цена – 230 милиона евро, вместо дотогавашните 200 милиона евро. АП изпълнява това искане, а „Вива Венчърс“ без възражения се съгласява с новите условия. Следва изтощително прехвърляне на топката между надзорния и изпълнителния съвет, като покрай многото препятствия пред сделката в един момент самата австрийска компания завежда дело срещу решенията на надзорниците и възобновява делото си срещу решението на правителството от 10 май, което определя „Коч холдинг“ за купувач на БТК.
Междувременно обаче има промяна в политическия баланс на силите за и против продажбата на БТК – или, иначе казано, стига се до политическа сделка[32], която в крайна сметка решава казуса в полза на „Вива Венчърс“. Първият знак за това е назначението на Неджми Али, член на Надзорния съвет на АП от квотата на ДПС, за зам-министър на отбраната. Благодарение на това назначение надзорниците остават шестима – трима от НДСВ и по един от БСП, ДПС и СДС, от което следва, че няма как да бъде взето решение за отхвърляне на сделката – и тя би могла да бъде легализирана под презумпцията, че е налице „мълчаливо съгласие“ на надзорния орган – до каквото решение в крайна сметка стига ВАС. През юли се стига до може би най-големия абсурд, свързан с тази сделка – вследствие на свързаните с нея противоречия се случват промени в правителството: Пламен Петров, който от самото начало не харесва кандидатите за приватизация на БТК и цената, която те са склонни да дадат, е отстранен, а неговият ресор на транспортен министър и принципал на БТК е поет от основния лобист за сделката – вицепремиера Николай Василев. Първата стъпка, която му се налага да предприеме като министър обаче, е парафирането на приватизационния договор с турския консорциум, който междувременно е подобрил офертата си в значителна степен. Така че при подписването нейните параметри са по-добри от тези на австрийската компания.
Така на 29 юни се стига до поредния обрат – с потвърждението на петчленния състав на ВАС относно решението за незаконосъобразността на спирането на сделката от Надзорния съвет на АП. Това е най-висшата инстанция и по-нататъшно обжалване е невъзможно. Въпреки това, приватизацията на БТК боксува още дълго благодарение на прилаганите процедурни хватки между привържениците и противниците на сделката – докато на 20 януари 2004 г. Илия Василев, изпълнителен директор на АП, и Джоана Джеймс, управляващ директор в „Адвент Интернешънъл“, окончателно подписват договора за продажбата на 65% от БТК.
Това обаче не е краят на приватизационните перипетии. За да се превърне това подписване в юридически факт, се налага АП да изпълни още едно от изричните условия на купувача – даването на лиценз за мобилен оператор без търг и конкурс, което също е в противоречие с българското законодателство. Затова през февруари АП внася искане до Комисията за регулиране на съобщенията да издаде трети GSM лиценз на БТК – като част от приватизационната сделка. Първоначално КРС отказва, поради което се налага да бъде уволнен Георги Александров, председател на регулаторния орган. На негово място Николай Василев назначава Гергана Сърбова, главен секретар на Министерството на транспорта и съобщенията. Така (въпреки протестите от страна на административната прокуратура) проблемът е решен[33] – и новите собственици на БТК получават лиценз за трети GSM оператор – без търг и конкурс – и срещу скромната сума от 54 милиона лв., което е твърде ниска цена за подобна придобивка, още повече, че със самата сделка „Вива Венчърс“ се оказва собственик и на 100% от акциите на „Мобиком“, като тази компания е използвана като база за реализацията на този лиценз. Г-жа Сърбова получава съответния бонус за изпълнената поръчка – през ноември 2005 г. тя е назначена за административен директор на БТК.
В крайна сметка, след деветгодишни митарства, „вечната“ приватизационна сделка е сключена. През юни 2004 г. „Вива Венчърс“ превежда 280 милиона евро за БТК, от които 230 милиона евро са договорената цена, а с още 50 милиона евро е увеличен уставният капитал в полза на австрийската компания. Договорени са 400 милиона евро инвестиции, плюс мъгляви обещания за още 300 милиона евро, но схемата на самата сделка много ясно говори, че никой няма и намерение да ги реализира, тъй като огромната част от тях са струпани след датата, до която „Вива Венчърс“ няма право да продава акциите си в БТК.
Това, разбира се, не е краят. Следва цяла каскада от нови продажби, препродажби и мародерско източване на компанията. Би трябвало да се посочи защо тази сделка е натоварена с корупционен потенциал. Това е наложително, тъй като немалко уважавани икономисти твърдят обратното – „сделката е не само изрядна, но и от голяма полза за България“. При очевидно драстичната разлика между реалната и постигнатата цена логиката на тяхната позиция е свързана с голямата индулгенция на българската касова приватизация: цената на една компания е тази, която евентуалните инвеститори са склонни да дадат. Няма никакво значение какви са нейните активи или нейните възможности – ако инвеститорът дава един долар (казусът с „Кремиковци“), или 230 милиона евро (казусът с БТК), това е цената, на която трябва да се продава. Ако предлаганият обект е струвал повече, някой е щял да даде съответната по-висока цена.
В български условия обаче тази пазарна авторегулация не работи. Невинаги, когато продажната цена е ниска, това означава автентичност и честност на постигнатата сделка. И случаят с БТК е може би най-категоричното потвърждение на специфично българска особеност на касовата приватизация. На първо място, нека видим защо самата цена не е справедлива. Отговорът е много прост – защото тя е драматично ниска в сравнение с цените при подобни сделки, които се правят в страни от Източна Европа. Едно сравнение е твърде красноречиво – през 2010 г. Сърбия обявява търг за продажбата на 51% от своя национален телеком. Основен кандидат е „Телеком Аустрия“. Първоначалната оферта е за 950 милиона евро, но сръбското правителство веднага я отхвърля и определя минимален праг от 1,4 милиарда евро. Австрийската компания предлага нова оферта от 1,1 милиарда евро, но сръбското правителство не се съгласява и прекратява търга[34]. Други сделки показват, че поисканият от Сръбия минимален праг не е непосилно висок. 27% от телекомуникационната компания на Чехия например е продадена през 1995 г. за 1,45 милиарда долара. По-ниска от българската е цената само на черногорския телеком, продаден на „Дойче телеком“ за 114 милиона евро. Но все пак това е доста по-прилична цена в сравнение с родната, като се има предвид, че той обслужва девет пъти по-малка територия и страна с по-малко от един милион население.
Би могло да се предположи, че поради една или друга причина българският телеком не е бил привлекателен обект за инвеститорите – и просто не е имало кой да даде повече. Уви, това не е така. Броени месеци след сключването на приватизационната сделка се оказва, че има кой да даде повече – при това много повече. И че зад ниската цена се крият всъщност възможности да се направят много пари – от страна на „Вива Венчърс“, но и от страна на лобистите за тази сделка в България. След сделката БТК е вписана в регистрите като публично дружество и остатъчните акции на държавата – общо 34,78%, са извадени на публична разпродажба чрез фондовата борса. С една дребна подробност – решено е да се продават срещу компенсаторни записи, чиято тогавашна стойност е доста под номинала[35]. Според обобщените резултати от аукциона на българската фондова борса, средната цена, на която са продадени акциите, е 330 лв. Но най-високата постигнатата цена е 1320 лв., като темпът на нарастване на цените е просто светкавичен. Както подчертава доц. Валентин Ценов в своя анализ върху приватизационните оценки на БТК[36], „постигнатата цена от 1320 лв. на акция отново събуди съмненията, че реалната оценка на БТК е 1,2 милиарда евро. Така капитализацията на БТК по цени от търга възлиза на около 2,72 милиарда лв., което направи БТК най-голямата компания по пазарна капитализация на борсата“. Според неговите оценки съотношението цена/EBITDA[37] при приватизационната сделка е 1,55, а при продажбата на останалия пакет акции през 2005 г., само няколко месеца по-късно, е 6,34. Разликата е повече от чувствителна – и за продажбата на 34,78% от акциите е постигната много по-голяма цена, отколкото държавата е получила за продажбата на 65% от акциите.
Как би могло да се обясни тази странна аномалия? Отговорът е елементарен – интересът към акциите на БТК е огромен, тъй като има купувач за тях, който се кани да придобие цялата собственост на телекома, като изкупи и акциите на досегашния собственик – „Вива Венчърс“. С други думи, приватизационната сделка с австрийската компания не предполага нито развитие, нито влагане на реални инвестиции в българския телеком – целта е придобитата на занижена цена компания да бъде препродадена с достатъчно голяма печалба както за „Адвент“, така и за българските лобисти в полза на тази сделка. За отбелязване е, че нейното сключване намира солидна и систематична подкрепа от страна на най-престижния български вестник с икономическа насоченост – „Капитал“. Оказва се, че това не е случайно, тъй като във втория етап от раздържавяването, и по-точно при продажбата на остатъчните 35% от акциите чрез фондовата борса, неговият собственик Иво Прокопиев играе доста сериозна роля.
Тази сделка е реализирана през фондовата борса, като идеята е чрез нея да се постигне раздвижване на българския финансов пазар и да се реализират продажби, които да разпръснат това акционерно участие между много на брой собственици. Последното не се случва, защото целта на цялата операция е различна от заявената. Инвестиционен посредник по сделката е консултантската компания „Булброкърс“, собственост на Иво Прокопиев, която заедно с ОББ и НБГИ[38] изготвя правен и финансов анализ на БТК, стратегия за предлагане на акциите, маркетинг и роуд шоу[39]. Решено е акциите да се продават срещу компенсаторни инструменти, чиято стойност към момента на продажбата е много под номинала[40]. Още преди определянето на „Булброкърс“ като инвестиционен посредник обаче, тази компания, заедно със СИБанк започват да изкупуват компенсаторки в особено големи обеми.
Търговете за 34,8% от акциите стартират през януари 2005 г. – само 6 месеца, след като 65% от БТК е спазарена с „Вива Венчърс“. Тогава се оказва, че никой не разполага с достатъчен брой компенсаторни записи, за да изкупи тези акции, чиято цена нараства буквално светкавично. А и никой не е очаквал, че те ще бъдат изкупени толкова бързо. След сделката „Булброкърс“ оповестяват не без гордост, че 99,5% от акциите са продадени още първия ден, но пропускат да споменат, че това скоростно изкупуване е по поръчка на определен клиент – техен и на СИБанк. Това е исландският милиардер Тор Бьорголфсон, който съвместно със СИБанк придобива 85% от акциите, извадени на пазара. Скоро след това той придобива и фактическия контрол над БТК, като изкупува чрез своя фонд „Новатор“ акциите на „Вива Венчърс“. Естествено, пряката покупка на тези акции би била скарана със закона. Затова е измислен и съответният механизъм законът да бъде заобиколен: неговият фонд сключва споразумение за кол опция[41], по силата на която има право при поискване да придобие всички акции на „Вива Венчърс“ в БТК (65%) чрез придобиване на 100% от капитала на „Вива Венчърс“. Разрешение за тази операция е дадено в края на 2005 г., вече от правителството на Сергей Станишев. Странно е все пак, че държавата, която би могла със своята „златна акция“ да блокира тази продажба под масата, проспива тази възможност или просто предпочита да замълчи.
Ограничението за продажба на акции от БТК изтича през 2007 г. Новият собственик на телекома Тор Бьорголфсон изобщо не се бави, а моментално започва да търси възможност да го продаде със съответната печалба. На 3 май 2007 г. „Новатор“ и „Вива Венчърс“ подписват споразумение с АIG Global investment Group за придобиване на 65% от акциите на „Вива Венчърс“ в БТК. Други 25% са придобити и регистрирани чрез „НЕФ Телеком България“. Прехвърлянето на два пакета от акции става след специално одобрение от страна на ЕС, а общата стойност на сделката е 1,611 милиарда евро. И това вероятно е и реалната цена на БТК, без междувременно в компанията да се направени предвидените в приватизационния договор инвестиции. Иначе казано, благодарение на систематични и продължителни лобистки усилия на най-високо равнище БТК е продадена на няколко пъти по-ниска цена от реалната – за 230 милиона евро (или респективно 280 милиона, ако броим и дадените 50 милиона евро за увеличение на акционерния капитал), вместо за 1,6 милиарда евро – на колкото е оценена и продадена БТК само две години и няколко месеца по-късно.
Това обаче не е краят – следват още препродажби. През 2008 г. застрахователната корпорация АIG получава 152 милиарда долара от правителството на САЩ, за да избегне фалита, и обявява, че ще продаде или замени голяма част от активите си. В края на 2008 г. китайската „Pacific Century Group“ купува инвестиционното звено на AIG, което е придобило БТК през 2007 г. През март 2010 г. китайският милиардер Ричард Ли купува „Pine Bridge“ чрез хонконгския телеком PCCW, което води до поредната смяна и на мениджмънта на БТК. Това обаче е и период, в който новият собственик на БТК, компанията „Неф Телеком България” ООД, притежаваща почти 94% от акциите, трупа огромни загуби. След регистрацията си като собственик на БТК на 27 юни 2007 г., резултатите от нейната дейност са съответно: 132 710 000 лв. загуба за 2007 г.; 905 096 000 лв. загуба за 2008 г.; 1 151 549 000 лв. загуба за 2009 г.
Тези повече от сериозни задължения налагат въпроса с дълговете на БТК да бъде разрешен чрез нова препродажба. За това доколко е сериозна ситуацията можем да съдим по следния пасаж от труда на цитирания вече нееднократно доц. Цеков:
Дълговете нарастват и най-вероятната развръзка е нова продажба, за което е необходимо преоформяне на заемите. На 2 септември 2012 г. Върховният съд на Англия и Уелс одобрява преструктурирането на дълг от 1,7 милиарда евро. В резултат на предложеното преструктуриране, банковите заеми на групата на НЕФ (включваща и БТК) са намалени до 588 милиона евро посредством комбинация от изплащане на дълг, преобразуване на дълг в капиталово участие (акции) и отписване на дълг, както и промяна на контрола върху групата на БТК. Общата сума на главницата само на БТК е намалена до 452 милиона евро, която трябва да се изплати в срок от 5 години. На 1 ноември 2012 г. с договор за особен залог с „Royal Bank of Scotland“ е заложена цялата БТК и бъдещите ѝ вземания, за да получи нови 617 милиона евро от „Royal Bank of Scotland“ за преструктуриране на старите заеми от 1,7 милиарда евро.
И към този момент – въпреки всички дългове, продажбата на БТК предизвиква сериозен интерес. Шведско-финландският телеком „Телиа Сонера“ подава оферта от 900 милиона евро за 94% от акциите. Негов основен конкурент е „ВТБ Капитъл”, обединяваща руската „Внешторгбанк“ (ВТБ) и българската Корпоративна търговска банка (КТБ). Колкото и абсурдно да звучи, сред кандидатите са и самият бивш министър Николай Василев със своята компания „Експат Капитал“, както и доскорошният собственик на БТК – Тор Бьорголфсон. В крайна сметка печели консорциумът между КТБ и „Внешторгбанк“ – чрез много сложна схема за продажба, при която се получават акции в замяна на редуцирането и покриването на дългове. Но и този консорциум остава само за кратко собственик на БТК, тъй като през 2014 г. КТБ е изкуствено фалирана. И в битката за нейното наследство надделяват Делян Пеевски и неговите партньори от руската банка (дъщерна на една от основните руски банки, известна като „банката на Путин“) – братята Милен и Георги Велчеви и Красимир Катев[42]. И тази препродажба, разбира се, не минава без скандали, за които можете да прочетете по-подробно в том трети от настоящото изследване.
