Сюзън купува ай-пад на 6-годишния си син Джон, когато е в първи клас. „Мислех си – защо да не е в крак с живота?“ – ми каза тя по време на сеанса. В училището на Джон са започнали да използват електронни устройства при все по-малки и по-малки ученици, и учителката по технологии говори възторжено за техните образователни предимства. А Сюзън иска да направи най-доброто за своето светлокосо момченце, което обича да чете и играе бейзбол.
Тя оставя Джон да играе на ай-пада различни образователни игри. Накрая той открива Майнкрафт, за която учителката по технологии я уверява, че е „просто едно електронно Лего“. Тя помни колко се е забавлявала като дете да строи най-различни неща, сглобявайки пластмасовите блокчета, и разрешава на сина си да игре на Майнкрафт през следобедите, когато нея я няма.
В началото Сюзън е много доволна. Джон изглежда ангжиран с една креативна игра, в която се използват виртуални кубчета. Тя не забелязва, че играта не е точно като Лего-то от нейното детство – все пак, в своята любима стара игра тя не е трябвало да убива животни, да открива редки минерали, и дори да се защитава срещу зомбита за да оцелее. Но Джон очевидно играе с удоволствие и в училище дори си имат клуб по Майнкрафт. Значи, не може да е нещо лошо, нали?
И все пак, Сюзън не може да отрече, че забелязва промени у Джон. Той все повече се фокусира върху играта си, изгубва интерес към бейзбола и четенето, докато накрая престава да изпълнява и ежедневните си задължения. Една прекрасна утрин той става и ѝ казва, че вижда кубчетата и в съня си.
Това почва да я притеснява, но все още мисли, че синът ѝ просто има свръхактивно въображение. Поведението му обаче продължава да се влошава и тя прави опит да му отнеме играта. Тогава Джон избухва неконтролируемо. Толкова е разгневен, че тя отстъпва, като се успокоява отново и отново, че играта е „образователна“.
Докато една вечер осъзнава, че нещо сериозно не е наред…“Влязох в стаята му да го проверя. Смятах, че вече спи, затова страшно се уплаших…“
Тя го открива да седи изправен в леглото си, взирайки се някъде в пространството с широко отворени кървясали очи, докато светещият му айпад проблясва до него. Момчето изглежда като в транс. Обзета от луда паника, Сюзън го разтърсва няколко пъти, дори го зашлевява. Обезумяла от тревога, тя не може да разбере как нейното някога здраво и щастливо момче се е пристрастило към играта до такава степен, че да изпадне в кататоничен ступор.
Не случайно, най-резевираните спрямо технологиите родители обикновено са дизайнери и инженери. Стив Джобс беше един подчертано „слабо технологичен“ баща. Изпълнителните директори и инженерите от Силиконовата долина записват децата си в скъпите училища Уолдорф, където не се използват никакви технологии. Създателите на Гугъл Сергей Брин и Лари Пейдж са учили в училището Монтесори – също без технологии. Същото се отнася и за създателите на Амазон Джеф Бейзос и на Уикипедия Джими Уейлс.
Много родители интуитивно усещат, че вездесъщите светещи екрани имат отрицателно влияние върху децата им. Свидетели сме на агресивните изблици и пристъпи на гняв, когато им бъдат отнети устройствата, както и на неспособността им да концентрират вниманието си, когато не са постоянно стимулирани от своите свръх-възбуждащи устройства. И нещо по-лошо – виждаме как децата стават апатични, вяли, незаинтересовани от нищо, когато не са „плъгнати“.
Но нещата са още по-зле, отколкото мислим.
Днес вече знаем, че тези ай-пади, смартфони и ексбоксове са вид дигитална дрога. Скорошни изследвания на мозъчната дейност показаха, че те поразяват фронталния кортекс, който отговаря за контрола над действията, включително и над импулсите, по точно същия начин, по който поразява и кокаинът. Технологиите възбуждат до такава степен, че покачват нивото на допамина – невротрансмитера, който ни кара да се чувстваме добре, и който е най-пряко отговорен за динамиката на пристрастяването – в същата степен като секса.
Този ефект на пристрастяване е причина д-р Петър Уиброу, директор на Катедрата по неврология към UCLA да нарича екраните „електронен кокаин“, а китайските изследователи да ги наричат „дигитален хероин“. Фактически, д-р Ендрю Доун, ръководител на Института за изследване на пристрастяванията към Пентагона и Морската пехота, където се изследва пристрастяването към видеоигри – нарича видеоигрите и екранните технологии „дигитална фармакия“ (гръцката дума за дрога).
Точно така – мозъкът на вашето дете, играещо Майнкрафт, изглежда точно като на надрусан наркоман. Не се чудете защо ви е толкова трудно да го откъснете от екрана и да го въодушевите за нещо, когато е прекъснат достъпът му до него. Освен това, стотици клинични изследвания показват, че екраните засилват депресията, тревожността и агресията; могат да доведат дори до психотични състояния, при които играещият губи връзка с релността.
В клиничната си работа с над 1000 тийнейджъри през последните 15 години съм открил, че старата аксиома „един грам профилактика е по-ценен от един тон лечение“ важи с особена сила за пристрастяването към технологиите. След като детето веднъж е прекрачило границата към истинското технологично пристрастяване, лечението може да бъде много трудно. Наистина, по-лесно ми е било да лекувам наркомани на хероин и кокаин, отколкото изгубени в матрицата на видеоигрите или зависими от фейсбук.
Според официално изследване на Американската академия по педиатрия, децата между 8 и 10 години прекарват по 8 часа на ден с различни видове дигитални медии, а тийнейджърите – са пред екраните по 11 часа. Едно на всеки три деца се научава да борави със смартфон или таблет, преди да проговори. Между другото, учебникът „Пристрастяване към интернет“ на д-р Кимбърли Йънг твърди, че 18 процента от потребителите на интернет в САЩ в колежанска възраст страдат от технологично пристрастяване.
Ако човек веднъж е прекрачил границата на тоталното пристрастяване – към наркотици, дигитални медии или нещо друго – преди да му се приложи каквато и да е терапия с шанс за излекуване, той трябва да се детоксикира. При технологиите това означава пълна дигитална детоксикация – никакви компютри, смартфони и таблети. Пълната дигитална детоксикация елиминира дори телевизията. Препоръчва се за време от четири до шест седмици. Това е периодът, нужен обикновено на хипер-възбудената нервна система да се „рестартира“ сама. Но в нашето претъпкано с технологии общество, където екранът е буквално вездесъщ, това не е никак лесно. Човек може да се изолира от наркотици и алкохол, но дигиталните изкушения за пристрастения са навсякъде.
Как, тогава, да предпазим децата си да не пресичат границата? И това не е лесно.
Ключът е да започнете да пазите своето 4, 5 или 8 годишно дете да не залепва пред екрана. Това означава Лего вместо Майнкрафт, книжки вместо ай-пад, природа и движение вместо телевизия. Ако трябва, изисквайте от училището, където учи детето ви, да не му дават таблет или хромбук, преди да навърши поне 10 години (според някои дори 12).
Провеждайте открити разговори с детето си и му обяснявайте защо ограничавате достъпа му до екрана. Вечеряйте заедно, без никакви електронни устройства на масата – точно това правел Стив Джобс с децата си – вечеря, свободна от технологии. Не ставайте жертва на „синдрома на разсеяния родител“, както го нарича теорията на социологията, или както ние го наричаме „папагалското повторение“.
Когато разговарям със своите 9-годишни близнаци, честно им казвам защо не искам да имат таблети или да играят видео игри. Обяснявам им, че някои деца толкова много обичат да играят с джаджите си, че не могат да се спрат или контролират колко да играят. Помагам им да разберат, че ако залепнат за екраните с Майнкрафт като някои техни приятели, ще започнат да страдат други аспекти от живота им – вече може да не искат да играят бейзбол или да четат книги; ще спрат да се интересуват от различни научни и природни проекти; ще се откъснат от приятелите си в реалния живот. Удивително е, но те нямат нужда от много убеждаване, след като са се видели с очите си промените, настъпили при някои техни малки приятели в резултат на прекомерно заседяване пред екраните.
Психолозите по развитие знаят, че здравословното развитие на едно дете включва социална интеграция, творчески игри, свързани с въображението и обвързване с реалния свят на природата. За съжаление, всепоглъщащият и пристрастяващ свят на екраните задушава и блокира този процес.
Освен това знаем, че децата са по-склонни към бягство чрез пристрастяване, ако се чувстват самотни, отчуждени, без цел и отегчени. Затова често разрешението е да им помагаме да имат смислени преживявания в реалния живот, да създават живи връзки от плът и кръв. За ангажираното дете, заето с творчески дейности и свързано със своето семейство е по-малко вероятно да избяга в дигиталния свят на фантазиите. Все пак, едно дете може да разполага с най-добрата, най-любящата подкрепа, и пак да падне в капана на матрицата, да бъде оплетено от хипнотизиращия екран и да се поддаде на пристрастяващия му ефект. Общо взето, един на десет души е предразположен към пристрастяване.
Накрая моята пациентка Сюзън отне таблета на Джон, но неговото възстановяване беше тежка битка с много сблъсъци и провали.
Четири години по-късно, с много подкрепа и търпение Джон се справя доста по-добре. Научи се да използва десктопа на компютъра по здравословен начин и придоби усет за мярка. Играе в бейзболния си отбор и има добри приятели в училище. Но майка му все още е нащрек и продължава да бъде позитивната и проактивна сила в неговата връзка с технологиите, тъй като – както при всяко пристрастяване – той отново може да се подхлъзне назад в момент на слабост. Осигуряване на достатъчно здравословни занимания на открито, никакъв компютър в неговата стая и ежедневна семейна вечеря без технологии на масата – ето част от разрешението на проблема.
Д-р Николас Кардарас е изпълнителен директор на The Dunes East Hampton – един от най-добрите рехабилитационни центрове в САЩ, бивш клиничен професор в Stony Brook Medicine. Наскоро излезе книгата му „Светещи деца – как пристрастяването към екрана похищава децата ни и как да излезем от транса“. (“Glow Kids: How Screen Addiction is Hijacking Our Kids—and How to Break the Trance”)
