От започването на войната между Хамас и Израел Тел Авив показа, че в този конфликт ще преследва постигането на политически цели с военни средства. Това ще рече възпрепятстването на властовия монопол на Хамас върху ивицата Газа и създаването на такава поствоенна система за сигурност във въпросния палестински анклав, която да не бъде инкубатор на рискове за Израел. Така положени, въпросните цели означаваха две неща.
Едното е, че каквато и пауза да бе установена във военните действия в ивицата Газа, тя щеше да бъде приоритетно именно краткотрайна или временна. Вече приключилото седемдневно затишие послужи на властите в Израел двояко. Чрез него те отговориха на публичния натиск на собствените им граждани да бъдат вложени максимални усилия за освобождаването на държаните от Хамас заложници и удовлетвориха поне частично израелските партньори на Запад в желанието на последните да бъдат установени условия за доставянето на хуманитарна помощ за цивилното население в палестинския анклав.
Другото следствие от горепосочените цели е, че военните действия на Израел спрямо ивицата Газа предполагаха не само тяхното продължение, но и разширяването на обхвата им. Оттук и сухопътното навлизането на израелските отбранителни сили в южната част на анклава, в посока Хан Юнис, където според Тел Авив се намира онази част от военното ръководство на терористичната организация, която не е напуснала Газа. Вероятно сухопътната операция в тази част на палестинския анклав, съпровождана от интензивен въздушен и артилерийски обстрел, цели също така създаването на допълнителни буферни зони в южна Газа, по примера на вече установените такива в нейната северна част. С този нов етап от военните действия Израел ще се опита да компрометира още повече възможностите на Хамас да маневрира в рамките на анклава. С други думи, Тел Авив затяга клещите за терористичната организация.
Инициативата в бойните действия може да е отново на страната на Израел, но това не означава, че те се развиват еднопосочно. Възобновяването на конфликта бе съпроводено с активизирането както на ракетния обстрел спрямо еврейската държава от страна на палестинските формации в Газа, така и идващият такъв спрямо нея от разположената в Ливан Хизбула. Взаимни удари по свои позиции отново започнаха да си разменят шиитски иракски организации и САЩ на територията на Сирия и Ирак. В този смисъл, конфликтът отново се движи в пълна скорост по добре познатите релси отпреди сключването на временната седемдневна пауза.
Събитията в Червено море обаче, където в рамките на последните дни седмици бе отвлечен морски съд, а други три търговски такива бяха обект на атаки с ракети и безпилотни летателни апарати от хутите (Ансар Аллах) в Йемен, показват, че разширяването на конфликта – тоест неговата регионализация – продължава да бъде възможен сценарии. Ако Червено море се превърне в нов и системен театър на военни действия като продължение на конфликта в Газа, то това ще има изключително стратегическо значение далеч не само за региона, понеже това е ключова търговска артерия, през която минава внушителна част от търговията на Европа с Азия, в това число и на внасяните от Стария континент въглеводороди от страните от Арабския полуостров. Предвид това, че част от морския търговски трафик на Израел се обслужва и от пристанището на страната в Ейлат, разположен в залива Акаба, достъпът до който минава също през Червено море, това предполага допълнителни главоболия и за Тел Авив.
Поведението на хутите в контекста на войната между Хамас и Израел само по себе си заслужава отделно внимание. Въпреки че те също са част от иранската “Ос на съпротивата”, Ансар Аллах са нейната най-самостоятелна част, предвид това, че Техеран не притежава спрямо йеменската организация тази степен на “контрол и команда”, каквато аятоласите имат върху други елементи от въпросната мрежа. Връзката на Иран с хутите не е толкова директна, колкото е тази на Техеран с Хизбула, Палестински ислямски джихад и някои иракски формирования от Хашд ал-Шааби. Конфликтът в ивицата Газа също потвърждава това, доколкото се вижда разлика в реториката и действията между Хизбула и хутите. Ако шиитската ливанска организация демонстрира ясно, че не вижда своя роля във войната извън тази, която Иран й предписва, и съгласно това участва във конфликта на принципа на контролираната ескалация, то Ансар Аллах в Йемен – вероятно и поради своята отдалеченост от Леванта – проявяват постоянна готовност за покачване на мизата във войната. Отвличането и извършването на атаки по морски съдове в Червено море е пример в тази посока.
